Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (21)

19

На Бъдни вечер телата са изхвърлени на брега, дни след като Патрик и останалите от екипажа са преустановили търсенето им. Наивно предполагах, че двата трупа ще се появят заедно, но досега трябваше да съм разбрала, че приливът е непредвидим. Пръв беше синът, носен нежно от вълнистото море към Росили Бей. Морето изглежда прекалено кротко, за да е предизвикало ужасните наранявания на бащата, който се появява на километър и половина надолу по брега.

Намираме се на плажа, когато Патрик получава обаждането и аз разбирам от здраво стиснатата му челюст, че новините не са добри. Той отива малко настрани от мен, като че ли за да ме предпази, и се обръща към морето, докато слуша мълчаливо Дейвид. След като приключва разговора, остава неподвижно на същото място и наблюдава хоризонта, все едно там се крият отговорите на въпросите му. Отивам до него и поставям длан на ръката му. Той се стряска, все едно е забравил, че съм там с него.

— Много съжалявам — казвам аз и се надявам да открия правилните думи.

— Срещах се с едно момиче — започва да ми разказва той, все още загледан в морето. — Запознахме се в университета и заживяхме заедно в Лийдс.

Слушам, без да знам накъде ще ни отведе този разговор.

— Когато се върнах тук, я доведох с мен. Тя не искаше да идва, но не желаехме да живеем отделно, така че тя напусна работата си и дойде да живее в Порт Елис. Мразеше това място. Прекалено малко, прекалено тихо, прекалено бавно за нея.

Чувствам се неудобно, сякаш нарушавам личното му пространство. Искам да му кажа да спре да говори, че не е необходимо да ми разкрива всичко това, но го усещам, че не може да се възпре.

— Един ден се скарахме, беше средата на лятото. Причината беше все една и съща: тя искаше да се върнем в Лийдс, а аз да остана тук и да си създам име. Тя излезе и дойде на плажа да сърфира, но попаднала на въртоп и никога вече не се върна.

— О, Боже, Патрик. — В гърлото ми е заседнала буца. — Това е ужасно.

Най-накрая мъжът се обръща към мен.

— Дъската й за сърф изплува на следващия ден, но така и не открихме тялото.

— Ние? — учудвам се аз. — Самият ти си я търсил? — Не мога да си представя колко болезнено е било това за него.

Патрик свива рамене.

— Всички я търсихме. Такава ни е работата, нали така?

— Да, но… — млъквам внезапно. Естествено, че я е търсил — как би могъл да не го стори?

Обвивам ръцете си около него и той се отпуска в прегръдката ми, лицето му е опряно във врата ми. В представите ми животът му е идеален, той е един забавен и прекрасен човек. Но призраците, с които се бори, са истински като моите. За първи път съм с някого, който има нужда от мен също толкова, колкото и аз от него.

Вървим бавно към вилата и преди да стигнем, Патрик ми казва да го изчакам да вземе нещо от колата си.

— Какво е? — питам аз заинтригувана.

— Ще видиш. — Блясъкът се е завърнал отново в очите му и аз се чудя на способността му да се справя с подобна мъка. Питам се дали отминалите години са му дали сила и се надявам, че един ден и аз ще успея да открия такава.

Патрик се връща и на рамото му е увесено коледно дърво. Усещам тъга, когато си спомням колко се вълнувах някога за Коледа. В едни отминали времена, когато бяхме деца с Ив. Украсяването на елхата беше ритуал със строги правила: първо лампичките, после гирляндите, след това подреждането на играчките и накрая поставянето на очукания ангел на върха. Може би сестра ми следва тези правила със собствените си деца.

Не желая дърво в къщата си. Украсите са за децата, за семействата. Но Патрик настоява.

— Няма да го махна — казва той, влачи го през прага на вратата и оставя следа от борови иглички зад себе си. Поставя го на грубата му дървена поставка и проверява дали е правилно сложено. — Освен това е Коледа. Трябва да имаш дърво.

— Нямам с какво да го украся! — възпротивявам се аз.

— Виж какво нося в чантата.

Отварям тъмносинята раница на Патрик и виждам стара кутия за обувки, чийто капак е залепен с дебело тиксо. Когато го повдигам, под него намирам десетина червени топки, чието стъкло се е напукало с времето.

— О! — прошепвам аз. — Много са красиви. — Взимам една от играчките и тя се завърта в главозамайващи кръгове, виждам лицето си, отразено стотици пъти върху повърхността й.

— Бяха на баба ми. Казах ти, че има всякакви неща в онзи стар скрин.

Прикривам червенината, която избива при спомена, че тършувах в него и открих снимка на Патрик и жената, която сега осъзнавам, че вероятно е била момичето, което се е удавило.

— Прекрасни са. Благодаря ти.

Украсяваме дървото заедно. Патрик е донесъл тънки лампички, а аз намирам панделки, които да завържа за клоните. Има само дванадесет топки, но светлината се отразява във всяка една от тях и създава падащи звезди. Вдишвам аромата на бор и искам да запечатам завинаги в спомените си този момент на пълно щастие.

Когато дървото е украсено, сядам с глава, отпусната на рамото на Патрик, и наблюдавам как светлината танцува върху стъклото и образува фигури по стената. Мъжът чертае кръгове върху откритата кожа на китката ми и аз се чувствам изключително добре, по-спокойна не съм била от години. Обръщам се, за да го целуна, езикът ми търси неговия, отварям очи и виждам, че и той е отворил своите.

— Да се качим горе — прошепвам му аз. Не знам какво ме кара да желая това сега, точно в този момент, но изпитвам физическа нужда да бъда с него.

— Сигурна ли си? — Патрик се отдръпва лекичко назад и ме поглежда право в очите.

Кимам. Не съм сигурна, не и напълно, но искам да разбера. Искам да разбера дали може да бъде различно.

Той прокарва ръце през косата ми, целува врата ми, бузите, устните. Изправя се и ме води нежно до стълбите, палецът му продължава да гали дланта ми, все едно не може да си представи да се откъсне от мен и за миг. Докато изкачвам тясното стълбище, той ме следва, ръцете му са върху талията ми. Усещам как сърцето ми препуска.

Далеч от огъня и от топлината на печката, спалнята е студена, но не температурата, а желанието ме кара да треперя. Патрик сяда на леглото и ме придърпва нежно да легна до него. Отмята косата от лицето ми с ръка, прокарва пръст зад ухото ми и надолу по врата ми. Чувствам как се изнервям: мисля си колко непривлекателна съм, колко тъпа и безинтересна, и се чудя дали, след като осъзнае тези неща, той ще продължи да иска да бъде с мен. Но го желая толкова много, а това надигащо се желание в корема ми е така непознато, че ме възбужда още повече. Приближавам се по-близо до Патрик, толкова близо, че е трудно да различа дъха си от неговия. За цяла минута лежим така, с допрени устни, които не се целуват, докосващи, но не и вкусващи. Мъжът бавно разкопчава ризата ми, очите му не се отделят от моите и за секунда.

Не мога да чакам повече. Откопчавам си дънките и ги свличам надолу, сритвам ги безразсъдно с крака, след което непохватно се опитвам да разкопчея копчетата на ризата му. Целуваме се страстно и сваляме дрехите си, докато Патрик не е чисто гол, а аз съм единствено по боксерки и тениска. Той хваща краищата на тениската ми, но аз поклащам глава.

За момент просто спираме. Очаквам от него да настоява, но Патрик просто задържа погледа ми за момент, след което се навежда напред, за да целуне гърдите ми през мекия памучен плат. Докато се движи надолу, извивам гръб назад и се оставям на ласките му.

* * *

Унасям се да заспивам, увита в завивки и крайници, когато по-скоро усещам, отколкото виждам как Патрик се пресяга, за да изключи нощната лампа.

— Остави я включена — казвам аз, — моля те.

Той изпълнява молбата ми, без да ме пита защо. Вместо това ме прегръща и целува челото ми.

* * *

Събуждам се и осъзнавам, че нещо се е променило, но все още съм сънена и не мога да разбера какво е. Не е присъствието на друг човек в леглото до мен — макар че и това е странно — а фактът, че наистина съм спала. На лицето ми бавно се появява усмивка. Събудила съм се сама. Не съм била принудена да го сторя заради писъците ми или заради писъка на спирачки и удара на черепа му в стъклото. За първа вечер от повече от дванадесет месеца не съм сънувала злополуката.

Смятам да стана и да направя кафе, но топлината на леглото ме притегля обратно под юргана и аз се увивам около голото тяло на Патрик. Прокарвам ръка по него, по твърдия му корем, по силното му бедро. Усещам раздвижване между краката си и отново се изумявам от реакцията на собственото си тяло, което болезнено желае да бъде докосвано. Патрик се размърдва, вдига леко глава и ми се усмихва, очите му още са затворени.

— Весела Коледа.

— Искаш ли кафе? — Целувам голото му рамо.

— По-късно — отвръща той и ме придърпва под юргана.

* * *

Оставаме в леглото до обяд, наслаждаваме се един на друг и ядем кифлички с конфитюр от касис. Патрик отива долу за още кафе и когато се връща, носи подаръците, които оставихме под елхата миналата вечер.

— Палто! — възкликвам аз, когато разкъсвам хартията от намачкания, зле опакован пакет, който той ми подава.

— Не е много романтично — казва мъжът смутен, — но не можеш да продължаваш да носиш този дрипав шлифер, когато ходиш на плажа във всяко време — ще замръзнеш.

Веднага го обличам. Палтото е дебело и топло и непромокаемо, с дълбоки джобове и качулка. Милион пъти е по-хубаво от шлифера, който носех до момента, намерен на верандата на вилата, когато се преместих тук.

— Според мен да ми помогнеш да съм суха и да ми е топло е изключително романтично — казвам аз и целувам Патрик. — Чудесно е, благодаря ти.

— Има нещо в джоба — споменава ми той. — Не е точно подарък, просто нещо, което смятам, че трябва да имаш.

Вкарвам ръце в джобовете и изваждам от там мобилен телефон.

— Стар апарат, който не използвам. Нищо модерно, но работи. Няма да ти се налага да вървиш чак до караванния парк, за да се обаждаш.

На път съм да му обясня, че единственият човек, на когото звъня, е той, но осъзнавам, че вероятно точно това има предвид. Може би не одобрява факта, че не мога да се свържа с него по всяко време. Не знам какво е мнението ми по въпроса, но му благодаря и си напомням, че не е задължително да го държа включен.

Патрик ми подава втори подарък, майсторски увит в тъмнолилава хартия и панделка.

— Този не съм го опаковал аз — признава си той, без да е необходимо.

Внимателно разопаковам хартията и отварям малката кутия с финеса, който заслужава. Вътре има седефена брошка във формата на мида. Тя улавя светлината и десетки цветове заиграват по повърхността й.

— О, Патрик. — Трогната съм. — Прекрасна е. — Изваждам я и я закачам на новото си палто. Срамувам се да му подаря рисунката на брега на Порт Елис, която направих за него — спасителната лодка, която не заминава навътре в морето, а се връща благополучно от него.

— Толкова си талантлива, Джена — казва той и вдига рамкираната картина, за да й се наслади. — Пропиляваш таланта си тук. Трябва да организираш изложби, да популяризираш името си.

— Не мога — отвръщам аз, но не му обяснявам защо. Вместо това му предлагам да се разходим, за да изпробвам новото си палто. Взимаме Бо с нас.

Плажът е пуст, отливът е настъпил и голяма част от брега бледнее. Натежали със сняг облаци са надвиснали над скалите и изглеждат дори по-бели на фона на тъмносиньото море. Чайките кръжат над главите ни, жалните им писъци ехтят наоколо, а вълните се разбиват ритмично в пясъка.

— Чувствам се неловко, че оставяме следи след себе си. — Плъзгам ръка в тази на Патрик, докато се разхождаме. За първи път не нося фотоапарата си. Вървим към водата и позволяваме на ледената пяна да намокри обувките ни.

— Майка ми обичаше да плува в морето на Коледа — споделя ми приятелят ми. — Все се караха с татко за това. Той знаеше колко са опасни теченията и я обвиняваше, че е безотговорна. Но тя грабваше хавлията си и хукваше към плажа. Естествено, всички смятахме, че е невероятно и я окуражавахме от брега.

— Луда работа. — Сещам се за момичето, което се е удавило, и се чудя как е възможно да стои близо до вода след такава трагедия. Бо напада вълните и се опитва да захапе подскачащата около него морска вода.

— Какво ще кажеш за себе си? — пита Патрик. — Някакви шантави семейни традиции?

Замислям се за момент и се усмихвам, когато се сещам за вълнението, което изпитвах като дете, когато наближаха коледните празници.

— Нещо подобно — отвръщам най-накрая аз, — обожавах семейните Коледи. Родителите ми започваха да се подготвят от октомври и къщата беше претъпкана от вълнуващи пакети, скрити в шкафовете и под леглата. След като татко си тръгна, правехме същите неща, но въпреки това беше различно.

— Опитвала ли си се да го намериш? — Патрик стиска ръката ми.

— Да. Докато бях в университета. Издирих го и открих, че има ново семейство. Писах му и той ми отговори, че е по-добре миналото да си остане в миналото. Разби ми сърцето.

— Джена, това е ужасно.

Вдигам рамене, все едно не ми пука.

— Близка ли си със сестра си?

— Бях. — Взимам един камък и се опитвам да направя жабки с него по повърхността на водата, но вълните са прекалено бързи. — Ив застана на страната на мама, когато татко си тръгна, а аз й бях бясна, че го изхвърли. Въпреки това се грижехме една за друга, но не съм я виждала от години. Изпратих й картичка преди няколко седмици. Не знам дали я е получила — дори не знам дали живее на същия адрес.

— Да не сте се скарали?

Кимам.

— Тя не харесваше съпруга ми. — Дръзко е от моя страна да го изрека на глас и се разтрепервам от страх.

— Ти харесваше ли го?

Въпросът е странен и ми е необходимо известно време, за да го обмисля. Толкова дълго съм мразела Иън, толкова дълго съм се страхувала от него.

— Някога — отвръщам най-накрая. Помня колко очарователен беше, колко различен от колежанчетата с техните непохватни свалки и вулгарен хумор.

— От колко време си разведена?

Не го поправям.

— Отскоро. — Взимам шепа камъни и започвам да ги хвърлям в морето. Камък за всяка година, в която се чувствах обичана. — Понякога се опасявам, че може да се върне. — Изсмивам се едва, но реакцията ми се струва неуместна и Патрик ме поглежда замислен.

— Нямаш деца?

Навеждам се и се преструвам, че търся камъчета.

— Не му допадаше идеята — отвръщам аз. Не съм далеч от истината. Иън никога не бе искал да има нещо общо със сина си.

Патрик ме прегръща с една ръка през рамото ми.

— Извинявай, че ти задавам толкова много въпроси.

— Няма проблем — успокоявам го аз и осъзнавам, че наистина го мисля. Чувствам се в безопасност с него. Вървим бавно по плажа. Пътеката е хлъзгава заради леда и аз съм доволна, че ме е прегърнал. Казах му повече, отколкото съм имала намерение, но не мога да му кажа всичко. Ако го сторя, ще си тръгне и тогава няма да има кой да ме хване, когато падна.