Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (57)

Бележка на авторката

Започнах полицейското си обучение през 1999-а и бях назначена в Оксфорд през 2000-ата. Декември същата година едно деветгодишно момче беше убито от хулигани с открадната кола в квартала Блекбърд Лейс. Цели четири години се водеше сериозно полицейско разследване. Случаят беше в основата на ранната ми кариера на полицейски офицер, а работата по него продължи и след като се присъединих към Службата за криминални разследвания три години по-късно.

Предложена беше добра награда, както и обещание за имунитет от прокуратурата за пътниците в колата, ако осигурят информация за самоличността на шофьора. Въпреки няколкото ареста, никой не беше осъден.

Последиците от това престъпление оставиха дълбока следа в мен. Как беше възможно шофьорът на онзи воксхол „Астра“ да живее със стореното от него? Как беше възможно пътниците да си мълчат за това? Как беше възможно майката на детето да живее с подобна ужасна загуба? Бях впечатлена от докладите на следствието, които се съставяха след всяко годишно възвание, и от усърдието на полицията, която пресяваше през сито всяка подробност с надеждата да открие липсващото звено.

Години по-късно, когато собственият ми син почина — при съвсем различни обстоятелства — изпитах лично как емоциите могат да замъглят преценката на човек и да повлияят на поведението му. Мъката и вината са силни чувства. Започнах да се питам как могат да въздействат върху две жени, замесени по коренно различен начин в една и съща трагедия. Резултатът е „Оставих те да си отидеш“.