Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (69)

XVI

Настъпиха първите дни на октомври.

В очакване на близката бомбардировка стотици семейства ежедневно напускаха Севастопол. Търговците затваряха дюкяните си — значителна част от стоката даряваха в полза на армията, много нещо оставяха и на съхранение. Жителите предаваха на офицерите и войниците домакински потреби и различна покъщнина. На двора на морските казарми и по други дворове бяха уредени цели складове от всякакво имущество. На комисарите бе наредено отначало да приемат всичко подарено или оставено на съхранение срещу разписка, но това кой знае защо се оказа неудобно за изпълнение. Мнозина от комисарите, писарите и дори простите войничета доста се пооблажиха в случая; Офицерските ординарци ядяха бонбони и гощаваха и строителите от знаменитата „девическа“ батарея, а понякога носеха и на своите господари с думите: „Яжте, ваше благородие, тук от това добро толкоз нещо се търкаля, че няма къде да го денеш.“

Семейство Минденови все още се намираше в Севастопол. През втората половина на септември престрелката на нашите батареи с неприятелските параходи дотолкова притъпи слуха на севастополските жители към звуците на честите оръдейни изстрели, че дори нервната Лиза Минден престана да се страхува и се отнасяше доста равнодушно към стрелбата, понякога дори не прекъсваше музиката или пеенето, докато на края звуците на изстрелите не ставаха прекалено чести и прекомерно натрапливи. За Саша няма какво и да говорим. Тя потъна в своето любимо занимание — нищенето на корпия, — през което време размишляваше ту за гроба на баща си, където сега не можеше да се иде, ту за Лихачов, когото мислено сравняваше с доктор Балински, като отдаваше предпочитание ту на единия, ту на другия.

„Лихачов е мило момче, но е малко лекомислен, липсва му задълбоченост — мислеше Саша за младия мичман. — Той е егоист по природа, той би искал, щом го обичам, да се отрека от всички други привързаности. Той съвсем не изпитваше състрадание към бедния татко и дори татковото присъствие на нашите срещи му дотягаше. Аз чувствувам даже, че той ме обича само тогава, когато съм здрава, весела и щастлива, когато му се струва, че се интересувам предимно от него. Що за любов е това? Който ме обича действително, трябва да ме обича още повече, когато съм болна, когато съм нещастна. Уверена съм — мислеше Саша, — че ако се разболея от охтика, Лихачов ще ме разлюби още на другия ден, щом научи.“

Доктор Балински представляваше за Саша загадка. Неговата личност много по-трудно се подчиняваше на анализ и Саша не можеше да определи добър човек ли е той или е лош, егоист ли е или е способен на саможертва? Тя знаеше със сигурност само едно, че Балински е умен и много по-сериозно разсъждава за живота от младия мичман. Докторът се отнасяше към баща й не само като лекар: той постоянно окуражаваше стареца, уверяваше го, че обстоятелствата ще се променят, че и на неговата улица ще дойде празник — с една дума, беше нравствена опора на генерала. Дали действуваше искрено или от желание да угоди на Саша — това тя не знаеше, макар този въпрос да я вълнуваше често. Понякога й се струваше, че долавя в доктора известна фалшивост; но в повечето случаи тези подозрения свършваха с това, че Саша се упрекваше в излишна недоверчивост и подозрителност.

Старата Минден нито за минута не би се замислила за избор между доктор Балински и мичмана. Докторът според нея беше човек многообещаващ. Независимо от младостта си той вече имаше голяма клиентела и ако не беше военното време, принудило го да остане тук, отдавна да е заминал за Петербург, където би спечелил и капитал, и известност.

Тук той, специалистът по акушерство и женски болести, по неволя трябваше да лекува войници и матроси. Впрочем Балински действуваше за преместване в Симферопол, което представляваше за него двойно удобство. Първо като човек практичен той скоро разбра, че обсаденият Севастопол в сравнение със Симферопол ще бъде същото, което е адът, сравнен с рая. Тук — опасности, тревоги, отсъствие на покой и за всичко това никаква особена награда, освен може би двойната заплата. Там — широко поприще за дейност, възможност да ръководи някое доходно ведомство и перспективата да натрупа по време на кампанията такъв капитал, какъвто в мирно време няма да събере и за десет години. Разбира се, и там може да се умре от тиф, но Балински не беше страхливец и бидейки практик, той не забравяше и идеалната страна на своя проект. С всички сили подкрепяше идеята на старата Минден да замине не за Николаев, а за Симферопол. Балински обичаше Саша, както е способен да обича само коравосърдечен, студен човек, живеещ не толкова със сърцето си, колкото с разума. Да преследва практическите си планове и в същото време в часове на отдих да слуша как Саша пее серенадата на Шуберт или свири полонезата на Огински; да стои до пианото, обръщайки нотите, и при това лекичко да докосва с пръстите си, издаващи неговото намерение, нейните нежни пръстчета; да се любува на разкошните й златисти плитки, ту събрани на букли, ту просто спуснати надолу — всичко това му се струваше много приятно и предвещаващо сбъдването на неговите съкровени желания. И в най-коравата душа винаги има искрица поезия.

Саша не разбираше твърде Балински, пък и изобщо познаваше живота само малко повече от другите институтски девици. На нея й харесваха прямотата и искреността на Лихачов, но към мичмана изпитваше чувството на по-голяма сестра, макар и да бе по-млада от него. Тя самата беше наивна и затова наивността не й предвещаваше нищо примамливо и привлекателно. Замисленият сериозен Балински, със строго, загадъчно, понякога язвително изражение на лицето, остроумен, дори зъл, но не и дребнав — в много по-голяма степен ставаше за герой на нейния роман, отколкото правдивият, обикновен, но пък твърде наивен юноша. Към Лихачов тя бе привързана, но понякога той й дотягаше с излишната си откровеност.

Луиза Карловна не бързаше със заминаването от Севастопол по две причини: тя очакваше окончателен резултат от действията на доктор Балински относно преместването му в Симферопол и освен това нейната позната помешчица Папалекси, която пристигна в Севастопол от своето имение на Кача, й обеща да намери каруци за Симферопол на твърде изгодна цена.

Най-сетне генералша Минден се стегна за път. Тичането на Балински се увенча с успех: той бе назначен в Симферопол за ординатор във военната болница при главния лекар Протопопов.