Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (35)

XVIII

Докато Меншиков постоя на превързочния пункт, положението на река Алма значително се измени.

Веднага щом маршал Сент-Арно забеляза, че Боске премина мнимо непроходимите блата и се изкачи на мнимо непристъпните височини, незабавно реши да премести първа и трета дивизия. Маршалът се обърна към Канробер и принц Наполеон и им каза с обичайната френска театралност: „На хора като вас няма защо да се отдават заповеди. Достатъчно е само да им се посочи врагът.“

През това време англичаните отново спряха поради пожара, обхванал аула Бурлюк, и канонадата на нашата артилерия и затова французите бързо ги изпревариха.

Свещено правило за французите тогава беше пехотата да тръгва в атака само подкрепена от артилерията — това бе завет на „великия“ Наполеон, който бе предимно артилерист. Канробер и принц Наполеон побързаха да поставят оръдията на края на лозята и като видяха пред себе си на отсрещните височини някакви руски батальони, откриха по тях пушечна стрелба и артилерийска канонада. Очевидно батальоните се числяха към Бресткия резервен полк, въоръжен със стари кремъклии пушки, които не стреляха по-далеч от 250 крачки.

Бресткият полк се състоеше впрочем от два малобройни батальона, разположени върху две къси издатини на конусообразния хълм откъм страната, обърната към неприятеля. Този резервен, лошо обучен и лошо въоръжен полк бе поставен сякаш нарочно за мишена на неприятеля. По вдясно, вече пред бурлюкските градини, също на най-опасното място срещу англичаните бе поставен другият резервен полк — Белостокският. Между тези два полка в падината се намираха батальоните на московците — на граф Зео и на Грал, батальони, които едва се държаха на краката си. И така московци и брестци бяха войската, на която предстоеше да удържи двете френски дивизии, при това московци бяха подложени и на огъня на артилерията, и на коническите куршуми, пращани от дивизията на Боске.

Нашите малобройни щуцерници, залегнали в алматамакските лозя, които дълго не даваха мира на французите, бяха принудени да отстъпят: срещу тях се нахвърлиха гъста верига френски стрелци с вдигнати приклади. Резервните брестки батальони, заели издатините на левия бряг, бяха буквално разстреляни от неприятеля; те се опитаха да се отбраняват, но техните куршуми не долитаха до целта. Тъй като не знаеха абсолютно нищо за намиращите се над главите им московци, брестци започнаха да отстъпват на югоизток.

Тарутинският полк все така бездействуваше. Бездействието се отрази на войниците по-зле и от най-ожесточена престрелка. Щуцерната стрелба неприятно ги порази. Младите необгорели в огъня войници се чудеха, че нашите редици понасят загуби дори тогава, когато неприятелските стрелци изобщо не се виждат.

Най-накрая някои батальонни командири се досетиха да преместят войниците от едно място на друго. Това малко поразвлече войниците, но все пак мнозина дотолкова се бяха поддали на чувството си за самосъхранение, че се притискаха един към друг като овци, призовавайки на помощ всички светии и светици. Когато пристигна батареята на Кондратиев, тарутинци й отстъпиха част от позициите си и слязоха по-надолу. Батареята откри огън през главите на тарутинци и брестци. Командирът Кондратиев, набит побелял полковник, се разпореждаше с пълно хладнокръвие, макар неприятелските щуцерници да му досаждаха.

— Гледайте, момчета — каза командирът на единия тарутински батальон Горев, — ето един заслужил човек, при това семеен, а виждате: не си скъпи живота! А ние? Какво имаме да губим?

— Ще стараем! — отговориха някои войници.

— Който се е уплашил — продължи Горев, — да ме погледне! Ако аз трепна дори с едно око, можете да не ме слушате и да си вървите.

— Ще стараем! — повториха войниците вече по-бойко, но след минута свиренето на щуцерните куршуми се усили и те започнаха да крият глави.

— Момчета! — викна Горев. — Не се плашете от куршума, който свири! Този куршум е далеч! Оня, който ще те убие, няма да го чуеш.

— Разрешете да стреляме — раздадоха се гласове на войници, но Горев не се реши да хаби патрони без разрешение на полковия командир, а той съвсем се беше объркал и отдаваше най-безсмислени заповеди.

Междувременно от морето се надигна цял ураган: гюлета и разривни снаряди със снопове летяха през главите на московци и тарутинци, но повечето попадаха в дерето, тъй като стръмният хълм прикриваше и едните, и другите. Въпреки това войниците — някои по заповед, други по инстинкт — падаха на земята, за да се прикрият по-добре от снарядите.

Изведнъж оръдейната стрелба стана все по-рядка и по-рядка и параходите загърмяха с котвените вериги. Дивизията на Боске така се беше приближила до московци и минци, че ако стрелбата продължеше, неприятелските параходи рискуваха да попаднат в своите. На разстояние малко по-голямо от картечен изстрел се показа веригата на френските стрелци. Това бяха зуавите с червени панталони. Те се приближаваха с бърза гимнастическа крачка.

Командирът на Московския полк, червендалестият генерал Куртянов, до този момент все още си придаваше смелост, като повтаряше с прегракнал бас:

— Нима нашите врагове са забравили дванадесета година? — И сам си отговаряше: — Не, те съвсем не са я забравили!

Но като видя приближаването на гъстата верига французи, той съвсем си загуби ума и дори престана да оглася въздуха с ругатни. Като видя абсолютната безпомощност на полковия командир, поручик княз Трубецкой се приближи до генерал Куртянов с молба да му позволи да събере нашите най-добри стрелци.

— Но как ще стреляте? — попита Куртянов.

— Ще се приближим, ваше превъзходителство, пълзешком на такава дистанция, от която ще можем да действуваме с нашите гладкостволести пушки.

— Вървете, бог да ви е на помощ — каза Куртянов.

Стрелците запълзяха по местност, където имаше малки могилки и нито един храст. Щом ги видяха, френските стрелци се спряха и започнаха по избор да ги уцелват с куршуми. Нашите стрелци най-накрая излязоха от кожата си и на разстояние повече от петстотин крачки откриха огън. Кръглите куршуми на техните лоши пушки не достигаха неприятеля; те отскачаха от почвата, нагрята от слънцето, вдигаха прах и улучваха сухите бурени.

Тази гледка предизвика сред френските стрелци силен смях, който разгневи нашите артилеристи, и те пуснаха гъст картеч по веселите французи, които спряха на прилична дистанция.

След това дивизията на Боске се премести малко вдясно, отстъпвайки място на дошлата тъкмо навреме дивизия на Канробер. Стотици френски стрелци откриха честа стрелба и буквално засипаха с куршуми батареята на Кондратиев. Половината прислуга и коне бяха убити. Полковник Кондратиев пращаше офицер след офицер с молба да му дадат поне един взвод войници. Куртянов отказа категорично, твърдейки, че и на него самия хората са му нужни. Като видя, че е невъзможно да се задържи, батареята вдигна оръдията и побърза да изчезне. Тогава и французите престанаха да стрелят и само свежите сили, приближаващи от Алма-Тамак, продължаваха да пронизват нашите хълмове с конични куршуми.

Почти всички наши щуцерници — единствените стрелци, достигащи неприятеля — бяха ранени. В един полубатальон от дванадесет щуцерници останаха само четирима. Те започнаха да стрелят с всичките дванадесет щуцера. Тогавашните щуцери се зареждаха твърде пипкаво и за да облекчат оцелелите стрелци, други войници започнаха да им зареждат пушките, а те само стреляха.

Подобна борба с французите удържаха минци, притиснати до фара. Ранените на групички вървяха или пълзяха оттам към превързочния пункт, мнозина от тях бяха доубити от неприятелските куршуми и снаряди, изстрелвани от артилерията на генерал Боске.

Нашият ляв фланг вече бе значително разклатен. В този критичен момент зад тъпчещите на място и дори не опушили пушките си тарутинци маршово се понесе казашка конна батарея, изпратена там от генерал Киряков. Като нацели оръдията, батареята откри честа стрелба. Още след първите изстрели френските куршуми започнаха да долитат по-рядко до нас.

— Благодарим, братлета! Ех, че казаци! — повтаряха тарутинци, които само до преди малко се присмиваха на „гавриличите“^[1]. Командирът на казашката батарея командуваше силно и се шегуваше.