Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (44)

XXVII

Изпълнявайки заповедта на Корнилов, лейтенант Стеценко тръгна пеш обратно от Белбек към Кача да търси морските батальони. Задачата му не беше лека: войските бяха задръстили пътя. Да се върви срещу този жив поток беше трудно, пък и хората се бяха разпръснали, тъй че полковете се бяха измесили. Като се провираше, а понякога си проправяше път с лакти през войнишката тълпа, Стеценко слушаше около себе си говор, викове, стонове на ранени, скърцане на коли, пръхтене на коне — с една дума беше невъобразим хаос, но никъде не се забелязваше особено униние или упадък на духа. Много войници бързаха, но с единствената цел да не изостанат от своите; едни от умора лежаха, други бяха разпалили огньове и се грееха, трети се катереха през стоборите и каменните зидове да търсят плодове и грозде, за да утолят жаждата си, тъй като почти всички бяха захвърлили манерките си още в началото на отстъплението.

Беше вече съвсем тъмно, само тук-там на облачното небе се виждаха звезди и при светлината на огньовете войнишките тълпи изглеждаха още по-многолюдни и безредни.

Отстъплението се прикриваше не толкова от хусарите и дори не от полковете, които поведе Киряков, колкото от Волинския полк под командата на Хрушчов, взел със себе си и две батареи. Когато отстъпващите части се изтеглиха към Кача, полковник Хрушчов със своя отряд започна бавно да отстъпва, готов всеки момент да посрещне неприятеля, ако случайно му хрумне да преследва нашите войски.

Неголяма групичка владимирци се движеше напред и все напред без път, наслуки, по следите на въргалящите се по пътя трупове, останки от оръдия, захвърлени раници и амуниции.

— Гледай, братко Егоров — каза един войник, — това не е ли конят на нашия Наум Лександрович, а?

— На кой Наум Лександрович?

— На поручик Горбунов, адютанта — не го ли знаеш?

— Май че е неговият. Ей! Стой! Сокол! Тпру-у! На тебе казвам! Дръж го, Сидоров.

Сипаничав войник с изпонадупчен от куршумите шинел и лека контузия, с превързана с мръсен парцал глава, без каска, се затича да лови коня и накрая успя.

— Нали ти казах, че това е Сокол на Наум Лександрович.

— Ти как мислиш, Сидоров, дали французинът не е убил Наум Лександрович?

— Много ясно — флегматично отговори Сидоров. — С него, сиромашкия, нищо не можеш да направиш. Всичките офицери ги раниха, как искаш да се държим! Мож ли срещу французина да тръгнеш без офицеря? При тях, братче, нали ги видя, всеки войник е щуцерник, въри го атакувай, мискина, с щикове! Ще го стигнеш, ама друг път!

— Пък и сегинка колко топове имаха, ужас! Като почнаха да пушкат и все повече с бонби, въри че се дръж, ако си немаш работа.

— А как ще я бъде, братче, нали божем казаха, че срещу турчина ще тръгнем „на нож“?

— Срещу турчина! — каза войникът и се изплю презрително. — Кой ти гледа турчина! Те, братко, него и в бой не го пущат. Турчина, братко, те са го взели да им чеше опашките на конете; ама че го рече — турчина!

— Честен кръст, с очите си видях башибозука.

— Какво ги дрънкаш врели-некипели! Върви по-скоро, че изостанахме!

— Ей, момчета, от кой полк сте? — разнесе се глас в тъмнината. По произношението лесно можеше да се познае, че е офицер.

— Ние сме от Владимирския, четвърти батальон — отвърнаха войниците. — Ами това вие ли сте, ваше благородие? Глей ти, слава богу! А ние ви водим коня, вече мислехме, да пази бог, че ваше благородие там останахте.

— Слава богу, оцелях — каза Горбунов зарадван, че намери коня си. — Дори не съм ранен — добави той.

— Слава тебе, господи — обади се едно войниче.

— Какво носите, момчета?

— Знамената, ваше благородие.

Горбунов неволно, по навик отдаде чест на знамената.

— Оцеляха ли знамената?

— Как няма да оцелеят, ваше благородие — с гордост каза знаменосецът, стар кавказки войник. — „Той“ понечи да се приближи до знамето, но да има да взема: нашите го посрещнаха „на нож“ и „той“ си отиде по живо — по здраво. Как може знамената да не са читави? Ето само тая дръжка малко е разцепена от снаряд.

— А къде са другите знаменосци?

— Там останаха, ваше благородие — каза старецът с въздишка.

— Ех, братлета, вие не сте ли от моя батальон? Май че да. Много ли оцеляхте? — попита пресипнал бас. Това беше батальонният командир Мелентиев, който яздеше след Горбунов. — Кой така пъшка тук?

— Иванов, ваше високоблагородие, ръката му е надупчена от куршуми, цялата е почерняла.

— Ще я отрежат — равнодушно каза Мелентиев. — Това какво е? Знамената? Как попаднаха у вас? Та аз лично ги превзех от неприятеля и ги предадох на фелдфебел Гаврилов и унтер Семьонов.

— Не зная, ваше високоблагородие — каза знаменосецът. — А моето знаме, слава тебе, господи, не е попадало у французина.

— Какви ги дрънкаш, щом аз ти казвам, че е било! Брей, че глупак! Не знае, че се бихме с англичаните, а не с французите! Казвам ти, със собствените си ръце измъкнах нашето знаме от неприятеля.

— Не зная, ваше високоблагородие… Аз никак не съм изпущал знамето от ръцете си.

— Как смееш, говедо, да спориш! Марш напред! Върви! Какво едвам си тътрузиш краката! Поручик Горбунов, водете ги, аз трябва да бързам да намеря началника на дивизията.

С тези думи батальонният препусна напред. Той бе известен хвалипръцко и войниците не го обичаха за двуличието и несправедливия му характер.

— Я слушай, истина ли е, че батальонният е превзел знамето от англичаните? — попита Горбунов знаменосеца. Кажи истината. Ти знаеш, че мен няма защо да ме лъжеш, аз не съм ти командир.

— Ей богу, ваше благородие, не е истина. Защо ми е да лъжа? Аз, ваше благородие, двадесет години го влача този хомот, та няма да седна да се срамя… Взеха ни жалонните знаци, а виж знамето не е попадало в ръцете на французина. Че аз щях ли да позволя?! — с гордост добави знаменосецът.

Приближи нова талига с ранени. Минаха покрай огъня и червеният пламък освети купчина човешки същества с откъснати и раздробени крайници, с пробити черепи, с изтекли очи. Горбунов не можа да понесе гледката и се извърна настрани.

— Брей, че лъже, дяволът му нечестив — мърмореше знаменосецът, който още не можеше да забрави измишльотините на батальонния командир, приписващ си честта да е спасил знамето. — Аз демек да дам знамето на французина!

— Не се разпръсквайте, хаймани! — чуваше се на друго място звучният глас на майор Попялковски, който заради раняването на батальонния командир командуваше един от батальоните на Московския полк. По време на битката Попялковски се беше изплашил доста, но сега, когато московци бяха извън неприятелския обстрел, гласът му отново придоби обичайния си тембър и сила. — Казвам ви, не се разпръсквайте! Ходом марш!

Но войниците, следвайки примера на младшите офицери, тихичко се вмъкваха в градината, обградена с плет, зад който се виждаха лози, отрупани с тежки, тъмни, почти зрели гроздове.

— Баранов, след мен — каза поручик Бейтнер на един щуцерник. — Ти си майстор в стрелбата, с Фьодоров ще залегнете в храстите и ако видиш неприятел, стреляй, а аз ще накъсам грозде и за тримата.

— Ваше благородие, на нас донесете поне по зрънце! — помолиха другите войници, принудени да се подчинят на майора.

— Господин поручик, да не сте полудели? — викна подире му майорът. — Вие бунтувате хората ми! Ще ви сложа под арест!

Но Бейтнер се престори, че не чува. Покритите със сажди стрелци също се промъкнаха в градината и залегнаха в храстите. Бейтнер накъса толкова грозде, колкото можа да обхване; него така го измъчваше жажда, че късаше не само с ръце, но и хващаше направо със зъби. Като се върна, той нагости и сърдития майор, който поомекна и му разреши да вземе още стрелци и да накъсат повече.

— Пази се! Артилерия! — разнесе се вик.

С грохот преминаха оръдия.

— Нашите екипажи изчезнаха, братле — каза на Бейтнер един млад поручик. — Навсякъде ги търсих, два часа се скитах — навярно ги е взел неприятелят. Дяволска работа! Половината ми неща ще пропаднат!

Като се поосвежиха с гроздето, московци потеглиха нататък. Най-сетне преминаха Кача, а малко по-късно знаменосецът се спря на превала.

Тук вече се беше насъбрала огромна тълпа войници; имаше и някой и друг началник. Чуваха се възгласите на батальонните и ротни командири и виковете на фелдфебелите.

— Първи батальон, тука-а-а! Къде напираш, не викат тебе, говедо! От кой полк си?… Първи батальон на Московския полк тука-а-а! — неистово крещеше един фелдфебел, като проточваше колкото е възможно последната сричка.

Хората се приближаваха, но често не от този полк, който извикваха, и виковете се възобновяваха още по-невъздържани и проточени. На края възгласите пооредяха, хората престанаха да се тълпят и се излегнаха на тревата, като повечето се мъчеха да се скрият във високите храсти. Всичко притихна сред мрака, тук-там озарен от блещукащите огньове. За командирите набързо издигнаха палатки и мнозина от тях, успели след пристигането на колите да хапнат надве-натри, вече сладко спяха.

Княз Меншиков все още будуваше в палатката си. Той все така дълбокомислено разглеждаше картата, а Панаев седеше до палатката, загърнат в бурката си. Изведнъж се чу конски тропот. Конникът скочи от коня и Панаев по гласа позна Киряков.

— Къде е негова светлост? — попита Киряков и без да дочака отговор, пъхна глава в палатката.

— Ваша светлост — каза той самодоволно, — аз благополучно доведох хората до Кача. Сега там всички се прехвърлят на отсрещния бряг.

— Но за бога, ваше превъзходителство, какво правите! Вие само сте достигнали до най-сериозния момент на вашето поръчение и сте си въобразили, че всичко сте изпълнили! Вие сте напуснали отряда в най-неблагоприятната минута! Побързайте да се върнете на мястото си и бъдете внимателен! Вървете по-скоро!

— Добре, ще ида — с досада каза Киряков, яхна коня и препусна направо към Севастопол, тъй като бързаше да попадне там преди другите и да разкаже за сражението по такъв начин, че да изтъкне себе си за истински герой на деня.

 

 

Облаците все повече покриваха небето и тъмнината стана непрогледна.

Войниците, които преминаваха Кача, се натъкваха на някакви побити под водата колове и невъздържано псуваха. В храстите, където вече лежаха групи войници, се чуваше говор. Един от генералите, току-що заспал сладък сън, се събуди от разговорите на войниците, които не можеха да заспят на гладен стомах.

Генералът излезе от палатката и със сънен глас попита:

— Кой шуми там? Човек не може да се наспи! Вие пречите и на другите да спят.

— Никой не иска да спи — разнесоха се десетки гласове.

— Не сте ли уморени? — попита генералът.

— Съвсем не, ваше превъзходителство. Ние още не сме яли, пък и няма какво да хапнем. Ние по-добре да стигнем до мястото.

Къде е това място, което се струваше на войниците като обетована земя, те и самите не знаеха.

Впрочем не им се наложи да чакат дълго. Меншиков изпрати офицерите и казаците със заповеди да не се спира, а да се върви към Кача. Настана бъркотия, тъй като мнозина вече бяха преминали Кача и решиха, че им нареждат да се върнат обратно.

Тази заповед подействува много лошо на войниците. Повечето решиха, че реката, която преминаха, съвсем не е била Кача, а някаква друга. Някои започнаха да говорят, че ги водят срещу неприятеля. Впрочем възбудата скоро улегна, когато най-сетне, след като дълго се спъваха в коренищата и се ловяха за храстите, войниците се измъкнаха на пътя и разбраха, че сега е заповядано да се върви към Белбек.

Край река Белбек заблещукаха огньове и при тяхната светлина можеха да се видят биволи, камили и волове, които теглеха две грамадни корабни оръдия и каруци със снаряди. Тези бомбови оръдия^[1] отначало бяха захвърлени на произвола на съдбата и един лейтенант с мъка успя да събере хора, които да му помогнат да ги вдигне от местата им.

Обозите бяха спасени само поради това, че Хрушчов със своя Волински полк се задържа на височините между Алма и Кача до дълбока нощ. Някои от хората си той едвам събра, тъй като те подобно на другите се разпръснаха из чифлиците, намериха вино и се напиха. Виковете на коларите неприятелят взе за възгласи на нашата армия: съюзниците помислиха, че войската е разположена в градините, което бе справедливо само що се отнася до мародерите, а главната маса от армията бързаше — една част към Инкерманските височини, друга — към Севастопол, откъм северната му част.

В Севастопол отдавна се извършваха приготовления.

Около северния кей имаше лодки, приготвени за превозване на ранените към кейовете на южния залив. В южния залив чакаха хора с носилки. Пътят от залива до хълма, който отвеждаше до болницата и казармите, специално пригодени за ранените, бе осветен.

Цяла нощ по този път се точеха мрачни сенки. Войници и матроси носеха с носилки ранени, ту мълчаливи, ту глухо стенещи, ту издаващи сърцераздирателни вопли. И като че ли нямаше да има край това печално шествие.

Вестта за нашето поражение бързо обиколи целия град.