Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (6)

II

Генерал Минден се засели в Севастопол отскоро. Във висшето общество имаше не малко приказки по повод неговото пристигане, тъй като всички знаеха, че бившият комендант на н-ската крепост вече няколко години е под съд по знаменитото дело за лов на херинги. С изключение на двама-трима негови лични врагове всички се отнасяха към Минден като към невинно пострадал човек. Скоро семейството на генерала вече имаше в Севастопол широк кръг познати, особено сред младежта, ухажваща хубавичките дъщери на генерала, завършили наскоро института.

През пролетта на 1853 г. генералът доведе жена си и по-голямата си омъжена дъщеря в Севастопол, а самият той замина за Одеса, отчасти с цел да потича по делото, отчасти да придружи от Одеса до Севастопол двете си по-малки дъщери, шестнадесетгодишните близначки Лиза и Саша, които завършваха учението си в института.

Не може да се каже, че углавното следствие и очакването на присъдата не се отразила върху здравето на генерал Минден. На никого не е приятно да е подсъдим, за човек на солидна възраст и със солиден чин това понякога е по-лошо от заточение. Старият Минден се утешаваше с факта, че в живота си имаше подобен случай, когато цялата му съдба висеше на косъм. За този случай не пречи да разкажем с няколко думи, за да характеризираме нравите на онова време и да свържем упоменатото събитие с по-нататъшната съдба на Минденови.

През тридесетте години на нашето столетие в южна Русия се водеше борба между двама богати велможи — княз Воронцов, който по това време бе военен генерал-губернатор на Новоросийския край, и граф Муравьов, тогавашен комендант на 5-ти корпус^[1]. Като истински джентълмени, двамата противници никога не се чернеха един друг, но всеки от тях пишеше в Петербург донесения за злоупотребите, извършени от подчинените на противника. Последица от тези донесения бе фактът, че император Николай Павлович научи за съществуването на страшно обирничество на хазната в южните райони, особено в пристанищните градове, където със стотици пудове изчезваше мед, употребявана за обшиване на корабите, да не говорим за дървения материал и други подобни дреболии. Княз Воронцов обвиняваше в кражба пехотата, която носеше караулите в Одеса, Николаев и Севастопол; граф Муравьов донасяше за разпуснатостта на одеските команди и арестанти, поверени на княз Воронцов. Спорът между противниците дълго не доведе до никакъв резултат.

И двамата бяха силни с положението си в двора, с връзките и богатството си. Но изведнъж борбата между новоросийските Монтеки и Капулети (така наричаха на шега Муравьови и Воронцови) се разреши по най-неочакван начин.

През 1837 година император Николай на път за Кавказ се отби в Крим. В Севастопол бе обявен височайши преглед на пети корпус. Императорът предприе пътуването в Крим и на Кавказ главно с цел лично да се убеди във верността на слуховете за различните злоупотреби. Той бе в най-мрачно настроение. Отначало прегледът бе сполучлив, но щом започнаха сложните престроявания, офицерите допуснаха няколко грешки. При завиване повзводно един от офицерите вместо да тръгне към завиващия фланг, се насочи към средата на взвода. Императорът смръщи вежди и изпрати виновника отзад. Веднага след това един поручик допусна грешка при завиване на колоната с дясно рамо. Императорът извика командира на батальона и отсечено го попита, сочейки поручика:

— Откъде го взехте този юначага?

— Той отскоро е приведен при нас от Тоболския полк, ваше императорско величество.

— Да се изпрати обратно в Тоболския полк на гауптвахта! — каза императорът и обръщайки се към граф Муравьов, добави недоволно: — Не обичам, когато местят офицерите без нужда. Занапред да не се допуска подобно нещо!

Най-сетне бурята достигна и до генерал Минден, който по това време беше бригаден командир.

Императорът забеляза, че войниците от една рота при церемониалния марш не вървят в крак с музиката. Работата е там, че генерал Минден, голям любител и познавач на музиката, бе въвел в звуците на марша някакъв нов мотив, а войниците не бяха успели да се нагодят към непознатите звуци. Вместо сюрприз, какъвто готвеше Минден за императора, се получи голям скандал.

Като погледа няколко минути, император Николай каза с гръмовен глас: „Стой! Отвратително!“

Генерал Минден съвсем ненавреме реши да се оправдае пред императора.

— Вас, господине, ви моля да мълчите — каза императорът. — Не понасям, когато се правят на много умни!

Този преглед реши участта на спора между двамата велможи и заедно с това и съдбата на Минден. Бяха уволнени от служба командирът на корпуса граф Муравьов и трима генерали.

Впрочем, както често става в подобни случаи, най-много пострадаха най-малко виновните, в това число и Минден. Граф Муравьов не бе твърде огорчен от оставката. Той свали ордените си, облече елегантно цивилно облекло и започна да се разхожда из Москва с бастунче. Свалените началници на дивизии се разпръснаха по богатите си имения, а бригадният командир Минден, обременен със семейство и живеещ единствено от заплатата си, бе длъжен в буквалния смисъл на думата да търси средства за препитание.

Най-накрая генералшата Луиза Карловна, енергична и смела немкиня, се реши на последното средство. Тя събра целия си багаж и замина с двете дъщери, близначките, в Одеса. Знаейки, че Воронцов косвено е виновник за нещастието на мъжа й, Луиза Карловна реши да се обърне направо към него.

Луиза Карловна се представи на Воронцов, откровено му обясни положението на мъжа си и го помоли за помощ. Воронцов дълбоко се трогна, взе присърце тази работа и се зае лично да ходатайствува в Петербург.

Скоро Минден бе назначен за комендант на н-ската крепост, а дъщерите му приети в одеския институт.

Така първият печален случай в служебната кариера на генерал Минден завърши с още по-голямо благополучие за семейството. Но колкото и да се утешаваше генералът с този спомен, самият той не вярваше твърде във възможността за втори щастлив изход. Историята с херингите го заплашваше най-малко с окончателно уволнение от служба и загубване правото на пенсия.

Генералът се състари, съвсем побеля и отслабна. По цели дни бавно крачеше из стаите, тътрузейки краката си, и всичките му мисли се въртяха все около едно и също:

„Под съд! И като си помислиш за какво? По донос на един жалък писарушка, когото приласках и приютих! За някакви си бурета с херинга!“

Минден бе дълбоко убеден в пълната си правота. А работата беше ето каква. До императора неведнъж достигаха сведения, че началствуващи лица използват войниците като свои крепостни — изпращат ги на различни работи по лична необходимост. Генерал Минден не беше съвсем безпогрешен в това отношение. Войниците постоянно му работеха ту в градината, ту на бахчата. Той обичаше цветята, а Луиза Карловна беше добра домакиня. Понякога генералът изпращаше войниците да ловят прочутите местни херинги, които той много обичаше.

Практичната Луиза Карловна не се задоволяваше с това — тя осоляваше цели качета херинги и няколко такива качета тайничко бе продала на евреите. Минден не се месеше много в работите на жена си. Той по цели дни седеше в кабинета си, пишеше, четеше и само вечер играеше вист с приятели.

Комендантът играеше карти сериозно, а след картите и мезетата ставаше разговорлив, много любезен, често разказваше за похода до Париж, за Наполеон и за император Александър.

По донос на своя деловодител генерал Минден бе даден под съд „за използване на държавни хора и войници за свои лични нужди“. Следствието се проточи безкрайно.

С идването на двете млади девойки неголямата, но уютна квартира на Минденови се оживи и дори мрачният генерал като че ли се поразведри. У тях започнаха да идват флотски и армейски офицери, инженери, лекари.

Двете сестри, особено по-малката, Саша, бяха много хубави. Както всички близнаци, и те си приличаха, но сходството се намаляваше от рязката разлика в цвета на косите — Саша бе светла блондинка, Лиза имаше тъмноруси коси. Още по-значителна бе разликата в характерите. Саша имаше спокоен и мек характер, Лиза бе толкова чувствителна, че проливаше сълзи дори като четеше нещо печално, например лермонтовския „Валерик“.

У Минденови би било много весело, ако над цялото домочадие не тегнеше вечното очакване на бурята, която всеки ден можеше да се разрази над главата на бившия комендант.

Най-сетне присъдата по делото за херингите бе произнесена. Минден бе отстранен от длъжност и се лиши от пенсия.

Той очакваше по-лошо, но и това сравнително меко наказание окончателно го срази. Генералът остаря още повече и изглеждаше съвсем грохнал старец. Той започна да страда от задух и болезнена сънливост: понякога се случваше да седне във волтеровското си кресло и начаса да задреме.

Той изостави заниманията и четенето, престана да пише дори мемоарите си, в които мислеше напълно да се оправдае пред потомството. Единствено четиво на Минден стана немското вестниче „Dorfbarbier“, чрез което следеше политиката. Генералът осъждаше високомерния начин на действие на княз Меншиков в Константинопол. Старецът се впускаше в остроумни догадки и съображения и предсказваше близостта на войната. Претърпял несполука в личния си живот, Минден виждаше всичко в мрачен цвят и предсказваше, че войната няма да доведе до добро.