Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (87)

XII

Голямо бе разочарованието на офицерите, когато разбраха, че вместо предполагаемото сражение три батальона от техния полк са определени за работа, а именно за изграждането на редут в Корабния квартал, вляво от Килен дере, получил впоследствие названието Селенгински. Работата беше пипкава и уморителна: поради каменистия грунд на места се наложи камъкът да се взривява с барут. Работиха цялата нощ, целия следващ ден и все още не бяха довършили работите. Едва вечерта на единадесети февруари ровът пред дясната страна на редута бе издълбан два аршина. Дори на търпеливия руски войник понякога му идваше до гуша. Дадат му задача на сиромаха, той дълбае, дълбае с шанцовия инструмент, а резултат никакъв. От лявата страна едва смогнаха да изкопаят рова с един аршин.

Поставиха турове — кръгли кошове от пръчки високи аршин и половина — и ги насипаха със земя и камъни, но не успяха да вкарат оръдията — французите вече забелязаха нашите нови работи и още предишния ден започнаха престрелка с нашите щуцерници.

В това време на редута вече се намираше четирихилядна войска: целият Волински полк, три батальона селенгинци, малка команда от сапьори, моряци и пластуни.

Хрушчов, командирът на волинци, вече произведен в генерал-майор, бе главен началник на отряда. Новият началник на гарнизона Остен Сакен^[1], когато се сбогуваше с Хрушчов на втори бастион, така се разчувствува, че го благослови.

Дребният кръглолик генерал с орлов нос съвсем нямаше геройски вид, но войниците го обичаха и знаеха, че и той ги обича — а това е най-главното. Нощта на 11 срещу 12 февруари беше ясна, лунна. Селенгинци продължаваха работата, волинци образуваха верига, пластуните залегнаха в секрет, оглеждайки със зорките си очи не иде ли отнякъде неприятел.

За пластуните в Севастопол се носеха най-разнообразни анекдоти. Наистина те бяха твърде своеобразна войска. Техният есаул Даниленко, бодро побеляло старче, на около шейсет години, живееше в така наречената щабс-квартира; тази квартира се намираше в стария тунел, прокопан за водопровод. Тук на вечно течение с него живееха около двеста пластуни, предпазвайки се от студа само с рогозки. Те най-напред и без заповед на висшето началство започнаха да извършват внезапни нападения. Впрочем това бяха твърде оригинални нападения. Тръгнат десетина пластуни да се шляят по окрайнината на града, вървят, вървят, излязат далеч извън отбранителната линия и се доберат досами неприятелските траншеи. Веднъж бяха достигнали до английския редут „Виктория“ и без много да му мислят, бяха спипали часовия, като го смъкнали от насипа с особена кука. Нощем те залавяха пленници с въженца и ги навързваха по оригинален начин: стегнат им само големите пръсти, като обърнат ръцете на гърба, а след това на същото въже навържат четирима души заедно. Такава купчина беше послушна и на най-малкото движение и не изискваше повече от един придружител. Френският главнокомандуващ Канробер, твърде хуманен човек (независимо че е участвувал в избиването на своите съграждани по парижките булеварди) се възмущаваше от този странен начин на водене на война, ce mode etrange de combat и писа на Остен Сакен: „Без да искам да твърдя, че употребата на такива средства е противна на правилата на войната, на мен може би ми е позволено да кажа, използвайки старинната френска поговорка, че това съвсем не е вежливо оръжие (que ce ne sont point la des armes courtoises)“.

Тромавите, отпуснати, флегматични пластуни отначало предизвикваха само присмеха на войниците, но отдавна вече бяха станали на почит. В така наречените секрети те бяха незаменими. Пълзяха като котка, дебнеща птичка, и изведнъж се хвърляха върху зашеметения неприятел. Те научиха пехотинците, които отиват в атака, на следния трик. Отначало допълзяваха до неприятелската траншея, на тридесетина крачки спираха, даваха залп и с вик „ура“ отново падаха; щом неприятелят отговореше на залпа, те с нов вик „ура“ бързо се хвърляха в окопа и тръгваха на нож. Този трик особено им се удаваше с англичаните, които изобщо не се отличаваха с бдителност, тъй че често се случваше нашите да мушат с ножовете сънени хора. Случваше се шашнатите англичани още сънени да захвърлят пушките и одеялата си, с които се покриваха над наметалата. Тези случаи бяха за пластуните и съревноваващите се с тях матроси истински празник: одеялата бяха за тях цяло съкровище и дълго след това по бастиона се носеха разкази кой кого хванал и колко одеяла са успели да отмъкнат от англичаните.

Този път при Хрушчов имаше малък отряд от пластуни, начело със самия есаул Даниленко, обаче и тази шепа хора си заслужиха хляба.

Същата вечер те, както обикновено, най-напред от всички проследиха неприятеля. Залегнали в секрет, те чуха шум от неприятелски кирки и лопати. Ясно бе, че неприятелят на свой ред копае траншеи. Към полунощ тези звуци затихнаха. При нас тишината се нарушаваше от ударите на кирките: селенгинци продължаваха работите.

— Подпоручик Глебов — каза ротният командир на Глебов младши, — вие сам изявихте желание да отидете доброволец и затова полковникът вика вас. На вас и на прапоршчик Яковлев ще ви бъде дадено важно поръчение.

Глебов се изопна и сякаш израсна с половин аршин.

Той и прапоршчик Яковлев се приближиха до полковник Сабашински.

Прапоршчик Яковлев бе едно от най-любопитните явления на Николаевската епоха. Той беше прапоршчик с гъсти, силно прошарени бакенбарди: беше побелял не от мъка, а от солидната възраст — минаваше четирийсетте, а на тази възраст брюнетите често побеляват. Дали на времето е бил разжалван в редник, или по някакви други причини беше останал, докато побелее, в чин, за който се бе създала поговорка: „Кокошката не е птица, прапоршчикът не е офицер“ — за това историята премълчава. Истината е, че такъв прапоршчик в Севастопол е съществувал и следователно е лице историческо, а не измислено от автора заради някакви си цели от чисто романтичен характер.

Несъмнено е също, че побелелият прапоршчик отдавна бе заслужил по-висш чин, защото бе не просто храбър, а храбър в превъзходна степен. Нямаше разузнаване, в което той да не изяви желание да участвува доброволно и винаги се сражаваше с поразително хладнокръвие, което е много по-важно за война, отколкото безумието, безразсъдната смелост.

Защо го бяха подминали при производството по случай шести декември — деня, от който месец служба започна да се смята за година — това също бе покрито с мрака на неизвестността. И само него ли подминаха, когато в същото време други получаваха незаслужени награди? Княз Меншиков изобщо беше скъперник на наградите и само новият началник-щаб Семякин съумя да го направи по-щедър.

Полковник Сабашински, след като извика Яковлев и Глебов, каза на първия само къде да върви, но към втория се отнесе съвсем по бащински и ласкаво го посъветва как да изпълни възложеното му поръчение. Поръчението се състоеше в това — да се осведомят какво става в нашия секрет и да попитат пластуните дали не са забелязали нещо ново. На всеки офицер дадоха по един войник; до определено място те трябваше да вървят заедно. До последната минута Глебов се пъчеше и си даваше кураж, но на края все пак трябваше да тръгват. Внезапно го връхлетя най-отвратително настроение. Глебов не беше страхливец. Но на кого от военните не е известно, че има минути, когато храбрецът сякаш изпада във вцепенение. Появява се съвсем безпричинна тревога и тъга, краката ти се подкосяват и отказват да ти служат, студена пот избива по цялото ти тяло. Дяволски противно чувство! И което е най-странно, то понякога изчезва също така внезапно, както се е появило.

Глебов се приближи до другарите си:

— Е, господа, тръгвам… Сбогом…

— С бога! На добър час! — ободриха го другарите му.

— Сбогом…

Глебов започна да се целува с другарите си.

— Време е! — каза той още веднъж. Гласът му затрепери и при ярката светлина на луната се виждаше, че по бледната му юношеска буза се търкулна сълза. — Не ме споменавайте с лошо!

— Е, братко, ама ти, както се вижда, си ревльо — каза един офицер. — Току-виж се разцивриш в неприятелските окопи. Гледай само, недай боже, да не почнеш да молиш извинение от французите.

Глебов побледня още повече. Когато човек започне, дори не да се страхува, а само да се вълнува, трябва да го оставите на спокойствие. Присмехът не само че не окуражава, но още повече угнетява човека. Сега вече Глебов не на шега започна да се страхува.

— Какво да правя? — каза той. — Да се откажа, е късно! Срам! Чувствувам, че няма да се върна… А ако се върна, е, тогава ще видим! Сами ще ме произведете герой… А не би ми се искало да загина… Още ми се живее… Е, сбогом!

Той побърза да догони побелелия прапоршчик, който напето крачеше към веригата, съставена от волинци. Секретът бе още по-близо до неприятеля.

„Ако умра, нека тя поне веднъж да си спомни за мен — помисли си Глебов, припомняйки си до най-малки подробности срещата с Леля. — Ах, как ми се иска да живея!… Дали да не се върна? Не, срамно е!… Току-виж остана жив, ще ме произведат поручик, даже изведнъж по-горен чин. Сега чиновете ги дават бързо… към края на кампанията ще бъда може би майор… Тогава и тя ще промени мнението си… Ето вече е близо… Нима ще ме убият?“

Луната вече се спускаше към хоризонта и започна да тъмнее; вятърът докара облаци и те постепенно покриха небето. Яковлев познаваше местността добре и крачеше уверено, Глебов два пъти се спъна.

Изведнъж се чу изстрел и скоро Яковлев мълчаливо посочи на Глебов някакви фигури, които се мярнаха зад хълма на петдесетина крачки от тях. Още един изстрел и се завърза престрелка, а после покрай Яковлев и Глебов изтича един пластун, очевидно изпратен при генерал Хрушчов с донесение.

Яковлев разбра, че тяхното донесение вече няма да има значение, зави настрани и поведе другаря си по най-близкия път към мястото, където стоеше един от батальоните на техния полк. Пластунът донесе на Хрушчов, че неприятелят, настъпвайки, се е натъкнал на нашия секрет.

Волинци грабнаха пушките, селенгинци захвърлиха лопатите и кирките, бързо намериха пушките си и застанаха в резерв.

Хрушчов нареди да се даде условния сигнал — да се запалят измамните светлини.

Насочените предварително оръдия от парахода „Владимир“ загърмяха от залива по посоката, където би трябвало да върви неприятелят. Французите според навика си не вървяха, а тичаха в атака със стремителна атлетическа крачка. Вече ясно се чуваха одобрителните подвиквания на техните офицери и вик, подобен на нашето „ура“.

Волинци дадоха залп, но французите вече бяха разкъсали на места веригата и се нахвърлиха върху редута от всички страни, особено откъм левия фланг. Много от тях, като се хващаха за още ненасипаните с пръст турове — а такива останаха не малко, — се претъркаляха в рова; но други се качиха на насипа и сред тях техният генерал де Моне, който тутакси получи три рани, но това не го спря. Над рова на редута се завърза упорит бой с щикове. Отбраните френски ловци-зуави, венсенските стрелци и моряци се бореха с нашите волинци. В началото все още можеше да се види нещо.

Французите взеха за полковник, съдейки по бакенбардите, побелелия прапоршчик и той бе убит, така и не дослужил до по-горен чин. Младият Глебов получи няколко доста тежки рани от нож и се търколи в рова. Командирът на зуавския полк Клер бе ранен, един зуав за малко не уби генерал Хрушчов. Междувременно стана тъмно — очите си да избодеш, — страхуваха се да стрелят, за да не попаднат в своите, и боят в пълния смисъл на думата стана ръкопашен. Стреляха само в упор и пак нерядко улучваха своите. Озлобени викове на хора, борещи се гърди в гърди, се разнасяха в нощната тъма. Французите и нашите викаха своите, търсеха се един друг. Старикът Даниленко с помощта на трима пластуни се биеше с неколцина французи, когато изведнъж чу вик:

— Братя, руси, насам!

Даниленко се хвърли на помощ, но двама французи го хванаха и го помъкнаха за ръцете. Старецът се противеше, единият от французите се спъна в трупа на другар и падна; Даниленко падна отгоре му, освободи ръката си и наръга французина с кинжала — другият французин избяга. В продължение на няколко минути французите овладяха редута, но скоро бяха отбити с големи загуби. Цял час продължи тази касапница. Изтласканият с щикове неприятел отстъпваше в безредие и при отстъплението пострада още и от огъня, открит не само от параходите, но и от двата по-близки батальона.

Победата беше наша. Французите оставиха на полесражението повече от сто тела, в това число и десет на офицери.