Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (42)

40

Минават две седмици, преди да се осмеля отново да изляза сред хора; едва когато жестоките лилави синини на ръцете ми изсветляват до бледозелено. Боли ме да си спомня колко шокиращо изглеждат контузиите върху кожата ми, а само преди две години бяха част от мен, както беше част от мен цветът на косата ми.

Принудена съм да изляза, за да купя кучешка храна. Оставям Бо у дома, за да хвана автобуса до Суонзи, където никой няма да обърне внимание на жена с поглед, забит в пода, и с шал около врата, въпреки топлото време. Поемам по пътеката към караванния парк, но не мога да се отърся от чувството, че някой ме наблюдава. Поглеждам зад мен и се паникьосвам, че съм погледнала в неправилната посока, затова се обръщам още веднъж, но и там няма никого. Въртя се в кръгове, но не мога да видя нищо заради черните петна, които са се появили в очите ми и като че ли се местят заедно с мен, накъдето и да погледна. Набирам се на ръба на паниката, страхът, който се надига в гърдите ми, е толкова силен, че ми причинява болка. Ту ходя, ту тичам, докато не виждам статичните каравани и ниския магазин на Бетан. Най-накрая сърцето ми забавя ход и аз се опитвам да се съвзема. В моменти като този затворът ми се струва като по-добрата алтернатива пред живота, който водя.

Паркингът за коли на Бетан е за хората, които отсядат в караванния парк, но близостта му до плажа го прави атрактивен за онези, които са решили да се разходят по него. Приятелката ми няма нищо против, освен в разгара на сезона, когато поставя големи знаци, на които пише ЧАСТЕН ПАРКИНГ, И връхлита от магазина, когато види някое семейство да разтоварва багажа за пикник от колата си. По това време на годината, когато паркът е затворен, колите, които се спират на него, принадлежат на разводачите на кучета и на хората, които обичат разходките.

— Можеш да го използваш, разбира се — ми беше казала Бетан, когато се запознахме.

— Аз нямам кола — обясних й тогава.

Тя ми каза, че гостите ми могат да спират на паркинга й, но никога не отбеляза, че нямам такива, освен Патрик, който винаги си спираше ленд роувъра там, преди да дойде да ме види. Прогонвам спомена от главата си, за да не реши да остане.

В момента има няколко паркирани коли на мястото. Очуканото волво на Бетан, някакъв ван, който не разпознавам и… потривам очи и клатя глава. Не е възможно. Не може да е моята кола. Започвам да се потя и си поемам голяма глътка въздух, докато се опитвам да си обясня какво точно виждат очите ми. Предната броня е счупена, в средата на предния прозорец стъклото е пукнато и се е образувала паяжина с големината на юмрук.

Това е моята кола.

Изглежда невъзможно. Когато напуснах Бристол, изоставих автомобила си. Не защото смятах, че полицията ще го проследи — макар че ми мина през ума — а защото не можех да понеса гледката му. За един ужасен миг се зачудих дали полицията не го е намерила и не го е докарала тук, за да тества реакцията ми. Оглеждам се из паркинга, все едно ще бъда нападната от въоръжени полицаи.

Толкова съм объркана, че не мога да преценя колко е важна колата, не мога да преценя дали е от значение. Сигурно е, щом полицията толкова дълго настояваше да им кажа какво съм направила с нея. Трябва да я разкарам. Сещам се за филмите, които съм гледала. Дали мога да я хвърля от някоя скала? Или да я запаля? Ще ми трябва кибрит и бензин или нафта… но как ще я запаля, без Бетан да ме види?

Поглеждам към магазина, но не я виждам на прозореца, така че си поемам дълбоко въздух и тръгвам към колата си. Ключовете са в запалителя и аз не се двоумя. Отварям вратата и сядам на мястото на шофьора. На мига съм споходена от спомени за злополуката: чувам как майката на Джейкъб пищи и собствения си ужасен вик. Започвам да треперя и се опитвам да се взема в ръце. Автомобилът пали от първия път и излизам от паркинга. Ако Бетан погледне навън сега, няма да ме види — за нея ще е просто кола, която вдига облак прах след себе си и се насочва към Пенфейш.

— Приятно е да си отново зад волана, нали?

Гласът на Иън е премерен и сух. Натискам спирачките и колата захожда рязко наляво, а ръцете ми се плъзгат по волана. Ръката ми се е стрелнала към дръжката на вратата, когато осъзнавам, че звукът идва от CD плейъра.

— Предполагам, че ти липсва малката ти блъскаща количка? Няма нужда да ми благодариш, че ти я върнах.

Гласът му има мигновено действие върху мен. Чувствам как се смалявам, потъвам в седалката си, все едно мога да се скрия в нея, а ръцете ми са горещи и лепкави.

— Забрави ли брачните ни клетви, Дженифър?

Слагам ръка на гърдите си и я притискам силно, опитвам се да забавя ритъма на сърцето си.

— Стоя до мен и ми обеща, че ще ме обичаш, почиташ и ще ми се подчиняваш, докато сме живи.

Иън ме дразни, като припява с ледения си глас клетвата, която дадох преди толкова много години. Той е луд. Сега разбирам това и се ужасявам, че през всичкото това време съм си лягала до него, без да знам наистина на какво е способен.

— Да припкаш в полицията и да им разказваш историите си не е разбирането ми за почит, Дженифър, не мислиш ли? Да им разказваш какво се случва зад вратите ни не е олицетворението на подчинение. Просто помни, винаги съм ти давал онова, което си си просила…

Не мога да слушам повече. Удрям CD плейъра и дискът излиза болезнено бавно. Изваждам го и се опитвам да го счупя наполовина, но той не се огъва и аз изпищявам насреща му, сбръчканото ми лице се отразява в лъскавата му повърхност. Излизам от колата и го хвърлям в плета.

— Остави ме на мира! — крещя аз. — Просто ме остави на мира!

Шофирам трескаво, опасно, плътно до високия плет, извън Пенфейш и в околностите му. Треса се цялата и ми е напълно невъзможно да сменя предавката, затова оставам на втора и колата вие недоволна. Чувам думите на Иън отново и отново в главата си.

Докато сме живи.

Виждам пропаднала плевня малко встрани от пътя и никакви други къщи наоколо. Поемам по черния път към нея. Когато я доближавам, виждам, че няма покрив и голите й греди посягат към небето. От едната й страна са натрупани гуми и някакви стари машини. Ще ми свърши работа. Карам до далечния край на плевнята и скривам колата зад ъгъла й. На пода е оставено платнище и аз го дърпам към себе си. Заливам се с воняща вода, която се е събрала в гънките му. Покривам колата си с него. Поемам риск, но автомобилът ми изчезва напълно под тъмнозелената мушама, а наоколо всичко изглежда така, все едно от доста дълго време не е стъпвал човешки крак.

Поемам по дългия път към дома и си спомням деня, в който пристигнах в Пенфейш, когато онова, което стоеше пред мен, беше много по-неясно от онова, което беше зад мен. Сега знам какво ми готви бъдещето: остават ми още две седмици тук, след което ще се върна в Бристол за присъдата си и ще бъда в безопасност.

Пред мен има автобусна спирка, но аз продължавам да вървя, всяка стъпка ми дава увереност. Малко по малко започвам да се успокоявам. Иън просто си играе игрички, това е всичко. Ако имаше намерение да ме убие, щеше да го стори, когато дойде във вилата.

Късно следобеда стигам до жилището си и над него са надвиснали мрачни облаци. Влизам вътре само колкото да си облека непромокаемото яке и да повикам Бо. Отвеждам го на плажа да потича. Близо до морето мога да дишам отново и знам, че то ще ми липсва най-много от всичко.

Усещането, че съм наблюдавана, е съкрушително и аз се обръщам с гръб към водата. Изпитвам болезнен страх, когато виждам фигура на скалите, тя гледа към мен и сърцето ми започва да бие по-силно. Викам Бо и го хващам за нашийника, но той лае и се откъсва от мен, бяга по пясъка към пътеката, която води нагоре, до мястото, на което стои мъжът на фона на небето.

— Бо, върни се!

Той бяга, без да ми обръща внимание, а аз не мога да помръдна от мястото си. Едва когато кучето стига до края на плажа и поема по пътеката, фигурата се размърдва. Мъжът се навежда, за да погали Бо, и аз на мига разпознавам познатите движения. Това е Патрик.

Може и да нямам желание да се виждам с него от последната ни среща насам, но облекчението, което изпитвам, е толкова силно, че преди да се усетя, вече съм тръгнала по следите, които кучето ми е оставило в пясъка.

— Как си? — пита ме той.

— Добре съм. — Ние сме непознати, които се опитват да водят разговор.

— Оставих ти няколко съобщения.

— Знам. — Игнорирах всичките. В началото ги слушах, но не можех да понеса мисълта какво съм му причинила, затова изтрих останалите, без да ги чуя. Накрая просто си изключих телефона.

— Липсваш ми, Джена.

Гневът му е нещо, което мога да разбера и да приема, но сега е спокоен и с умолителен вид и усещам как увереността ми се пропуква. Тръгвам към вилата.

— Не трябва да си тук. — Противя се на желанието да се огледам наоколо, за да видя дали не ни наблюдават. Ужасена съм, че Иън може да ни види заедно.

Капка дъжд пада върху лицето ми и придърпвам качулката си. Патрик върви до мен.

— Джена, говори с мен. Спри да бягаш!

Точно това съм правила през целия си живот, защото не мога да се защитя.

Проблясва светкавица и дъждът се усилва толкова много, че ми е трудно да дишам. Небето внезапно става мрачно и сенките ни изчезват. Бо се притиска към земята и ушите му увисват. Бягаме към вилата и отключвам вратата точно когато над нас се разнася гръм. Бо минава покрай краката ни и се стрелва по стълбите. Викам го, но той не идва.

— Ще отида да видя дали е добре. — Патрик се качва по стъпалата, а аз заключвам вратата и минута по-късно тръгвам след него. Намирам го на пода в спалнята си, с треперещия Бо в ръцете му. — Всички са еднакви — казва ми той с полуусмивка, — независимо дали са наперени пудели или мачо мастифи, всички мразят гръмотевиците и фойерверките.

Коленича до тях и погалвам главата на Бо. Той изскимтява едва.

— Какво е това? — пита ме Патрик. Дървената ми кутия се подава изпод леглото ми.

— Мое е — отвръщам рязко и я изригвам силно отново навътре.

Патрик се учудва, но не казва нищо, изправя се на крака и води Бо долу.

— Може би не е лоша идея да му пуснеш радиото — предлага ми той. Говори така, все едно той е ветеринарят, а аз съм негова клиентка и се питам дали не го прави по навик, или просто е решил, че повече няма да се опитва. Когато обаче оставя Бо на дивана, завива го с одеяло и му пуска силно „Класик FM“, за да заглуши гърмежите, заговаря отново, но този път с много по-нежен глас:

— Ще се грижа за него.

Прехапвам устната си.

— Остави го тук, когато заминеш — казва той. — Не е нужно да ме виждаш или да говориш с мен. Просто го остави тук и аз ще дойда да го взема. Ще го гледам, докато ти… — млъква. — Докато те няма.

— Може да минат години — обяснявам аз и гласът ми ме предава на последната дума.

— Хайде да му мислим, когато дойде — отвръща Патрик. Навежда се и целува челото ми с най-нежната си целувка.

Давам му резервния ключ от кухненското чекмедже и той си тръгва, без да изрече и дума повече. Боря се със сълзите, които нямат никакво право да потекат от очите ми. Всичко това е по моя вина и колкото и да ме боли, трябва да се направи. Но сърцето ми продължава да подскача, когато някой чука на вратата ми пет минути по-късно, и аз си мисля, че Патрик се връща за нещо.

Отварям.

— Искам да напуснеш вилата — казва Йестин без никакви встъпителни думи.

— Какво? — Подпирам се с ръка на стената, за да не падна. — Защо?

Той не ме поглежда в очите, само се навежда, за да погали Бо.

— Искам да те няма до сутринта.

— Йестин, не мога да си тръгна! Знаеш какво се случва. Условията по гаранцията ми са да остана на този адрес до деня на делото ми.

— Това не е мой проблем. — Най-накрая Йестин ме поглежда и осъзнавам, че също не се наслаждава на това, което прави. Лицето му е сериозно, но в погледа му виждам болка. Мъжът бавно клати глава. — Виж, Джена, цял Пенфейш е наясно, че си арестувана, защото си блъснала някакво момче, и всички знаят, че стоиш тук, защото си наела вилата ми. Самият аз мисля, че всеки може да се озове на твое място. Въпрос на време е да последва още от това — хазаинът ми посочва към графитите на вратата, които въпреки опитите ми да изчистя, все още са там — че и по-лошо. Кучешки лайна в пощенската кутия, пиратки, палежи — постоянно четем за подобни неща във вестниците.

— Нямам къде да отида, Йестин — моля му се, но решителността му е непоколебима.

— Селският магазин не иска да купува продукцията ми вече — обяснява ми той, — отвратени са, че давам покрив над главата на убийца.

Поемам си дълбоко въздух.

— Тази сутрин са отказали да обслужат Глинис. Няма проблем да се заяждат с мен, но когато почнат и със съпругата ми…

— Трябват ми още няколко дни, Йестин — продължавам с молбите аз. — Трябва да се явя в съда след две седмици и след това ще изчезна завинаги. Моля те, Йестин, позволи ми да остана дотогава.

Мъжът пъха ръце в джобовете си и извръща поглед към морето за известно време. Чакам. Знам, че нямам какво повече да кажа, за да променя решението му.

— Две седмици — казва той, — но нито ден повече. И ако ти е останал малко здрав разум, ще стоиш настрана от селото дотогава.