Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (55)

53

Сестрите бяха много мили. Грижеха се за мен и като че ли нямаха нищо против да ги питам стотици пъти дали Иън е мъртъв.

— Всичко свърши — казва ми докторът. — Сега си почини.

Не изпитвам някакво възвишено чувство на избавление и освобождение. Само премазващата умора, която отказва да си тръгне. Патрик не ме оставя нито за миг. Будя се на няколко пъти през нощта, но той е там, за да ме утеши след кошмарите ми. В крайна сметка се съгласявам за успокоителното, което сестрата ми предлага. Мисля, че чувам Патрик да говори с някого по телефона, но отново съм заспала, преди да успея да попитам с кого.

Когато се събуждам, дневната светлина се опитва да си проправи път през хоризонталните щори на прозореца и рисува слънчеви ивици върху леглото ми. На масичката до мен има поднос.

— Чаят вече изстина — казва Патрик. — Ще видя дали ще успея да намеря някой да ти направи нов.

— Няма проблем — отвръщам аз и се опитвам да седна. Вратът ме боли и го опипвам внимателно. Телефонът на Патрик бипка и той прочита някакво съобщение на него.

— Какво има?

— Нищо — отвръща той. Сменя темата. — Докторът каза, че ще те боли няколко дни, но нямаш нищо счупено. Намазали са те с някакъв гел, който да неутрализира действието на белината. Налага се да се мажеш с него всеки ден, за да не ти изсъхва кожата.

Свивам краката си и му правя място да седне до мен на леглото. Челото му е набръчкано и аз се ядосвам на себе си, че съм му причинила подобни тревоги.

— Добре съм — уверявам го аз. — Наистина. Просто искам да се прибера у дома.

Виждам го как търси отговори на лицето ми: иска да знае какви са чувствата ми към него, но самата аз все още не знам. Наясно съм, че не мога да се доверявам на собствената си преценка. Насилвам се да се усмихна, за да докажа, че съм добре, след което затварям очи, по-скоро за да избегна втренчения поглед на Патрик, отколкото за да спя.

Събуждам се от стъпките пред вратата ми и се надявам да е докторът, но вместо него чувам Патрик да разговаря с някого.

— Тя е тук, вътре. Ще отида до столовата да си взема кафе — ще ви оставя малко насаме.

Не мога да се сетя кой може да е и дори когато вратата се отваря изцяло и виждам слабата фигура в яркожълто палто с големи копчета, все още ми е необходима цяла секунда, за да осъзная какво точно виждам. Отварям уста, но буцата в гърлото ми пречи да говоря.

Ив прелита през стаята и ме взема в силна прегръдка.

— Толкова много ми липсваше!

Стискаме се една друга, докато хлиповете ни утихват, след което сядаме със скръстени крака върху леглото една срещу друга, държим се за ръцете, все едно отново сме деца, и стоим на долното от леглата на етажи в детската ни стая.

— Подстригала си си косата — казвам аз. — Отива ти.

Ив докосва прическата си смутена.

— Мисля, че Джеф я предпочита дълга, но на мен тази дължина ми харесва. Изпраща ти поздрави, между другото. А, и децата направиха това за теб. — Бърка в чантата си и изважда намачкана рисунка, сгъната на две, за да изглежда като картичка. — Казах им, че си в болница, и те си мислят, че имаш варицела.

Поглеждам нарисуваното — аз в легло, покрита с петна — и се засмивам.

— Липсват ми. Всички ми липсвате.

— Ти също ни липсваш. — Ив си поема дълбоко въздух. — Никога не трябваше да изричам онези неща. Нямах право.

Помня как лежах в болницата, след като Бен се роди. Никой не се беше сетил да махне кошарата отстрани на леглото ми, която ми се подиграваше през цялото време. Ив беше пристигнала, преди новините да я застигнат, но от изражението на лицето й разбрах, че сестрите са й обяснили положението. Добре опакован подарък беше наврян в дамската й чанта, беше намачкала и скъсала хартията в опит да го скрие. Запитах се какво ли щеше да прави със съдържанието — може би щеше да намери друго бебе, което да носи дрешките, които беше купила за сина ми.

В началото не каза нищо, но после не спря да говори.

— Иън ли ти направи нещо? Той е, нали?

Обърнах се, видях празната кошара и затворих очи. Ив никога не се довери на Иън, макар той доста добре да прикриваше нрава си. Отрекох нещо да се е случило: първоначално, защото бях прекалено заслепена от любов, за да забележа пукнатините във връзката ми, а после, защото бях прекалено засрамена да си призная, че бях останала прекалено дълго с мъж, който ме наранява прекалено много.

Исках Ив да ме прегърне. Просто да ме прегърне и да прогони болката, която така болеше, че ми беше трудно да дишам. Но сестра ми изгаряше от гняв, собствената й мъка искаше да получи отговори, причина и някой, върху когото да хвърли вината.

— Той е бедствие — каза тя, а аз затворих очи; не исках да слушам тирадата й. — Ти може и да си сляпа за това, но аз не съм. Не трябваше да оставаш при него, когато разбра, че си бременна. Така щеше да спасиш бебето. Вината е толкова твоя, колкото и негова.

Отворих очи, бях ужасена. Думите на Ив ме изгаряха.

— Махай се — казах аз с пресипнал, но непоколебим глас. — Животът си е мой и ти нямаш право да ми казваш какво да правя. Махай се! Не искам да те виждам повече.

Ив си беше тръгнала и ме остави сама и объркана, с ръце върху празния ми корем. Не ме нараниха думите на сестра ми, а тяхната искреност. Тя просто беше изрекла истината. Моя беше вината за смъртта на Бен.

През следващите няколко седмици Ив се опитваше да се свърже с мен, но не исках да говоря с нея. Накрая се отказа от опитите си.

* * *

— Ти разбра какъв е Иън — казвам й сега. — Трябваше да те послушам.

— Ти го обичаше — отвръща ми простичко тя. — Точно както мама обичаше татко.

Изправям се в леглото.

— Какво искаш да кажеш?

Следва кратко мълчание и виждам, че Ив обмисля какво да ми отговори. Клатя глава, защото изведнъж осъзнавам какво съм отказвала да приема като дете.

— Той я е биел, нали?

Сестра ми кима безмълвно.

Спомням си красивия си, умен баща, който винаги измисля нещо забавно, което да ми каже, и ме върти наоколо, дори когато бях станала прекалено голяма за подобни игри. Спомням си и майка ми, която винаги беше тиха, неприветлива, хладна. Така я мразех, задето го накара да си тръгне.

— Търпеше го с години — започва да ми разказва Ив, — но един ден след училище влязох в кухнята и го видях да я бие. Изпищях му да спре, а той се обърна и ме зашлеви през лицето.

— О, Боже, Ив! — Прилошава ми от различните детски спомени, които притежаваме.

— Той се ужаси. Каза, че много съжалява, че не ме е видял, но аз видях погледа в очите му, преди да ме зашлеви. В онзи момент той ме мразеше и вярвам, че беше способен да ме убие. Тогава нещо се промени в мама: каза му да се маха и той си тръгна, без да изрече и дума.

— Нямаше го, когато се прибрах у дома след балета — спомням си аз, както си спомням и мъката, която изпитвах, когато разбрах, че си е отишъл.

— Мама му каза, че ще отиде в полицията, ако се доближи отново до нас. Това й скъса сърцето, да го отдели от нас, но така ни предпази.

— Никога не ми е казвала — изричам аз, но в същия момент осъзнавам, че не й бях дала подобен шанс. Чудя се как е възможно да разбера всичко по толкова грешен начин. Ще ми се мама все още да беше жива, за да мога да оправя нещата между нас.

Вълна от емоции превзема сърцето ми и започвам да плача.

— Знам, скъпа, знам. — Ив ме гали по косата, както когато бяхме малки, след което обвива ръце около мен и също заплаква.

Сестра ми остава два часа, през които Патрик кръжи между столовата и стаята ми, иска да ни остави насаме, но също така се безпокои да не се изморя прекалено много.

Ив ми оставя цяла купчина списания, които няма да прочета, и обещание, че ще ме посети веднага, след като се прибера във вилата, което — според доктора ми — ще се случи след ден-два.

Патрик стиска ръката ми.

— Йестин изпрати двама от хората си във фермата да почистят вилата — обяснява ми той. — Ще сменят ключалката, за да си сигурна, че само ти имаш ключ. — Вероятно беше забелязал притеснението, изписано на лицето ми. — Ще оправят всичко. Все едно нищо не се е случило.

Не, мисля си, случилото се никога не може да се изтрие.

Но аз също стискам ръката му в отговор, а на лицето му виждам само честност и доброта и си мисля, въпреки всичко, че животът може да продължи с този човек. Животът може да бъде хубав.