Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (96)

VIII

През последните дни на август 1855 година животът на севастополските бастиони стана непоносим. От двадесет и четвърти продължаваше ужасната бомбардировка ту с цели залпове гюлета, ту с разривни снаряди. Над нашите батареи постоянно се издигаха стълбове прах от взрива на бомбите: струваше ти се, че неприятелят е решил да изстреля всичките си снаряди.

Севастопол бе обграден от прах и гъст пушек. Бомби падаха даже в залива: изгоряха няколко транспорта, запали се фрегатата „Мария“, но я угасиха. Ракети падаха и в северната част на града. На Малахов неприятелят хвърли няколко бъчви с барут, взривът образува срутвания и ями. При такъв огън бе невъзможно да се поправя. До Екатерининския кей бомба взриви баркас с барут и взривът разруши кея. Неприятелят няколко пъти се подаваше от окопите, но отново се отдръпваше назад.

Ние всяка минута очаквахме щурм, макар че Малахов беше почти без войска. В ямите, образували се от взривовете, на четиридесет крачки от Малахов вече залегнаха френски стрелци.

Още в сряда, на 25 август, капитан-лейтенант Карпов^[1] писа на главнокомандуващия: „Малахов се намира в крайно лошо състояние и изисква да се подсили с работници и прислуга към оръдията. Ако всичко се остави да върви в този ред, то височината ще бъде превзета най-късно до петък.“

Настъпи петък — двадесет и седми август.

От сутринта започна адска канонада, но към единадесет часа взе да отслабва. В неприятелските траншеи се забелязваше движение на войски, но на бастионите вече бяха свикнали с това и не обърнаха особено внимание.

Оръдейната прислуга се разположи да почине и обядва.

Николай Глебов, оздравял от раните, се намираше на Малахов курган; по-големият му брат Алексей — на втори бастион, а лейтенант Лихачов — на четвърти.

Независимо от ужасите на бомбардировката, Николай Глебов бе в най-весело настроение. Той обичаше и беше обичан. Вече беше направил предложение на хубавичката милосърдна сестра, като се закле завинаги да се откаже от предишния си безобразен живот и след завършване на войната да стане добър мъж и глава на семейството. Това бе толкова по-постижимо, тъй като той получи нейното съгласие тя да му стане другарка в живота. При тези изгледи за бъдещето никаква бомбардировка не бе страшна. Само тя, бедничката, да не се поболее от прекомерна работа в болницата! Със съгласието на годеницата си Глебов дори реши, когато бомбардировките най-сетне се прекратят, те да се венчаят още тук, в Севастопол, по примера на точно такава една сватба на офицер с милосърдна сестра, състояла се през юли.

Когато бомбардировката стихна, Глебов, стиснал между двата си пръста цигара, весело и бодро се приближи до поредния началник на така наречената щурмова батарея. Това бе млад голобрад прапоршчик — по онова време прапоршчиците често заменяха висшите офицери.

— Добре би било в такова затишие човек да се промъкне у дома си — каза прапоршчикът.

— Че какво?

— Ами чакам да ме смени другарят ми, пък не идва, не знам защо.

— Какъв дяволски вятър само — забеляза Глебов. — Добре че не духа в лицето, ами в гърба. На неприятеля сигурно не му е много сладко от този прах. Даже захладня! Как пронизва само! Боя се да не настина.

— Чудак сте вие, както ви гледам — каза прапоршчикът. — Тук всяка минута може да ви набара някоя бомба, а вие се страхувате от настинка!

— Е, от бомба да ни пази бог! — каза Глебов и него дори го заболя току-що заздравялата рана.

Този разговор се водеше на крайния ляв фланг на Малахов курган, откъм втори бастион и укрепеното място, където беше отишъл Николай Глебов.

— Е, време е да се прибирам при нашите — каза Глебов.

Не успя да изговори тези думи, когато на Малахов курган, а сетне и по целия ляв фланг забиха барабани. Вдигна се обща тревога. Глебов презглава затича към своята рота.

Чуха се оглушителни залпове, смътни викове, барабанни удари и резките звуци на неприятелските сигнални рогове. От бившата Камчатка французите на рояци се устремяваха срещу кургана и се катереха по насипа, като си помагаха взаимно.

На кургана настана страшна суматоха. Близо до блиндажа, заеман от генерал Бусау, стоеше команда войници от Модлинския полк с поручик Юни. Генералът тъкмо се канеше да им раздаде Георгиевски кръстове, когато изведнъж се разнесоха викове: „Щурм! Щурм!“ — и поручикът със своята команда се хвърли да заеме Малаховата кула. На кулата се развя син флаг — сигнал за тревога.

Французите бяха вече на кургана и генерал Бусау един от първите, падна в плен. Той изпусна ковчежето с ордените и успя само да хвърли срещу неприятелите камък.

Нашите войници зарязаха обяда и наскачаха, стремейки се към вала, като се блъскаха помежду си и с французите. Артилеристите с фитили в ръцете се промъкваха към оръдията и падаха поразени от френските щикове и куршуми. Но ето че един от тях успя навреме и запали запалката. Гъста маса французи засланяше амбразурата. Разнесе се изстрел… Живата маса се огъна и се разпръсна настрани: пред амбразурата лежаха двадесет обезобразени трупа, но на тяхно място се вмъкваха нови стрелци и зуави.

Кулата бе заета от нашите и заседналите там упорито се отбраняваха: на самия курган четиристотинте модлинци се бореха ръкопашно с шест хиляди французи. Биеха се с шомполи, кирки, лопати, щикове, с каквото им падне; хващаха противника за гърлото и го хапеха в изстъпление.

Два пъти модлинци сваляха побитото френско знаме, но на края то се развя над укреплението. Нашите отстъпваха в дъното на укреплението. Морякът Карпов, същият, който предсказа, че височината ще бъде превзета в петък, събра шепа артилеристи и ратници от курското опълчение и се хвърли към лявата батарея, завзета от французите. Опълченците не приличаха на войници. Това бяха обикновени курски селяни. Когато се появиха за пръв път на височината, войниците се смееха над брадите им и на тяхната непохватност. Даже разправяха, че веднъж край опълченците паднала бомба и те се струпали накуп около нея, а когато бомбата избухнала и ранила мнозина, те се разплакали.

Може и да е имало нещо подобно, но този път опълченците с брадви се нахвърлиха срещу французите и се сражаваха не по-зле от войниците: неприятелят ги надви само с масата си. Карпов попадна в плен: шест френски войници го хванаха и му вързаха ръцете.

След половин час от започването на щурма Малахов вече бе в ръцете на французите. В рова седяха френски музиканти и свиреха марш. Въодушевени от музиката, свежи френски войски се катереха на кургана и скоро там се събраха до шест хиляди души, които откриха от кургана жестока пушечна стрелба.

През това време в града, щом забелязаха, че бомбардировката стихна, започнаха да се изкачват на по-високите места и да гледат какво ли означава това.

От библиотеката се виждаше Малахов, който изглеждаше като хълмче, прорязано от окопи и отрупано с насипите на батареите. Отвъд се ширеше равнината, покрита с камънак и храсталаци. Дъхът на наблюдаващите секна, когато от неприятелските траншеи излязоха френските колони и леко приведени напред, тръгнаха с въодушевление. Вятърът духаше в лицето им, полите на мундирите и куртките се развяваха. От кургана полетяха няколко бомби, от укреплението засъска картеч; но пламенните французи вървяха неотстъпно напред.

За минута димът от оръдията ги скри от погледа. Но ето че се проясни: вървят редици сини мундири; виждат се двете линии на пушечната стрелба; по-нататък нищо не можеше да се различи освен дим и прах.

Щурмът бе насочен срещу нашия ляв фланг.

Николай Глебов не успя да дотича до своята рота и без сам да знае как отново се озова край укрепения пункт. Тук французите още не бяха се показали, но ето че изведнъж се изсипаха от траншеята на дълга и гъста верига и се втурнаха към укрепленията. Нашите откриха пушечна и картечна стрелба. Французите падаха, препъваха се във вълчите ями, но неудържимо се придвижваха напред, съединявайки се бегом в две гъсти маси, едната от които се устреми към втори бастион. Някакъв прапоршчик с гренадирска рота се хвърли срещу другата, устремила се към укрепения пункт.

Френските сапьори за миг насякоха с брадви дървените прегради и французите се втурнаха в укреплението. Отнякъде се появи наша рота мускетари.

— Вие накъде?! — викна стоящият на батареята артилерийски офицер на поручика, командир на ротата.

— При вас!

— Оставете ме мен, помагайте на гренадирите.

Поручикът удари французите във фланг, а прапоршчикът — фронтално. Скоро раниха прапоршчика. Николай Глебов, без много да размисля, зае мястото му и поведе ротата. Боят не продължи дълго: френските маси надделяха. Глебов почувствува, че един го държи за яката, двама други му извъртат ръцете назад и ги връзват, а четвърти замахва над главата му оръжие от рода на теслата. Глебов инстинктивно наведе глава, но пристигналият в това време френски офицер викна нещо на войниците и каза на Глебов, че е пленен.

„Сбогом, Русия! Сбогом, моя годенице! Сбогом, Севастопол!“ — мина му през ума и сълзи бликнаха от очите му.

Взеха му веднага оръжието. Офицерът го покани да върви след сапьора и един друг войник в траншеята и заповяда тутакси да му развържат ръцете, което те изпълниха.

Глебов се огледа: наоколо нямаше нито един русин, навсякъде само сини мундири и алени панталони.

„Няма какво да се прави, трябва да вървя“ — помисли си той и въздъхна тежко.

Николай Глебов вървеше след сапьора по траншеите, откъдето все прииждаха към Севастопол нови колони французи и на човек му се струваше, че нямат край.

Приближиха до силно въоръжена батарея.

— Това е вашата бивша Камчатка — каза сапьорът.

На насипа с далекоглед в ръката, обкръжен от свитата си, стоеше френският главнокомандуващ Пелисие. Той бе с мундир, със звездата на Почетния легион на гърдите, а над мундира беше навлякъл палто. Външният му вид беше бодър, носеше мустаци и значително прошарена заострена брадичка — „испаньолка“. Щом разбра, че плененият говори френски, Пелисие го попита за чина и името.

— Поручик Глебов.

— Колко оръдия имаше на вашата батарея?

— Аз не съм артилерист, случайно попаднах там. Аз служа в пехотата.

— Днес очаквахте ли щурм?

— Очаквахме го две седмици.

— А днес?

— И днес очаквахме.

След този обичаен разпит Пелисие нареди на сапьора да отведе пленника в лагера на генерал Боске. Въпреки интригите срещу Боске, щурма на Малахов курган все пак не се решиха да възложат другиму освен на него.

Алексей Глебов, без да подозира, че брат му е пленен, се намираше на втори бастион.

Генерал Сабашински в това време закусваше с капитана от генералния щаб Черняев, когато изведнъж забиха тревога. Французите вече се разпореждаха наоколо и бързо заклепваха оръдията. Алексей Глебов измъкна щуцера от един ранен войник, смеси се с тълпата на нашите стрелци и забърза към останалата незаклепана мортирка.

Командорът на оръдието бе убит.

Глебов сам стреля от мортирката — купчина французи легнаха под нея. Генерал Сабашински тутакси разгърна стрелците и те откриха огън. Прапоршчикът от дружината на курското опълчение под най-силния огън тръгна с командата си за патрони. След това всичко се обърка. Някакъв зуавски офицер, красив юноша с блестящ мундир, държащ в едната си ръка пистолет, а в другата — камък, скочи на бруствера, последван от четирима зуави с пушки и камъни. Офицерът стреля почти в упор в генерал Сабашински, но не го уцели, хвърли камъка — и не улучи. Сабашински замахна срещу него със своята патерица, но нашите войници вече се притекоха и разстреляха петимата французи. След няколко минути французите бяха отблъснати от бастиона; целият ров и най-близката част на полето бяха осеяни с техни трупове.

На четвърти бастион, където беше Лихачов, щурмът на французите също бе отблъснат. В неприятелските траншеи взеха да преместват мостовете, показаха се щурмовите стълби и сините мундири приближаваха към бастиона. Нашите откриха убийствена стрелба. Който достигна до отбранителния ров, той, без преувеличение, увисна на руските щикове. Увлечени от своята работа, защитниците на знаменития четвърти бастион отначало не забелязаха какво става при съседите. Скоро видяха, че на пети бастион французите също са отблъснати, на трети англичаните все още се бореха с нашите, но видимо понасяха загуби. Странно се стори на всички, че на Малахов курган изведнъж стихна; след това гръмнаха оръдия, но вече от втора отбранителна линия.

Когато димът леко се разнесе, Лихачов и неговите другари видяха на кургана трицветно знаме, а по замлъкналите батареи на първа линия и в отбранителния ров пъплеха като мравки сини мундири.

Сърцата на всички се свиха, лицата им се изопнаха. Мълчаливо се споглеждаха, сякаш се питаха един друг: „Какво значи това? Не е ли сън?“

— Не може да бъде! — каза най-сетне Лихачов.

— Господи, нима е истина!

У някакъв майор се намери далекоглед; той минаваше от ръка на ръка. Злобно чувство кипеше у всеки.

— Дано Хрулев помогне! — дълбокомислено каза един унтерофицер.

— Казвах аз: не се ли оставят на кургана по трима матроси на оръдие, тогава пиши го бегал! — вметна стоящият редом матрос.

Настана вечер. Зацари гробна тишина. Тишина в блиндажите, тишина при оръдията, но фитилите димят в очакване на врага и между войниците се разнася сдържан сърдит шепот.

Офицерите седят в блиндажите или се събират край началниците, очаквайки какво ще кажат те. Всички приличат на провинили се ученици, макар да чувствуват, че са изпълнили дълга си. Началниците също пазят мълчание. На края един от дежурните офицери бързо се върна от своя полкови командир и се отби в блиндажа, където са се събрали група офицери. Той приближи до старшия по чин и му пошепна нещо на ухото.

Офицерът подскочи.

— Не може да бъде! Какво говорите!

— Да, Осип Алексеевич, така е!

Осип Алексеевич стана и мълчаливо излезе, а капитанът, съобщил тайнствената новина, се огледа и полугласно каза:

— Да знаете, господа, че макар щурмът да е отблъснат навсякъде, освен на Малахов, по заповед на главнокомандуващия трябва да последва генерално отстъпление на войските към северното укрепление. За да не повлияе тази вест зле върху духа на войниците, засега пред тях трябва благоразумно да се премълчава. На войниците от нашия полк е наредено да кажем, че ги водят там, за да пренощуват с цел на сутринта да се вдигнем срещу неприятеля.

Офицерите с наведени глави се разпръснаха из окопите и някак с нежелание съобщиха на войниците лъжливата новина.

А войниците говореха помежду си, че уж началството нарочно е предало на неприятеля Малахов.

Вече съвсем се стъмни. Силен вятър откъм морето покри небето с облаци. На войниците бе заповядано да отстъпят от бастионите по роти и да палят всичко, изпречило им се на пътя. Войниците мълчаливо се строяваха. Едни се кръстеха на четирите страни и се сбогуваха с бастиона. Други се суетяха из блиндажите, търсейки вещите си. Шествието приличаше на погребална процесия.

От втори бастион също отстъпваха по същата заповед на главнокомандуващия. Алексей Глебов вървеше с последните; французите от Малахов курган обсипваха отстъпващите от бастиона с куршуми до късна нощ. С настъпването на тъмнината войската започна да се оттегля и бастионът опустя. Рядко някой прострелваше в отговор на изстрелите на французите. Матросите започнаха да посипват барутните пътечки с чували барут от погребите до залива: ако попаднеше дори една искра — всички биха загинали. Пушенето бе най-строго забранено. Французите, не успели да отстъпят, попаднаха в плен. Нашите войничета мъкнеха ранените — своите и неприятелските — в землянката на първи бастион. Един френски офицер го тресеше. Алексей Глебов му даде шинела си, а сам остана по мундир.

Настъпи полунощ. Генерал Шулц бързаше по заповед на главнокомандуващия към Николаевските казарми. Княз Горчаков, обкръжен от генерали, се разхождаше напред-назад из стаята. Генерал Коцебу седеше на масата и пишеше.

Горчаков беше блед и разстроен. Някои генерали спяха в креслата и дори здравата похъркваха.

— Ваше превъзходителство — попита Горчаков, обръщайки се към Шулц, — успяхте ли да развалите оръдията, взривени ли са барутните погреби и има ли още верига на банкета^[2]?

— Матросите заложиха в блиндажите бързо възпламеняеми смеси; барутните погреби ще бъдат взривени с помощта на галванизъм — отрапортува Шулц.

— Има ли верига? — отново попита Горчаков.

— Полковник Зельони стои с полка си до барикадите.

— Добре — каза Горчаков, поразмисли и попита: — Е, а ако неприятелят е забелязал нашето отстъпление и започне да ни преследва, а ние до разсъмване не успеем да преминем моста?

— Ще успеем, ваше сиятелство — отговори Шулц и добави: — Отблъснатият неприятел не преследва.

Той наблегна на думата „отблъснат“, но Горчаков не забеляза или не искаше да забележи иронията.

Войските бяха събрани на Николаевския площад в колони по роти. Беше страшна теснотия. Вестта за изоставянето на Севастопол се разнесе навред: наоколо се тълпяха не само войници, но и жители. Отдясно на големия мост, прехвърлен през залива, се струпаха на носа и отзад волски коли, каруци, фургони, двуколки, карети; тук бе и артилерията, обречена на потапяне. Жени с вързопи и с малки деца, ординарци с офицерския багаж и с конусообразни буци захар, с куфари, старци и деца — почти цялото население на Севастопол се събра в тази пъстра, разнородна тълпа.

Глебов стоеше замислен, обърнат към Малахов курган. Бе доста хладно, духаше силен вятър и той се разтрепери без шинела. Изведнъж чу гласа на своя ординарец, който едва го намери в навалицата.

— Ваше благородие, нашата батарея ей сега ще я прехвърлят… Шинела ли си загубихте? Вземете моя. По-топло ще ви е…

— Не трябва, скъпи… Да вървим по-скоро!

Те тръгнаха към своите. Ординарецът се огледа и извика:

— Ваше благородие! Французинът пуска бъчвички!

— Какви бъчвички?

— Ами сигур с барут, да пали града!

— Нашите палят — каза Глебов и сам се загледа.

Матросите вече запалиха барутните пътеки. Като огнени змейчета запълзяха тези пътечки към погребите на бастионите и влязоха в погребите. Грамадни огнени стълбове се вдигнаха и със страшен трясък се разпръснаха. Бомбите и гранатите, струпани в погребите, се пръскаха във въздуха.

Глебов се обърна.

— Брат ми Николай не си ли срещал? — отривисто попита той ординареца.

— Съвсем не, ваше благородие. И техния ординарец не го виждам.

„Дали е ранен или убит?“ — мярна се в ума на Глебов.

Войската се движеше към моста, прехвърлен през залива. В града, изпълнявайки заповедта на началството, безжалостно палеха и разрушаваха всичко, та нищо да не остане за „него“. Само преди няколко дни Василчиков едва измоли от Горчаков разрешение да срути някои полуразрушени къщи, за да използва дъските им за блиндажи. Сега бе заповядано да се палят дори оцелелите къщи, сякаш се канехме завинаги да изпуснем от ръцете си Севастопол.

Войниците се стараеха. Мебели, пиана, оцелелите от бомбите огледала — всичко се трошеше, чупеше, изхвърляше на улицата. Върху паркетните подове палеха огън и подпалваха сградата. Малкото все още оцелели бакалници и винарски изби — всичко бе отворено, изхвърлено, разлято, предадено на огъня. Вятърът бързо разнасяше пожара и грамадно зарево осветяваше картините на погрома. По улица „Екатерининска“ жално виеха кучета. Войниците от състрадание взеха някои кутрета със себе си.

Тълпата жители чакаше да се прехвърли войската. Мнозина умоляваха да ги вземат заедно с войниците, но началството бе глухо за молбите. Работеха всички параходи и гребни съдове.

— Дай път! — крещи колар, каращ тройка, и се врязва в тълпата.

— Пази се!

— Божичко, пуснете ме! — вика някаква бабичка с вързоп.

— Арина, ей, Арина! Къде те понесоха дяволите! — крещи женски глас. — Ил децата си на француза ще оставиш, щура главо.

— Леле, божичко! Ами децата останаха в къщи!

— За бога, пуснете ме, ще ме смажете, аз съм с бебе — чува се нежен женски глас.

Глебов позна този глас и мигом се намери край Леля, която едва се промъкваше из тълпата, притиснала до гърдите си малко бебче, което спеше въпреки шума и виковете: то бе свикнало с рева на оръдията и сега не се събуждаше. Глебов не попита Леля как е попаднала тук, той бързаше да я вземе под своя закрила — приближи до един генерал и го помоли тази млада дама да я вземат на парахода. Генералът, изумен как е попаднала тя тук, въпреки заповедта всички дами да оставят Севастопол, разреши. В това време се чу женски вопъл: някаква бабичка случайно я бяха бутнали във водата. Глебов искаше да се хвърли на помощ, но един матрос вече извади бабичката на брега и нравоучително й каза:

— Ех ти, лельо! Пъхаш се къде не треба!

— Път за носилките! Ще ги пуснете ли?

Преминаха носилки с ранени.

След това войниците по двама закрачиха по моста. Хората внимателно стъпваха по гредите. Вятърът вълнуваше залива, гредите скърцаха, пращяха и се клатеха. Със свистене прелетя някакъв тъмен снаряд; войниците за минута спряха, след това шествието продължи. По средата мостът леко бе поддал към водата.

След като преминаха войниците, по моста пуснаха жителите. Тогава започна страшна суматоха. Коли, коне, тълпи народ вървяха по моста, газейки се един друг. На малцина се удаде да се прехвърлят по вода. Чуваха се молби, вопли, цветисти ругатни.

Ето някаква жена, облечена като търговка, тича с вопли и плач.

— Ти накъде? — спират я. — Ще успееш, леличко.

— Аз съм от Корабния квартал, скъпи, от Корабния! Там остана една саката бабичка, краката й са парализирани, лежи върху печката. А войниците не знаеха и запалиха съседната къща! Ох, царице небесна! Наказа ме бог, дето сутринта казах на майчица си: „Поне да беше умряла, отколкото да си в тежест и на себе си, и на другите!“

— Не може ли да се спаси бабичката? — попита чулият тези думи Лихачов, дошъл отскоро при моста. В тази минута той си спомни как него някога го спаси един матрос.

— Спаси я, друже, драги… Ами че аз те познавам, гълъбче мое! При нас живееше една акушерка, а с нея една госпожица и ти еднъж дохожда при нея…

Лихачов с двама матроси се затича към къщата, където някога живееше Леля, и с опасност за живота измъкна бабичката от вече горящата къща. Старицата не можеше да ходи и се наложи да я носят на ръце.

На графския кей стоеше княз Василчиков с неколцина офицери.

— Има ли огън под библиотеката? — попита князът стоящия до него капитан.

— Всичко е готово — каза капитанът.

Скоро библиотеката и цялата редица къщи по „Екатерининска“ и „Морска“ бяха обхванати от пламъци.

— Побързаха да запалят — каза капитанът. — Сега не можеш го спреш!

Тъмните води се осветяваха от заревото на пожара: пенещите се вълни придобиха ален отблясък. Тук-там проблясваха сякаш мълнии и се чуваше гръм от взрива на барутните погреби.

Плаващият мост се люлееше под тежестта на народа и обозите. От взривовете се люлееше и стенеше земята. Над горящия град се стелеше гъст облак дим. Пламъците осветяваха моста, отрупан с припряно движещи се тълпи народ; артилерията, която мяташе в залива своите оръдия; последните кораби от черноморския флот, обречени на потапяне и вече потънали във водата, а някои дори и запалени.

Един генерал се приближи до Василчиков и каза:

— Тук е непоносимо! Аз си отивам.

— Вървете — отвърна Василчиков. — Тук няма какво повече да се прави.

Непоносимо тягостни чувства овладяха всички, които гледаха тази страшна картина. Толкова усилия, толкова кръв бяха вложени в защитата на Севастопол, и сега ние го изоставяхме, изоставяхме го доброволно и сами го предавахме на разрухата! Недоумение, примесено със стаена злоба, се четеше по загорелите лица на войниците и матросите, на офицерите, честно изпълняващи дълга си, на матроските жени, които напускаха своите разорени, разрушени от бомбите домове.

Сред тълпата и Леля се вглеждаше в мрака, стараейки се да разпознае мястото, където бе нейният дом. Тежко чувство стегна душата й. За пръв път тя осъзна напълно колко скъпо й е всичко това, колко скъп й е Севастопол, където тя живя, обича и страда…

Нощната тъма, както и преди, се осветяваше от заревото на пожарите. Гледката бе поразителна. От неприятелските батареи хвърляха само светещи снаряди. Нашите войски се прехвърляха на север и се разпръскваха в различни посоки в пълна тишина, сякаш присъствуваха на опелото на покойник. Само край Михайловската батарея се чуваше звучният глас на някакъв неуморим и прекомерно акуратен ротен командир, който, изнамерил отнякъде фенер, проверяваше по списък ротата си! На другите не им беше до това.

Леля вървеше, без сама да знае накъде, когато изведнъж чу гласа на Алексей Глебов:

— Дайте ръка, аз ще ви помогна.

И силната ръка я подкрепи, когато тя вече бе готова да се строполи на земята от изнемога.

„Та той ме обича!“ — помисли си Леля. Хубаво й беше да се опира на тази силна, честна ръка. За миг Леля си спомни за Татишчев, но се постара да отпъди тази мисъл и по-здраво притисна до себе си своето бебенце. Глебов поиска да го вземе, но тя не му разреши.

Мостът с върволицата хора по него: нашите кораби, бавно потъващи в морската бездна; далечните светлинки на неприятелските кораби срещу фарватера в морето; грамадните огнени снопове на взрива — всичко това представляваше ужасна, но великолепна гледка.

Физически нравствено изнурените войници, матроси и офицери се отдалечаваха от Михайловската батарея към планината, където в изнемога падаха под храстите и заспиваха като пребити. На заранта мнозина скочиха, зашеметени от необикновен гърмеж — бе взривена Павловската батарея. Камъните се сипеха, набраздявайки огледалната утринна повърхност на залива, по който тук-там още сновяха лодки. Всички кораби вече бяха потопени, мостът разглобен и само параходите, насечени с брадвите, се бореха със смъртта.

За последен път войниците гледаха Севастопол и се мъкнеха нагоре, където се събираха силно оределите след вчерашния щурм полкове.