Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (94)

VI

От майската бомбардировка насам Нахимов бе в най-мрачното настроение на духа, което на периоди го овладяваше. В такива дни добрият Павел Степанович беше просто неузнаваем.

Обичайният му добродушен тон се заменяше от тайнствено шепнене или официални изрази, които някак странно бе да чуваш от него; понякога го връхлитаха пристъпи на гняв и той се разбушуваше. Но неговият ординарец отлично познаваше характера на адмирала и спокойно изчакваше да мине бурята. Щом се успокоеше, Нахимов пръв заговаряше с помирителен тон.

Особено суров стана Нахимов след случая, когато едва се спаси от плен. Павел Степанович беше или по-точно искаше да мине за фаталист. Този случай обаче силно го потресе: два дни той не искаше да разговаря с никого и дори на бастионите мълчаливо оглеждаше възстановителните работи. На третия ден той не издържа и едва станал от леглото (по време на обсадата той спеше, без да се съблича), започна да се шегува с ординареца.

Нахимов влезе в съседната стая, където беше приютил двама ранени офицери, поговори ласкаво с тях, след това излезе от къщи, а на улицата срещна офицер с контешка шапка и го спря:

— Вие какво! Брей! Нагласили сте се като китайски император! Нима времето на парадните униформи започна!

И целия този ден той беше в настроение. Павел Степанович особено се развесели след отблъскването на щурма на шести юни. Щом вестта за това се разнесе из града, Нахимов препусна към трети бастион.

Беше три часът. Матросите, войниците и офицерите, щом видеха или чуеха, че идва Павел Степанович, се изсипваха насреща му. Той вървеше бавно със своя любим адютант Фелдхаузен.

— Благодаря, момчета, юнаци… Обаче при вас е горещо… Представям си какво е било по време на щурма. Какво, начесахте ли гърбовете на англичаните? Юнаци.

Денят беше горещ, Нахимов пухтеше, пръхтеше и пот се лееше от челото му.

— Няма ли някой от вас водица с вино?…

За нещастие никой нямаше този ден вино. Всички се разтичаха, затърсиха из землянките, но напразно.

— Е, щом няма, здраве да има, дайте ми чиста водица.

Когато се върна у дома, Нахимов тутакси изпрати на бастиона бъчонка с вино и бележка, че в такава горещина е вредно да се пие чиста вода.

След няколко дни Нахимов отново бе мрачен във връзка с вестта за раната, която получи Тотлебен от щуцерен куршум в крака.

— Ако мен няма да ме има, ако вас няма да ви има — това е нищо — каза той на адютанта си, — но виж, ако Тотлебен или Василчиков ги погубят, тогава ще бъдем зле!

Няколко дни след това на Нахимов изведнъж му хрумна идеята да изсели от южната част на Севастопол всички жени, освен милосърдните сестри и жените от простолюдието. Естествено, много храбри дами, желаещи да споделят участта на мъжете си, надигнаха вик, започнаха да говорят, че Нахимов е непоносим деспот, че той е стар саможивец и тем подобни. Пък и офицерите бяха недоволни, особено младежта, тъй като първи жертви на остракизма бяха техните Дунки и Фенки.

Една от тези девици, с шапка и пелерина, срещна Нахимов на улица „Графска“ на другия ден след обявяването на оригиналната заповед. Ненавиждайки жените, Нахимов бе обаче вежлив с тях и дори смешно плах. И този път, независимо от явното нарушение на неговата заповед, той само свали фуражката си и каза:

— Госпожо, може би вие няма с какво да преминете на другия бряг, в такъв случай аз ще наредя да ви дадат лодка.

През последните дни на юни пристъпите на мрачно настроение започнаха особено често да овладяват Нахимов.

В един от тези мрачни дни той, както винаги, се запъти да огледа четвърти бастион. Там Нахимов си спомни, че за надзираване на ремонта на повредените места е назначен нов полковник-инженер. Нахимов тутакси го повика при себе си.

Новакът все още спеше след уморителните нощни работи. Той изтича от блиндажа по траншеите и видя непознат нему адмирал със златни, силно почернели еполети; на инженера му казаха, че го вика адмиралът, без да му кажат кой именно. Портрет на Нахимов той също не беше виждал, тъй като адмиралът не позволяваше никога да го снимат и намиращите се в Севастопол живописци рисуваха Павел Степанович само скришом.

— Знаете ли пътя към редута на Шварц? — попита Нахимов с официален тон.

Инженерът, много слушал за добродушието и сърдечността на Павел Степанович, съвсем не подозираше с кого има работа.

— Зная, ваше превъзходителство.

Нахимов смръщи вежди.

— Водете ме по най-краткия път-с.

Инженерът се запъти към десния фланг на бастиона, а адмиралът с двама боцмани — след него.

Най-краткият път минаваше по външната ограда, но щяха да се изложат на опасността да вървят под град от щуцерни куршуми. Инженерът се замисли. Преградката беше не по-висока от аршин и половина, така че и зад преградката не беше безопасно. Той зави зад батареята към траншеята.

— Къде ме водите? — страшно попита Нахимов.

— Ваше превъзходителство, най-късият път е опасен.

— Вас ви извинява, млади човече, само това, че не знаете кого водите. Аз съм Нахимов и по затънтени места не минавам! Бъдете така добър да вървите по оградата!

Тръгнаха по оградата. Куршумите жужаха, някои мяукаха като котка, друг бръмчеше като бръмбар. Изведнъж един от боцманите, който вървеше зад адмирала, грохна до стената, сразен от куршум, минал през гърдите му. Нахимов не спря. Куршумите го придружаваха до самия редут. На редута Нахимов помоли инженера за далекоглед, дълго разглежда неприятелските работи и от време на време го питаше за мнението му. Той остана доволен от отговорите, подаде ръка на инженера, попита го как се казва и ласкаво каза:

— Сега ние с вас се познаваме, повече няма да се караме.

В навечерието на именния си ден, който празнуваше на Петровден, Нахимов беше доста весел. Сутринта го посети знаменитата Прасковия Ивановна, една от малкото жени, с които той можеше да говори и дори да се шегува. Прасковия Ивановна я познаваше цял Севастопол. Тя не беше нито дама, нито жена от простолюдието, ходеше с кафява рокля, каквито носеха милосърдните сестри, и с грамадно боне, нещо като листо на репей. Беше от търговско потекло. Здрава, дебела, около четиридесетгодишна жена, която се правеше ту на чудачка, ту на побъркана. Тя пристигна с милосърдните сестри от Петербург, но още на втория ден се изпокара с тях, като ги нарече глезени госпожици. Настаниха я на павловския нос заедно с някаква старица. Прасковия Ивановна още същия ден изхвърли багажа на съквартирантката си през прозореца. След оплакването на старицата на Прасковия Ивановна й наредиха да се махне. Тя отиде при Хрулев, на когото някога беше оказала някакви услуги.

— Искаш ли на бастиона? — попита Хрулев.

— Защо да не искам? Вземи ме.

Настаниха я на Малахов курган, но тя се разхождаше по целия ляв фланг. В деня на щурма на шести юни тази побъркана жена бе на Пересип и под град от изстрели със собствените си ръце превърза над сто и петдесет ранени — невероятно число, но потвърдено от очевидци.

В повечето случаи тя нощуваше в блиндажа на началника на Малахов курган, капитан Керн, или „Керин“, както го наричаха матросите. Всяка сутрин развличаше офицерите от батареите: обливаше се със студена вода, за която цел се разсъбличаше до голо и дрънкаше всякакви глупости, повечето с нецензурно съдържание. Любима поговорка й беше: „Не тъжи, братко!“ — и наистина тя никога не тъгуваше.

Не е чудно, че пред нея Павел Степанович не можеше да запази мрачното си настроение. А тази сутрин сякаш нарочно, тя разказваше на Нахимов страшно забавни неща.

— Повика ме мен, батинка, самият главнокомандуващ. Аз тутакси на коня, яхнах го по казашки и право в лагера на Инкерман. Конят — сив, взех го от жандарма, краката в стремената, яздя по казашки. А князът вижда като кокошка: често вземаше орлите за французи. Кой е този, пита, дето дойде с цивилните дрехи? Най-сетне проумя. Така и така, казва, научих за твоята служба, майчице, каква награда искаш? „Ами че ти как ще ме наградиш? — думам му. — Аз не обичам да се церемоня с никого. Ти може да си мислиш да ми дадеш Анна в петлицата? Няма да я взема! Дай ми Анна на шията.“ Князът се смее, но ми обеща медал. А оттам се отбих при всички генерали. С всички се запознах!

След като проговори с Павел Степанович и измоли от него бутилка марсала, смелата юнакиня се отдалечи, а Нахимов седна да обядва (той обядваше доста рано), но по средата на обяда на трети бастион се почна силна стрелба. В това време един от адютантите случайно разля на масата червено вино точно пред адмирала. Адютантът се сконфузи, но Нахимов добродушно отбеляза:

— Я вижте каква фигура се получи: могилка и кръст!

Някои от адютантите бяха суеверни и на тях този знак им подействува зле.

Като свърши обяда, Нахимов каза:

— Нещо стрелят. Пригответе се по-скоро, да вървим.

Адмиралът яздеше весел, огледа трети бастион и тръгна към Малахов. Началникът на кургана Керн бе на всенощна в блиндажа, заменящ църквата. Повикаха го при адмирала и Керн излезе да го посрещне. Нахимов се покачи на банкета, взе далекоглед, показа се над вала и започна да разглежда неприятелските щуцерници. Куршумите се посипаха като град. Гъстите еполети на Нахимов, рязко отличаващи го от всички, бяха добра мишена за стрелците.

Керн мълчеше. Адмиралът се качи на банкета до следващото оръдие и отново започна да гледа с далекогледа.

— Не искате ли да послушате литургията — каза Керн, като се мъчеше да не дава вид, че се страхува за адмирала.

— Аз ей сега ще дойда. Вървете, не ви задържам.

Керн, разбира се, не отиде. Нахимов отново се подаде навън.

— Ама не се показвайте, Павел Степанович! Що за желание да рискувате така!

— Че какво? Не всеки куршум те улучва в челото. Но те лошо стрелят — каза Нахимов, обръщайки се към Керн.

— Въпреки това! — настоя Керн.

В това време един куршум удари в чувала със земя до самия Нахимов.

— Павел Степанович, по-добре се отдръпнете — каза един от матросите. — Здравата ще ви перне!

Нахимов продължаваше да гледа, на края предаде далекогледа на дежурния.

— За бога, отдръпнете се, могат да ви улучат — отново каза Керн.

— Въпрос на случай — каза Нахимов.

— А вие фаталист ли сте?

Нахимов премълча. Той се канеше да си тръгне.

В това време от нашата батарея пуснаха бомба по една групичка англичани, които носеха пръчки за укреплението. Дежурният, наблюдаващ полета на бомбата, извика:

— Ловко стрелят, подлеците! Трима англичани наведнъж хвръкнаха!

Нахимов се обърна, за да види, но изведнъж падна на дясната си страна толкова бързо, че не успяха да го прихванат. Куршумът го беше улучил в слепоочието над лявото око, пробил черепа и излязъл край ухото. Керн пръв се спусна към него. Адмиралът произнесе нещо неразбираемо и загуби съзнание.

Криво-ляво го превързаха и с войнишка носилка го пренесоха в Аполоновото дере: някой нареди да го откарат в северната част на града. Качиха го на свободна лодка и чак по пътя го преместиха на катер и докараха в бараките. С мъка намериха свободна стая. Всички намиращи се налице медици се стълпиха край Нахимов. Изпратиха за лед лейтенант Шкот^[1]. Едва намериха в Корабния квартал, в кръчмата „Ростов на Дон“^[2]. От раната извадиха шестнадесет костички.

Вестта за раната, получена от Нахимов, мигновено се разнесе по цял Севастопол. Всички видяха как доведоха коня на Павел Степанович, как пристигнаха неговите адютанти. Едни казваха — ранен е, други — убит.

Лейтенант Лихачов по това време се намираше по поръчение на началството на улица „Графска“. Народът тичаше по улица „Екатерининска“, очаквайки, че адмирала ще го откарат от Малахов в къщи. Някой каза на Лихачов, че раненият са го откарали в Михайловската батарея. Лейтенантът се спусна натам, право при старши офицера, когото намери на двора сред тълпа от офицери и матроси.

— Чухте ли! — викна Лихачов и по лицето им видя, че всички знаят.

Старши офицерът беше чудак, който обичаше да поговори и да научи всичко най-подробно.

— Да вървим — тайнствено каза той на Лихачов.

Тръгнаха по дългите стълби и коридора. Офицерът го въведе в стаята си, седна на креслото, натъпка чибука си и започна:

— Да… това е вярно… у гърците и у римляните…

— Вървете по дяволите с вашите гърци и римляни! Къде е адмиралът?

— Нищо не зная. Исках вас да попитам.

— Защо не ми казахте!

Лихачов презглава изтича навън и се натъкна на адютанта Фелдхаузен, който препускаше с всичка сила.

— Къде сте? Къде е адмиралът?

— В северните казарми!

Лихачов забърза натам. Стъмни се, една барака светеше с ярки светлини. Наоколо се тълпеше народ. Прозорецът беше разтворен и се виждаше, че стаята е пълна с доктори. Лихачов влезе. Адютантите на адмирала стояха, бършейки очите си. Нахимов лежеше само по рубашка, със затворени очи, дишаше тежко и леко мърдаше пръсти. Двама художници рисуваха портрета му. Лихачов не издържа и заплака.

На другия ден бе последният имен ден на адмирала. На него му стана като че ли малко по-добре: отваряше очи, но гледаше без никаква мисъл и очевидно никого не познаваше. Понякога смъкваше превръзката.

На следващия ден в 11 часа сутринта Лихачов приближи към бараката и видя, че въжето, с което бе оградено зданието, е свалено и караулите, които пускаха народа към прозорците, ги няма. Лихачов разбра, че всичко е свършило.

В два часа баркасът, теглен на буксир от два катера, возеше тялото на Нахимов от северните казарми на графския кей. Морето бе неспокойно и подхвърляше баркаса. На кърмата стоеше свещеник с кръст. Гологлав народ се тълпеше по кея. Тялото отнесоха в дома на покойника. Отслужиха панихида. Покриха покойника с флага на кораба „Императрица Мария“ в памет на Синопския бой. Флагът на няколко места бе пробит от снаряди.

Един след друг в стаята започнаха да влизат матроси, войници, адмирали, офицери и множество дами, нарушили с това забраната на покойния да се появяват в южната част на града. Почти всички жени плачеха. Сред жените беше и Прасковия Ивановна, която ревеше, нареждаше и твърдеше, че тя първа дотичала при ранения. Този ден адмиралът лежеше на масата като жив. Но на другия ден го сложиха в ковчег и се наложи да покрият лицето му с покривало. До главата му закрепиха три флага. Картините — портретът на Лазарев и изображението на кораба „Крайцер в буря“ — оставиха на стената.

Неприятелят не стреляше. Носеха се слухове, че англичаните, като научили за смъртта на Нахимов, кръстосали реите и спуснали флаговете на своите кораби.

Изнесоха ковчега — поеха го Горчаков, Остен Сакен и другите генерали. Батальон модлинци и моряци бяха построени по дължината на улицата. Носеха обвити с черен креп знамена. При появата на ковчега гръмна марш. Корабът „Великият княз Константин“ започна да салютира. Чуха се три пушечни залпа; Нахимов го положиха близо до библиотеката край Лазарев, Корнилов и Истомин. Матросите, ридаейки, хвърляха шепа пръст.

Едва се разотидоха тълпите и в залива отново започнаха да падат неприятелски бомби.

На двадесети август, след ново поражение на нашата армия — при река Черна — лейтенант Лихачов и Алексей Глебов пътуваха в офицерска бричка по пътя от Севастопол към Симферопол. На Глебов бе възложено да се разпореди по-скоро да изпратят барут, а Лихачов, получил доста силна контузия, измоли три дни отпуск под предлог да се възстанови, а всъщност желаеше да посети семейство Минденови.

Пътят не беше весел, беше страшно горещо, прашно, навсякъде обози с ранени и болни войници и матроси. По пътя срещнаха отиващите в Севастопол опълченци — брадати селяни, рязко отличаващи се от тогавашните мустакати войници.

— Струва ми се, че това е нашето н-ско опълчение — каза Глебов и като попита командира на дружината, се убеди, че не е сбъркал.

— Славен народ — замислено каза Глебов.

— Че е славен, славен е, но си представям как нашите селяци ще се смутят, като попаднат за пръв път на бастионите — каза Лихачов.

Ординарецът на Глебов, който караше конете, дръпна юздите и те продължиха пътя си, вдигайки облаци прах. Ето мъкнат се колари, натоварили гюлета; стотици версти ще извървят тези нещастници, ще уморят воловете и конете, а после тези гюлета моряците ще ги натрупат на купчина, нищожна в сравнение с това, което се пуска всеки ден от оръдията само на един бастион!

Ето го на края и Симферопол, и хотелът „Златна котва“. Влязоха в залата. Както винаги, тук се водеше ожесточена битка на карти. Играчите са заели по-голяма час от залата. На специална маса с комфорт е сервирана за тях закуска. Ръцете и дори физиономиите на играчите са изцапани с тебешир, масата е покрита с купища асигнации. Играта се води на едро. Главни герои тук са интендантските чиновници и погонските офицери. Техните мръсни пръсти, покрити с елмазени пръстени, залагаха понякога по няколкостотин. Фуражирите, офицерите от обоза и двама-трима доктори се задоволяваха с по-скромни суми. На масата имаше шампанско; играчите пиеха и се чукаха, хвалейки се колко пъти всеки от тях е приближавал до Севастопол и е наблюдавал отдалеч бомбардировката. На Глебов му стана противно и той побърза да излезе. Лихачов толкова бе зает с мислите си за семейство Минденови, че не забелязваше нищо наоколо. Той забърза към известния му адрес и скоро намери къщата, където бе квартирата на генералшата. От къщата се носеха звуците на пиано и се чуваха два приятни женски гласа. Лихачов позна гласа на своята Саша. Той се бе приближил вече до портичката на градината, през която се влизаше в къщата, когато изведнъж чу край себе си шумолене, което му заприлича на зловещото съскане на бомба. Лихачов неволно се огледа: страшно се сконфузи, когато разбра, че причина за неговата тревога бе натруфената копринена рокля на дамата, която минаваше по тротоара! Още няколко минути — и Лихачов, почти не вярвайки на своето щастие, се намери в гостната на генералша Минден и дори позна част от обстановката, тъй като генералшата беше докарала от Севастопол всичко, което смяташе за по-ценно.

Генералшата я нямаше у дома. Лиза и Саша радостно приветствуваха Лихачов, настаниха го като скъп гост и започнаха да го разпитват за всичко; изплашиха се, когато той, сякаш между другото, им каза, че е контузен в ръката; гощаваха го с плодове и сладко. Лихачов се чувствуваше на върха на блаженството и се застоя до късна вечер.

Вечерта обаче той почувствува, че ръката му пак не е добре и отиде в болницата.

В Симферополската болница цареше такъв безпорядък, какъвто в Севастопол не можеше да се види и по време на най-жестоките бомбардировки. За силните на деня се намираха отделни палати, а хиляди болни оставаха без надзор. Да си признаем, тях нямаше и къде да ги слагат: болницата можеше да побере някакви си шест-седем хиляди, а болните бяха над седемнадесет хиляди. Почти във всички частни квартири бяха настанени ранени. Отначало болницата се завеждаше от главния лекар Протопопов, но него го погубиха враните коне и екипажът. Някой съобщи, където трябва, и Протопопов го смениха — появи се Р-ски, човек с доста тъмно минало. За него се носеха тайнствени слухове: твърдяха, че той е присвоил ковчеже със значителна сума пари, поверени му на съхранение от един умиращ офицер.

В Симферопол имаше, разбира се, и порядъчни хора. Сред тях беше и доктор Алексеев, същият онзи млад доктор, който на времето попадна на изпит при княз Меншиков. Лихачов отдавна се познаваше с доктора и много се зарадва, когато го видя. Алексеев тутакси издействува за лейтенанта местенце в една от палатите.

— Ще полежите малко при нас и всичко ще се оправи. Макар, да ви кажа честно, не ви съветвам да оставате дълго тук.

— Да, аз и сам виждам, че при вас е ужасна бъркотия. Защо?

— Е, друже, дълго е за разказване! Виновно е и нашето медицинско началство (Алексеев плахо се озърна), но част от вината пада и върху други… Повярвайте, вдигнал съм ръце! Ето тук съвсем наблизо, в четиридесета палата лежи един страшно куриозен генерал, който не признава медицината и въпреки това заема цяла палата… Сега трябва да отида при него. А на вас за момента ще ви пратя фелдшер и медицинска сестра; настанете се тук, в тази палата, компанията е добра, повечето са ваши флотски, славен народ!

Алексеев побърза да отиде при непризнаващия медицината негово превъзходителство.

Този генерал беше един от най-свирепите в руската армия. Получил незначителна рана в последния бой на Федюхини височини, той побърза да замине за Симферопол и тук, докато се излежаваше в палатата, ругаеше и критикуваше всички: и Горчаков, и загиналия в боя Реад, и Грабе, но затова пък хвалеше себе си. Най-много си изпащаше от генерала болницата, макар той да беше дошъл тук съвсем доброволно и без особена нужда.

Когато Алексеев влезе в палатата на страшния генерал, той седеше на кревата по халат. Край генерала стоеше неговият ординарец, който се славеше в полка като изкусен лекар на счупено и изкълчено.

— Е, господин медик — каза насмешливо генералът, — как са вашите болни? Много ли изпратихте днес на оня свят? Ами вие нещо не отговаряте? Това е невежливо! Вие знаете ли какво представляват вашите болници: преддверие към гробищата! А според мен ето как трябва да се лекува по руски: с хрян, квас и сол.

— Какво пък, понякога и това помага, ваше превъзходителство — най-сериозно каза Алексеев.

— Така е! Суворов такива като вас не ги пускаше в къщата си, а така громеше французите, както сега не ги громят! Армията не е армия, ако я изнежваш и я свикваш с лекарства. А при нас какво е? Излезе му на войника пришка на носа — и право в болницата. А ваша милост си мрете да му предпишете хининум наполовина с брашно, а половината пари слагате в джоба си. Хитреци сте вие! Знам ви аз, не се оправдавайте! Ето го моят щабс-доктор — добави генералът и посочи ординареца доктор. Той по-добре от вас знае кому какво е нужно. А всички вие пет пари не струвате, особено старшите! Не се обиждайте, млади човече, за вас не говоря, но всичко това добре го запомнете!

Лихачов скоро се запозна със своите другари по палата. До него лежеше младо офицерче, ранено в краката още под Алма, но все още се лекуваше. Те се разприказваха.

— Знаете ли, утре тук ще дойде Пирогов — каза офицерчето. — На мен фелдшерът ми каза. Дяволски ме тревожи този Пирогов! Току-виж отново започне да изследва нещастния ми крак… Не дай боже, да докара работата до ампутация… А на мен така не ми се иска… — добави той със стон.

— Но защо се тревожите толкова — каза Лихачов, желаейки да го успокои. — Вие сте толкова млад, по-млад от мен навярно, а на вашите години природата надделява недъзите…

На другата сутрин наистина дойде Пирогов. Той обходи палатите, съпроводен от свита лекари и болничното началство, което страшно му се подмазваше.

Пирогов приближи до офицерчето и му заповяда да снеме одеялото.

„Ще оздравее, но ще остане куц“ — помисли той и с любопитството на учен прегледа крака; на офицерчето и дори на Лихачов погледът на знаменития хирург се стори остър и студен като хирургически нож.

„За него чуждата ръка не е повече от анатомичен препарат“ — мина през ума на Лихачов.

Офицерчето се държеше, но лицето му изразяваше вътрешна борба.

— Аз съм добре, много по-добре, много по-добре! — настойчиво повтаряше то. — Вижте, докторе, вече мога да си вдигам крака.

Той направи усилие и вдигна крака, приличащ на кривак.

— Не трябва — каза Пирогов и отмина нататък.

Когато той излезе. Лихачов каза на офицерчето:

— Все пак вие сте юнак!

— Аз си спасих крака! — отвърна той и се радваше като ученик, излъгал учителя.

Редом с тази палата имаше друга, в която бяха настанени френски офицери и сред тях адютантът на Канробер, италианецът Ландриани, красив мъж, ранен в крака още под Балаклава. В Севастопол искаха да му отрежат крака, но Ландриани видя княз Меншиков и със сълзи го помоли да се застъпи за него, казвайки, че има годеница и как ще я кара без крак. Меншиков заповяда да се приложат всички усилия тази молба да бъде изпълнена и кракът не беше отрязан. Сега Ландриани оздравяваше. Френските офицери скоро се запознаха с русите и често играеха с тях на пикет или на магаре; Ландриани дори започна да учи руски. На италианеца ужасно му харесваха нашите умалителни названия като например лъжичка, чинийка. Той казваше, че когато се върне в родината си, с такива думи ще нарича своята годеница.

Между другото на Лихачов също му се искаше по-скоро отново да види „своята годеница“, както той мислено наричаше Саша Минден, и щом се почувствува по-добре, набързо се изписа.

„Трябва да се преоблека — помисли си Лихачов и с ужас огледа бельото си. — В Севастопол не ми беше до това.“

С компания офицери той тръгна по магазините. Стигнаха в един голям магазин. Търговецът бързо натрупа на тезгяха купчина бельо, но искаше невероятни цени.

— Стой, братле! Ти какво? — попита един от офицерите? — Това вместо пломба ли е?

На долната риза стоеше клеймото на княгиня Долгорукова. Ясно бе, че ризата е от пожертвуванията, които обилно се стичаха от всички краища на Русия и в повечето случаи попадаха в ръцете на комисариатските чиновници, а чрез тях — при търговците.

Евреинът се смути:

— Позволете, позволете, господине, пломба има, навярно се е скъсала…

— Я кажи, откъде е това клеймо?

— Боже мой, откъде да зная?… Аз не познавам никаква княгиня… Навярно някой се е пошегувал с мен… Аз нищо не зная…

Вероятно с цел да се оправдае, той изведнъж снижи цената наполовина. Лихачов се преоблече при търговеца и отново забърза към Минденови. По пътя му се стори, че чува звуците на далечна канонада. Той не грешеше: в Севастопол от сутринта се водеше престрелка с неприятеля и силната канонада ясно се чуваше от жителите на Симферопол.

Този път Лихачов завари генералшата и своята Саша.

— Защо толкова дълго ви нямаше? — попита Саша. — Дойдохте за три дни и два дни не стъпихте у нас! Жалко, че сега идвате късно. У нас беше една интересна дума — тук всички я наричат фройлайн — мадам Рудзевич. Каква прелестна личност е само!

За тази Рудзевич Лихачов вече беше слушал в болницата: мадам Рудзевич често ходеше там — носеше на болните офицери плодове, вино и бързаше да им занесе вести от Севастопол, които получаваше от едно високопоставено лице. За нея разправяха, че след алминския бой тя е спасила Симферопол: губернаторът се канел да избяга оттам, както избягал вече от Евпатория, но Рудзевич отишла при него и му заявила, че ще напише за всичко лично на императора; тази заплаха подействувала и изплашените симферополци, които се страхували, че ще ги изпоколят татарите, скоро се успокоили. Тази история Лихачов научи от Саша.

На свой ред Лихачов пламенно заразказва какво е видял и чул в болницата. На него например му бяха казали, че чиновниците от комисарството, домакинският отдел и други вземат подкупи от селяните и други неграмотни хора за правото да направят дарение в полза на армията! Подареното брашно често изгниваше и го хвърляха в реката, същото ставаше и с полушубките, и с бельото. Лихачов разгорещено заклеймяваше кражбите на държавната хазна и грабителството.

Генералша Минден се намръщи и даже Саша сведе очи: на нея й се стори, че в думите на Лихачов има, макар и непредумишлен намек за знаменитото дело за херингите, погубило баща й. Та нали и баща й, враговете му се осмелиха да нарекат крадец на държавно имущество. Кой знае, може би някои от тези, за които говореше Лихачов, също да не са виновни, а нещастници като нейния беден баща… Хората така обичат да чернят другите и така малко вярват на хубавото…

Лихачов не забелязваше произведения ефект: от чиновниците на интендантското ведомство той премина към докторите и започна да говори за страшни злоупотреби и изобщо рязко се изказа за докторското съсловие. Името на доктор Балински, неговият главен съперник, се мярва в ума му и още повече го разпали. Но изведнъж генералшата го прекъсна.

— Monsieur Лихачов, не прекалявайте относно докторите — каза тя. — Сред най-близките ни хора има много уважавани от нас доктори. Аз отчасти съм виновна, че забравих да ви предупредя…

— Почакайте, мамо — живо я прекъсна Саша, — защото аз съм виновна, аз съм виновна, аз трябва да кажа. Monsieur Лихачов, поздравете ме — аз съм годеница на доктор Балински. Струва ми се, вие го познавате.

Лихачов трепна, побледня, лицето му се промени: болката от контузията го беше направила много нервен. Той стана и едва се задържа на краката си. После се съвзе, на един дъх изпи чаша вода, грабна от пианото фуражката си и без да каже нито дума, без да се сбогува нито с майката, нито с дъщерята, бързо излезе.

— Monsieur Лихачов! Къде отивате? Какво ви стана?! — извика подире му Саша и дори понечи да се затича, за да го върне, но майка й строго я смъмри за неприличното поведение и Саша, сконфузена и развълнувана, се прибра в стаята, чувствувайки се виновна за нещо не пред майка си, разбира се, а пред Лихачов.

А лейтенантът бързаше стремглаво към Севастопол. Той дори не се отби при Глебов. Всичките му мечти бяха разбити, и сега за него беше все едно къде ще се намира. По-добре дори в Севастопол, там поне ще умреш не от тиф, а в честен бой за отечеството.

Когато се върна в Севастопол, Лихачов дори не се отби в градската си квартира — там изобщо биваше много рядко, — а направо се запъти към четвърти бастион. Наближавайки бастиона, откъдето се чуваше несмълкаема стрелба, Лихачов вече премина язоновския редут — там куршумите и гюлетата на неприятеля се сипеха често, макар това далеч да не бе най-опасното място. Лихачов продължи нататък и по пътя срещна група пийнали матроси; един от тях вървеше начело, свиреше на балалайка и пееше импровизирана песничка. Темата беше доста лесна:

На четвърти бастион,

на четвърти бастион… —

и така нататък, и така нататък…

Куршумите вече се сипеха като град, но Лихачов хладнокръвно вървеше по стената. Той стигна до своя блиндаж и завари другарите си да пият чай; от тях научи, че от сутринта на 24 неприятелят е започнал страшна бомбардировка и че утре, 26, в годишнината от Бородинското сражение, французите, любители на ефективните съвпадения, вероятно ще насрочат общ щурм.

— Да, господа, след нашата атака на Федюхини височини те станаха много по-смели от преди… — каза един от офицерите.

Това напомняне послужи за предлог да си спомнят разни подробности от тоя злополучен бой. Даже изпяха под акомпанимента на стрелбата песен, съчинена от артилеристите и представляваща безпощадна сатира срещу тогавашните военачалници. Чуха се куплетите:

На четвърти тоя месец

дяволът ни нас повлече

хълма да превземем с бой.

Хълма да превземем с бой!

Тръгнаха напред велможите, а след тях и кой как може

към големия редут.

Князът каза: „Дай, Липранди!“

А Липранди: „Не, атанде —

не помръдвам аз!

Разум там не е потребен

и затуй прати Реада —

тук ще ви почакам аз.“

И Реад без ум и просто

ни поведе право в моста!

Хайде на ура!

— А кой, господа, кой собствено съчини тази песен? — попита Лихачов.

Главен автор бе доста известният писател щабскапитанът от артилерията Лев Толстой^[3]… Нали познавате подполковник Балюзек? Той освен това свири на пиано… Та при него се били събрали една вечер. Разправят, пръв дал идеята щабскапитан Сержпутовски^[4], после Толстой и другите допълвали… Хайде, давайте нататък, господа!

И отново се разнесе песента:

И на помощ гарнизона,

чакаме го тук в колона,

пратихме сигнал!

По-нататък следваше куплет, съвсем неудобен за печат.

През нощта на Лихачов не му се спеше. Щом стрелбата поутихна и вече можеше да се влезе в блиндажа да почине, той седна да пише писмо до сестра си у дома. Обхвана го тъга.

„Ти не можеш да си представиш, скъпа Маша — пишеше Лихачов, — как ми е опротивял Севастопол. Това е някаква бездънна пропаст, тук никакви човешки сили не стигат! Няма да повярваш колко ми е досадно, че и нашето смоленско опълчение изпратиха тук. По-добре щеше да е поне да страдах сам тук! Вече единадесет месеца продължава тази касапница и бог знае кога ще свърши! Французите със своите работи вече доближиха на сто крачки от Малахов. Неприятно съседство, нали? Стрелят ежеминутно, даже нощем. Ето чувам зад вратата, че някъде избръмча куршум. Е, Маша! Сега вече е истина — за майската бомбардировка аз получих Анна II степен. Ще отида утре да благодаря на началството, ако няма да има щурм!“

Целия ден на 26 август продължи яростната канонада, но щурм все още нямаше и затова към пет часа след пладне Лихачов с кръст на шията се отправи към началството. До Хрулев се добра благополучно, но до княз Василчиков не можа, тъй като по пътя се отби при едни познати и навсякъде го караха да пийне, и при княз Василчиков трябваше да се яви твърде късно и в неприличен вид.