Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (39)

37

— Искаш ли да ти помогна с нещо? — попита Рей, макар да знаеше, че Магс държи нещата под контрол. Винаги го беше правила.

— Всичко е готово — отвърна тя и си свали престилката. — Чилито и оризът са във фурната, бирите са в хладилника, а шоколадовите браунита са на плота.

— Звучи чудесно — поздрави я съпругът й, който обикаляше нервно из кухнята.

— Можеш да извадиш съдовете от съдомиялната, ако си търсиш някаква работа.

Рей започна да вади чистите чинии и се опита да измисли безопасна тема за разговор, която нямаше да свърши в спор.

Тазвечерното събиране беше идея на Магс. Да отпразнуват добре свършената работа, беше му казала тя. Рей се чудеше дали по този начин не му показваше, че съжалява, задето се бяха скарали.

— Благодаря ти отново, че предложи това — каза той, когато тишината стана неловка. Вдигна приборите за хранене и остави вадичка вода след себе си. Магс му подаде парцала.

— Това е един от най-нашумелите случаи, върху които си работил — отвърна съпругата му. — Трябва да се отпразнува. — Взе парцала от ръцете му и го остави в мивката. — А и ако се налага да избирам между това да прекарате нощта в „Нагс Хед“ или да дойдете тук да хапнете и да пиете по няколко бири, е…

Рей прие критиката стоически. Значи това беше истинската причина за вечерята.

Двамата се движеха внимателно един около друг в кухнята, все едно ходеха по лед, все едно Рей не беше прекарал нощта на дивана, все едно синът им нямаше купчина крадени неща под леглото си. Рискува да хвърли поглед към Магс, но не успя да разчете изражението й и реши, че ще е най-добре просто да запази мълчание. В крайна сметка всичко, което кажеше, беше грешно.

Не беше честно да сравнява Кейт със съпругата си, знаеше това, но нещата бяха много по-лесни на работа. Кейт никога не се обиждаше и не беше необходимо да репетира думите в главата си, преди да говори с нея, както беше започнал да прави, ако искаше да засегне някоя трудна тема пред Магс.

Не беше сигурен дали Кейт щеше да иска да дойде на вечерята.

— Ще те разбера, ако откажеш — беше казал той, но жената го беше погледнала объркана.

— Защо да не… — Тя беше прехапала устната си. — О, разбирам. — Беше се опитала да направи сериозна физиономия като тази на Рей, но не успя и очите й заблестяха. — Казах ти, че всичко е забравено. Мога да се справя, ако и ти можеш.

— Мога да се справя.

* * *

Надяваше се наистина да може. Изведнъж се почувства много неудобно при мисълта за Магс и Кейт в една стая. Миналата вечер лежеше буден на дивана и не можеше да прогони мисълта, че съпругата му знае, че е целунал Кейт, и я беше поканила с ясната цел да му каже, че е така. Макар да беше наясно, че публичните конфронтации не са в стила на Магс, вероятността за свада тази вечер не му даваше мира.

— От училището днес изпратиха писмо по Том — каза съпругата му. Изрече го внезапно, но Рей остана с впечатлението, че се опитваше да му го каже, откакто се беше прибрал от работа.

— За какво се отнася?

Магс го извади от джоба на престилката си и му го подаде.

Уважаеми Г-н и Г-жа Стивънс,

Ще бъда благодарна, ако се обадите и си запазите час с мен, за да обсъдим един проблем, който възникна в училището.

Искрено Ваша:

Ан Къмбърленд, Класна ръководителка, гимназия „Морланд Даунс“

— Най-накрая! — възкликна Рей и потупа писмото с опакото на ръката си. — Признават, че имат проблем в училището, така ли? Крайно време беше.

Магс отвори виното.

— Говорим от колко — над година — че Том е тормозен, а те дори не обмислиха идеята, нали така?

Магс го погледна и за момент лицето й се сбръчка, отбранителната й физиономия се изпари.

— Как сме успели да го пропуснем? — Потърси без успех кърпичка в единия джоб на жилетката си. — Чувствам се като една безполезна майка! — Потърси и в другия джоб, но пак не откри нищо.

— Хей, Магс, недей така — Рей извади носната си кърпа и нежно избърса сълзите, които бяха потекли от очите й. — Не си пропуснала нищо. Никой от двама ни не е. Знаехме, че нещо не е наред, откакто започна в това училище, и ги натискахме да решат проблема още от първия ден.

— Не е тяхна работа да го решават. — Магс си издуха носа. — Ние сме родителите.

— Така е, но проблемът не е тук, нали? В училището е. Сега навярно го признават и ще направят нещо по въпроса.

— Надявам се това да не влоши още повече нещата за Том.

— Мога да говоря с полицая за обществена подкрепа, който отговаря за „Морланд Даунс“ — каза Рей. — Ще видя дали могат да насрочат сесия относно тормоза.

— Не!

Сериозността в гласа на Магс го попари.

— Нека поработим с училището, за да разрешим проблема. Не всичко е полицейска работа. Нека поне веднъж запазим това в семейството, става ли? Ще ти бъда благодарна, ако не говориш за Том в службата.

Като по сценарий някой позвъни на звънеца.

— Добре ли си? — попита я Рей.

Магс кимна, избърса си лицето с носната кърпа на съпруга си и му я върна.

— Добре съм.

Рей се огледа в огледалото в коридора. Кожата му изглеждаше сива и изморена и изведнъж му се прииска да отпрати Кейт и Дребния и да прекара нощта с Магс. Но Магс беше готвила цял следобед — нямаше да му е благодарна, че е било напразно. Въздъхна и отвори вратата.

Кейт беше облечена в дънки, високи до коленете ботуши и блуза с деколте във формата на V. Нямаше нищо блестящо в облеклото й, но изглеждаше по-млада и по-освободена, отколкото на работа, и това го накара да се почувства неудобно. Рей отстъпи назад, за да я покани да влезе.

— Тази вечеря е чудесна идея — каза Кейт. — Благодаря ти, че ме покани.

— Удоволствието е мое — отвърна инспекторът и я поведе към кухнята. — Ти и Дребния работихте много здраво през последните няколко месеца: просто исках да покажа на двама ви, че оценявам усилията ви. — Ухили се. — А и ако трябва да бъда честен, идеята беше на Магс — не мога да си припиша заслугата.

Съпругата му прие коментара му с тънка усмивка.

— Здрасти, Кейт, хубаво е най-накрая да се запознаем. Лесно ли ни намери? — Двете жени се изправиха една до друга и Рей беше изумен от контраста между тях. Магс не се беше преоблякла и суитчърът й беше опръскан с капки сос. Изглеждаше така, както винаги — сърдечна, позната, мила — но до Кейт беше някак си… потърси правилната дума. Не толкова лъскава. Обзе го чувство на вина и застана до съпругата си, все едно близостта беше лекарство за предателството.

— Каква прекрасна кухня. — Кейт погледна към тавата с браунита на плота, прясно изпечени във фурната и поръсени с бял шоколад. В ръцете си държеше чийзкейк в картонена кутия. — Донесох десерт, но се опасявам, че изглежда доста жалко на фона на твоя.

— Много мило от твоя страна — каза Магс и взе пакета от ръцете на гостенката си. — Винаги съм смятала, че кейковете са по-вкусни, когато някой друг ги е правил, не мислиш ли?

Кейт я дари с благодарствена усмивка, а Рей издиша бавно. Вероятно вечерта нямаше да е толкова неловка, колкото беше очаквал, макар че колкото по-скоро се появеше Дребния, толкова по-добре.

— Какво да ти предложа за пиене? — попита Магс. — Рей е на бира, но имам и вино, ако желаеш.

— Чудесно.

Рей се провикна към стълбите.

— Том, Люси, елате да поздравите гостенката ни, асоциални малчугани такива.

Последваха поредица от шумни стъпки и децата заслизаха по стълбите. Дойдоха в кухнята и застанаха като наказани на вратата.

— Това е Кейт — представи я на децата Магс. — Тя е детектив-стажант в екипа на татко.

Очите на Рей се разшириха заради това определение, но Кейт не изглеждаше засегната.

— Още няколко месеца — ухили се тя, — и ще бъда истинска детективка. Как сте, приятелчета?

— Добре — отвърнаха в синхрон Люси и Том.

— Ти трябва да си Люси — каза Кейт.

Момиченцето имаше русата коса на майка си, но останалото беше наследила от баща си. Всички коментираха колко много двете деца приличаха на него. Рей не можеше да забележи приликата, докато двамата бяха будни — имаше толкова много от собствените им индивидуалности — но когато заспяха и чертите на лицата им бяха отпуснати, можеше да види собственото си лице, отразено в техните. Зачуди се дали някога беше изглеждал толкова войнствен, колкото собствения си син в този момент: мръщеше се към пода, все едно беше набрал за нещо на плочките. Беше сложил гел на косата си и тя стоеше на гневни клечки, които отговаряха на изражението му.

— Това е Том — представи го Люси.

— Кажи здравей, Том — каза Магс.

— Здравей, Том — повтори той, без да отмества поглед от пода.

Майка му го перна леко с кърпата вбесена.

— Съжалявам, Кейт.

Детективката се усмихна на Том и той погледна към Магс, за да разбере дали ще го накара да остане.

— Деца! — каза домакинята ядосана. Махна фолиото от една чиния със сандвичи и я подаде на Том. — Вие двамата може да се качите горе с това, щом не искате да сте с нас, старците. — Жената ококори очи в пародия на ужас и Люси се изкикоти. Том завъртя очи и двамата изчезнаха в стаите си за секунди.

— Добри хлапета са — каза Магс, — поне през повечето време. — Довърши изречението толкова тихо, че не стана ясно дали говореше на себе си или на останалите.

— Том има ли още проблеми с тормоза? — попита Кейт.

Рей изпъшка наум. Погледна към Магс, която умишлено избегна погледа му. Челюстта й се стегна.

— Нищо, с което да не можем да се справим — сопна се тя.

Рей потръпна и погледна към Кейт в опит да се извини, без Магс да го забележи. Трябваше да предупреди служителката си колко чувствителна беше съпругата му по темата за Том. Последва неловко мълчание, но телефонът на Рей получи съобщение. Извади го от джоба си доволен, но сърцето му се сви, когато прочете написаното.

— Дребния няма да дойде — съобщи той. — Майка му е получила още един удар.

— Добре ли е? — попита Магс.

— Така мисля — пътува към болницата сега. — Рей изпрати съобщение на Дребния и върна телефона отново в джоба си. — Значи ще сме само тримата.

Кейт погледна първо към домакина, а след това и към домакинята, която се обърна и започна да бърка чилито.

— Вижте — каза детективката, — защо не отложим вечерята за някой друг път, когато Дребния ще успее да дойде?

— Не ставай смешна — отвърна Рей с весел тон, който му се стори фалшив дори и на него. — Освен това има толкова много чили: никога няма да успеем да го изядем без помощ. — Погледна към Магс, искаше му се да се съгласи с Кейт и да отложат вечерята за някой друг път, но жена му продължи да бърка ястието.

— Абсолютно си прав — отвърна бодро тя и подаде на съпруга си чифт ръкавици за фурна. — Би ли донесъл вечерята? Кейт, защо не вземеш тези чинии и не дойдеш в трапезарията?

Нямаше предварително уговорени места, но Рей седна начело на масата, а гостенката им от лявата му страна. Магс сложи чиния с ориз, след което се върна в кухнята за купа настърган кашкавал и купичка заквасена сметана. Седна срещу Кейт и за момент тримата бяха заети да си подават купите и да си пълнят чиниите.

Когато започнаха да се хранят, потракванията на приборите в порцелана правеха липсата на разговор още по-очевидна и Рей се опита да измисли някаква тема. Магс нямаше да иска да говорят за работа, но вероятно това беше най-безопасно. Преди да се накани, съпругата му остави вилицата си отстрани на чинията.

— Как намираш Службата за криминални разследвания, Кейт?

— Обожавам я. Часовете са истинско убийство, но работата е страхотна и е точно онова, което винаги съм искала да правя.

— Чувам, че инспекторът е истински кошмар.

Рей погледна остро към Магс, но тя се усмихваше приятно на Кейт. Въпреки това безпокойството му не намаля и на йота.

— Не е толкова лош — отвърна детективката и погледна настрани към началника си. — Макар че не знам как се оправяш с него: офисът му е ад. Навсякъде има наполовина изпити чаши с кафе.

— Защото работя прекалено много и нямам време да изпия цяла чаша — възпротиви се Рей. Закачките с него бяха малка цена, която се налагаше да плати предвид обстоятелствата.

— Винаги е прав, разбира се — каза Магс.

Кейт се престори, че обмисля въпроса.

— Освен когато греши.

Двете се засмяха и Рей си позволи да се отпусне малко.

— Тананика ли си „Огнените колесници“^[1] през цялото време — попита Кейт, — както прави на работа?

— Откъде да знам? — отвърна спокойно Магс. — Почти не го виждам.

Доброто настроение се изпари и за момент се хранеха в мълчание. Рей се прокашля и Кейт вдигна поглед. Дари я с извинителна усмивка и тя сви рамене, но когато се обърна, осъзна, че Магс ги наблюдава, лека бръчка се беше появила на челото й. Тя остави вилицата си и бутна чинията си настрани.

— Липсва ли ти работата, Магс? — попита Кейт.

Всички я питаха това, все едно очакваха от нея да копнее за документацията, за гадните часове, за мръсните къщи, в които си бършеш краката, когато излизаш от тях.

— Да — отвърна тя, без да се подвоуми.

Рей вдигна поглед.

— Така ли?

Магс продължи да разговаря с Кейт, все едно съпругът й не се беше обадил.

— Не ми липсва точно работата, а жената, която бях тогава. Можех да кажа нещо, да уча хората. — Рей спря да яде. Магс си беше същата жена, каквато винаги бе била. Същата, каквато винаги щеше да бъде. Носенето на значка не можеше да промени това, нали?

Кейт кимна, все едно я разбираше, и Рей беше благодарен за търпението й.

— Смяташ ли да се връщаш някога?

— Как бих могла? Кой ще се грижи за малчуганите? — Магс завъртя очи нагоре към стаите на децата си. — Ами за него? — Погледна към Рей, но този път не се усмихваше и мъжът се опита да дешифрира отразеното в очите й. — Знаеш какво казват: зад всеки велик мъж…

— Вярно е — прекъсна я съпругът й с по-силен глас, отколкото тихият разговор предполагаше. Погледна към Магс. — Ти вършиш всичко.

— Десерт! — внезапно каза домакинята и се изправи. — Освен ако не желаеш още малко чили, Кейт?

— Не, благодаря ти. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Стой си, няма да ми отнеме и секунда. Ще разчистя масата и ще се кача да видя децата да не са направили някоя беля. — Магс занесе всичко в кухнята, след което Рей чу тихи стъпки по стълбите и приглушени гласове от стаята на Люси.

— Съжалявам — каза инспекторът. — Не знам какво я прихваща.

— Заради мен ли е? — попита Кейт.

— Не, не мисля. В последно време е в странно настроение. Мисля, че е разтревожена за Том. — Дари я с успокоителна усмивка. — Вината е моя — вината винаги е моя.

Чуха Магс да се връща долу и когато отново се появи, носеше поднос с браунита и купичка със сметана.

— Всъщност, Магс — каза Кейт и стана от мястото си, — мисля, че ще пропусна десерта.

— Ако предпочиташ ще ти донеса някакъв плод. Имаме пъпеш, желаеш ли?

— Не, не е заради това. Просто съм изтощена. Беше дълга седмица. Вечерята беше чудесна, благодаря ти.

— Е, щом не искаш. — Магс остави браунитата на масата. — Така и не те поздравих за случая на Грей — Рей ми каза, че ти си отговорна за разрешаването му. Хубаво е, че можеш да включиш подобен успех в биографията си толкова рано в кариерата си.

— Всъщност резултатът дойде благодарение на съвместната ни работа — отвърна Кейт. — Добър екип сме.

Рей знаеше, че има предвид цялата Служба за криминални разследвания, но извъртя поглед към него, докато го изричаше, и той не посмя да погледне съпругата си.

Стояха в коридора и Магс целуна Кейт по бузата.

— Ще ни дойдеш отново на гости, нали? Беше ми приятно да се запознаем. — Рей се надяваше да е единственият усетил неискреността в гласа на жена си. Каза довиждане на Кейт и се подвоуми за миг дали да я целуне или не. Реши, че ще е странно, ако не го стори и я дари с кратка целувка, но усещаше погледа на Магс върху себе си. Изпита облекчение, когато гостенката им тръгна по пътеката, и той затвори и заключи вратата.

— Не мисля, че мога да устоя на тези браунита — каза Рей с бодрост, която не изпитваше. — Искаш ли да хапнем?

— На диета съм — отвърна Магс. Отиде в кухнята и извади дъската за гладене. Напълни ютията с вода и я почака да загрее. — Приготвих кутия с ориз и чили за Дребния, оставих я в хладилника — ще му я занесеш ли утре? Няма да е ял свястна храна, ако стои в болницата цяла вечер, а и едва ли ще му се готви утре.

Рей си взе чинията в кухнята и започна да яде на крак.

— Много мило от твоя страна.

— Той е приятен човек.

— Така е. Работя със страхотни хора.

Магс мълча известно време. Взе чифт панталони и започна да ги глади. Когато заговори отново, се опитваше да звучи нормално, но натисна върха на ютията малко по-силно върху плата.

— Красива е.

— Кейт?

— Не, Дребен. — Магс го погледна ядосана. — Естествено, че Кейт.

— Предполагам си права. В интерес на истината никога не съм се замислял. — Лъжата беше нелепа — съпругата му го познаваше по-добре от всеки друг.

Тя вдигна едната си вежда, но Рей се зарадва, когато видя, че се усмихва. Рискува да се пошегува:

— Ревнуваш ли?

— Никак даже — отвърна съпругата му. — В интерес на истината, ако тя ще глади, може да се нанесе.

— Съжалявам, че й казах за Том — извини се Рей.

Магс натисна някакво копче на ютията и върху панталоните се появи облак пара. Не отместваше поглед от дъската за гладене, докато говореше:

— Обичаш си работата, Рей, и аз се радвам за това. Тя е част от теб. Но имам чувството, че децата и аз съществуваме на заден план. Чувствам се невидима.

Мъжът отвори уста, за да се възпротиви, но съпругата му поклати глава.

— Говориш повече с Кейт, отколкото с мен — продължи Магс. — Тази вечер я видях — връзката между вас. Не съм глупава, знам какво е да работиш толкова много часове с някого: говориш с него, разбира се, че ще го правиш. Но това не означава, че не можеш да разговаряш и с мен. — Жената създаде още един облак пара и натисна ютията още по-силно върху дъската за гладене, напред и назад, напред и назад. — Никой не е казвал на смъртния си одър, че е искал да прекара повече време на работа — продължи Магс. — Децата ни растат и ти не си до тях. Не след дълго тях ще ги няма и ти ще се пенсионираш. Тогава ще останем двамата и няма да имаме какво да си кажем.

Не беше така, помисли си Рей и се опита да намери правилните думи, за да й го обясни, но те заседнаха в гърлото му и той просто поклати глава, все едно така можеше да накара изреченото от нея да изчезне. Стори му се, че чу Магс да въздиша, но може би беше просто още едно облаче пара.