Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Осажденный Севастополь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
hammster (2021)

Издание:

Автор: Михаил Филипов

Заглавие: Обсадата на Севастопол

Преводач: Виолета Манчева

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна

Излязла от печат: 10.I.1981 г.

Редактор: Димитър Христов

Редактор на издателството: Панко Анчев

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Художник: Стефан Груев

Коректор: Денка Мутафчиева; Елена Върбанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3136

История

  1. — Добавяне

IV

Познанството на по-големия Глебов с Леля започна твърде оригинално. Той се яви при нея на втория ден от бомбардировката в качеството си, така да се каже, на делегат от граф Татишчев. След оная паметна сцена, когато пред очите на графа Леля пътуваше с баща си в лодката под град от неприятелски снаряди, графът не беше виждал дъщерята на капитана. Когато научи, че неговият другар по батарея Глебов го пращат на Килен дере с поръчение от началството, графът го помоли да се отбие в къщата на капитана и да разбере какво става там. Глебов изпълни точно заръката, срещна се с Леля и се заинтересува от нея, удивлявайки се от смелостта на младото момиче, което живееше на толкова опасно място и очевидно ни най-малко не се страхуваше. Глебов веднага се хареса на капитана с непосредствените си обноски и той разведе гостенина около къщата да му покаже мерките, които бе предприел срещу бомбардировката. Глебов отлично виждаше, че само една бомба ще е достатъчна, за да пробие покрива на къщата и от своя страна направи няколко забележки, но заедно с това посъветва капитана колкото се може по-скоро да отведе дъщеря си поне в северната част на града; Леля обаче заяви, че вече не се страхува и за нищо на света няма да остави баща си.

— Моята дъщеричка е страшно капризна — каза капитанът. — Вчера цял ден ме пришпорваше да отидем там, а днес казва: ще останем тук.

— Съвсем не цял ден, татко, та аз веднага се съгласих да се върна с вас у дома.

— Нима не се страхувате? — попита я Глебов, като неволно й се любуваше.

Той никога преди това не беше я виждал и затова не познаваше предишната весела палава птичка Леля. Сега тя му се стори сериозна замислена девойка, а той обичаше такива.

„Нещо й тежи на душата, някаква голяма мъка. Навярно е починал някой от близките й“ — помисли си Глебов.

След балаклавското сражение Глебов вече по собствен почин навести капитана от запаса. Той попадна тъкмо по времето, когато капитанът крепко спеше в своята „каюта“. Ето защо Глебов можа свободно да поговори с Леля. Капитанът не се събуди и тогава, когато ревът на неприятелските изстрели доказа, че бомбардировката се подновява, макар и далеч не с предишната сила.

От Леля Глебов научи, че засега тяхната къща е цяла и невредима; в градината им паднала голяма бомба, но не избухнала, и техният слуга Иван успял благополучно да измъкне от нея, както той се изразил, цялата й плънка.

Като разбра случайно от Глебов, че е другар на графа, Леля цялата пламна и ако той бе поне малко по-близък с Татишчев, тутакси би разкрил нейната тайна. Но Глебов невинаги се спогаждаше с графа и странеше от него, и макар да чуваше от другите, че подир Татишчев, както се изразяваха офицерите, „тича“ някакво страшно хубаво момиче, на него и през ум не му минаваше, че става дума за нея, тая толкова харесала му девойка, която му се струваше чисто, невинно създание.

Може би ако беше предупреден за нея, цялото й обаяние би изчезнало. Но като не знаеше за отношенията й с графа, Глебов си спомняше за Леля дори сега, докато пътуваше с брат си по отвратително калния път обратно от Симферопол за Севастопол.

Пътуваха убийствено бавно. Глебов младши, забравил за неотдавнашните си симферополски впечатления, се ослушваше в далечните звуци на канонадата и си мислеше само за това, какво е сега в Севастопол. Впечатленията от разказите на брат му за нашите успехи и несполуки също почти избледняха. На него му се искаше по-скоро да види всичко със собствените си очи.

Братята пристигнаха в Бахчи сарай и спряха в едно мръсно татарско кафене, та поне малко да се постоплят и изсушат.

— Къде са ханските дворци, градини и фонтани? — попита по-малкият брат.

— Те, се падат от лявата ни страна, братко Коля. Нямаме време да се отбиваме. Оттук ще надникнем в гостилницата край станцията, докато сменят конете, и ще хапнем. Там предлагат сносен обяд, макар да е дяволски скъпо и поднасят доста мръсно.

Отбиха се да хапнат. На масата вече седеше един хусарски офицер, поставил край себе си музикална кутия, която непрекъснато навиваше. Латерната свиреше камаринската, след това някаква тиролска песен, която, без да свършва, преминаваше в моден патриотичен романс, последван от жизнерадостен валс.

Глебов младши ядеше с апетит под акомпанимента на музиката и съвсем се развесели. След това продължиха пътя си между хълмовете, като постоянно задминаваха безбройни обози. Ето я най-сетне и Дунавка — последната станция преди Севастопол. Селището е разположено амфитеатрално: татарските постройки са прилепнали в ниското, а зад тях се синеят планините. В падината се извисяват група живописни пирамидални тополи, а хребетите на хълмовете са покрити с ниски дъбрави. Долу край рекичката има градини — повечето круши и орешак.

Отчетливо се чуват изстрели, които отекват в планините с постепенно замиращ тътен…

— До Севастопол остават още само седем версти — каза Глебов старши на брат си.

Сърцето на младия офицер заби ускорено. Всяка минута той очакваше, че ей сега ще се покаже градът, но виждаше пред себе си само планини, хълмове и долове.

Вече се свечеряваше, когато най-сетне в далечината се показа хълм, покрит с разхвърляни светли здания и синия залив с чернеещите се мачти на корабите. От двете страни имаше планини, отдясно в далечината беше морето.

Изведнъж на небето проблесна огнена ивица и малко след това се чу слаб звук.

— Гледай, Коля, бомба — каза Глебов старши на брат си. — Сега те стрелят и нощем, и дори повече нощем, отколкото денем.

Спуснаха се в падината. Ето я най-сетне и севастополската станция — каменна сграда с големи опушени прозорци. Впрочем за станция бе определена само една стая.

Братята влязоха там, за да почакат ординареца, който пътуваше с багажа. В стаята цареше пълен хаос. В един ъгъл бе насипана купчина овес, в другия бе кревата на надзирателя; насред стаята вместо маса беше сложена една дъска върху два камъка. Навсякъде стояха и лежаха пушки и полусаби. До печката върху пощенските бали и чувалите с овес бяха насядали офицери с шинели, фуражки и с папахи.

Докато чакаха ординареца, братята побързаха към пристанището, тъй като след седем часа вечерта не се разрешаваше преминаването през големия залив. На небето се появиха още няколко огнени ивици; Глебов младши вече разбираше тяхното значение.

Те се прехвърлиха на другата страна и се запътиха към казармата на Николаевската батарея.

— Аз бих искал още сега да отида да погледам бастионите — каза по-малкият брат, още невлязъл в малката стаичка, където се беше настанил Глебов старши.

— Утрото, братле, е по-мъдро от вечерта и без водач не мога да те пусна: ще се загубиш или ще попаднеш дявол знае къде… Утре ще отидем заедно, аз ще ти покажа нашия знаменит четвърти бастион. Сега там всеки ден става много напечено. Ако ме възпрепятствува службата, помоли някой от моряците. Предупреждавам те: отначало там ще ти бъде малко страшно, но после ще свикнеш…