Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (63)

X

В аула Дуванкьой близо до Бахчи сарай беше Тарутинският полк с три батальона: ние вече знаем, че един батальон на полка по погрешка бе изоставен по пътя и отдавна се бе върнал в Севастопол.

Беше вечер. Горяха огньове. Войниците почиваха — едни седяха, други лежаха, протегнали нозе, трети се събуваха и сушаха партенките си, а някой сваляше шинела и скришом измъкваше нахалното насекомо.

— От това, момчета, няма какво да се срамувате! — каза на своите войници батальонният командир Горев и за пример свали от себе си всички дрехи и накара ординареца да ги подържи над огъня. Войниците се увлякоха от примера на началника и скоро лагерът заприлича на стан от червенокожи диваци.

Войниците още не бяха се облекли, когато им бе предложено ново развлечение. Доведоха първия френски дезертьор. Това бе един немец, взет насила на служба в Париж. Когато го заговориха на френски, той поклати глава и каза: „Ich bin ja ein Deutscher (но аз съм немец)“. Повикаха поручик Гове, който отлично знаеше немски, и отведоха дезертьора при командира на полка генерал Волков.

— Искате ли да хапнете? — попита генералът, а Гове преведе на немски.

— O ja (о да) — отговори немецът и обясни, че е гладен, цял ден нищо не е ял, пък и е избягал главно поради това, че лошо ги хранят.

Немецът доста добросъвестно отговори на въпросите, само че намали броя на неприятелите.

На другия ден тарутинци ги преместиха още по-близо до Бахчи сарай и тук щяха да се чувствуват на пълна свобода, ако не бяха две обстоятелства: липсата на черен хляб и строгостта на генерал Киряков, началник на тяхната дивизия.

Независимо че се варяха отлични чорби, печеше се овнешко месо, което доставяха на безценица от казаците, а понякога им попадаха дини и пъпеши, войнишките стомаси тъгуваха за черния хляб и не се задоволяваха с татарските питки. Затова пък просто преяждаха с плодове.

Една нощ известният на читателя талантлив тарутински поет, бившият подпрапоршчик Иванов Втори, вече произведен, се разхождаше с един поручик в околностите на Бахчи сарай. Той бе в най-поетично настроение, замисляше да пише поема под надслов „Мария Потоцка или Прекрасната кримска пленничка“ и разказваше на другаря си сюжета на поемата.

— Естествено, нямам намерение да съпернича на Пушкин — скромно си признаваше младият поет, — но при мен ще се получи по-близо до местните предания, отколкото у Пушкин. Ето чуй…

Изведнъж зад стобора на имението, покрай което минаваха, се чу странен, подозрителен шум. Чуваше се някакво тракане, съпроводено от дрънчене на оръжие.

— Чуваш ли? — каза Иванов и хвана поручика за ръката. — Какво ли значи това, дали пък не се е вмъкнал тук неприятелят?

— По-скоро да идем да известим ротния — каза поручикът, но от градината се чу цветиста руска псувня, която тутакси издаде присъствието на свои зад оградата.

— Е, това са май нашите юнаци, намерили са си занимание. Ей, момчета, кои сте там? — викна поручикът.

— Свои, ваше благородие, отзад има вратичка, влезте. Тук има страшно много орехи!

Офицерите последваха поканата. Макар че беше тъмно, под дърветата се виждаха струпани цели купчини от бадемови черупки. Войниците брулеха с щиковете си бадеми и орехи и се гощаваха до насита.

— Ах вие, говеда такива! — колкото за лице изруга поручикът. — Та това е чуждо имение, как смеете да берете дърветата?

— Моля ви се, ваше благородие — каза един по-отракан войник, — тук всеки татарин яде бадеми и орехи, та камо ли войникът да не си вземе! В Москва комай само дворяните и търговците се гощават с тях, а тук я колко ги има. Заповядайте, ваше благородие, черупките ги чупих с камък.

И той подаде на поручика шапката си, пълна с очистени бадеми.

— И все пак не би трябвало да вземате, без да попитате — каза поручикът, натъпкал и двете си бузи с бадеми. Поетът последва примера му и дори забрави за Мария Потоцка.

— Внимавайте, момчета, занапред да не се случва подобно нещо! — каза поручикът, като излезе от градината и плахо се озърна няма ли наблизо началство.

Но генерал Киряков не бе така снизходителен към мародерството на войниците. На другата сутрин поставеният от него патрул спипа едно войниче, което беше хванало отнякъде едно агне. На войничето му вързаха ръцете отзад, изправиха го до стената и изкомандуваха: „Огън!“ — и то падна пронизано от куршуми. Това страшно наказание отби у мнозина желанието да мародерствуват.

Когато Стеценко се върна от Севастопол с известието, че пътят е съвсем свободен от неприятеля, Меншиков тутакси заповяда да тръгнат обратно към Белбек и обиколи войската.

Винаги намръщен, този път князът сияеше. Той изпрати в Петербург флигел-адютанта Албедински, като дълго говори с него за своето флангово движение. Албедински също бе във възторг и се изумяваше от стратегическите способности на княза. Даже между офицерите, които не обичаха твърде Меншиков, се разнесе мълвата, че след фланговото движение французите са като в клетка. След като обиколи войската, князът се спря до палатката си, та преди тръгването да закуси и покани флигел-адютанта на сбогуване да сподели с него трапезата.

— Само че закуската ми е най-скромна, най-скромна — каза князът. — Ще прощавате, но a la guerre comme a la guerre.

Албедински не знаеше подробности от походния живот на княза и затова бе много изумен, когато Меншиков нареди да му донесат мангал с разпалени въглени и торбичка с картофи, извади от страничния си джоб малки щипци и започна собственоръчно да пече картофите, които изваждаше с щипците.

— Simplicite digne d’un Cincinnatus (простота, достойна за Цинцинат) — каза Албедински.

— Най-практичната закуска — каза князът — и главното, никакви затруднения.

Князът закуси и прибра щипците в джоба си. Тук му е мястото да опишем джобовете на княза. Те бяха по свой начин толкова енциклопедични, колкото и неговият мозък, т.е. натъпкани с най-разнообразно съдържание. В тях се намираха различни бележки, документи, планове, един пергел, лупа, бинокъл, хирургически инструменти, патрони, малък револвер, един-два ръжени сухара, ментови курабии, бутилчица коняк — и всичко това в най-строг ред.

Като се сбогува с Албедински, Меншиков поговори с Жабокритски, комуто предстоеше да върви в авангарда.

— Вие виждате, сполуката на фланговото движение е пълна — каза князът. — Надявам се сега, на нас ще ни се удаде да затворим неприятеля. Но ни предстоят още няколко важни диверсии. Ние сме още твърде слаби, за да атакуваме съюзниците. Трябва да изчакаме!

Най-сетне войската потегли. Сега местността им беше повече или по-малко позната. Ето долината, където бе устроен бивак и където сетне спираха французите. Тук се търкаляха обгорели шомполи от руските пушки, събрани от неприятеля край Алма. От тези шомполи французите разбъркваха въглените, когато варяха кафето си. Въргаляха се гамаши, парчета френски вестници и разни подобни боклуци и няколко износени руски раници, също вероятно събрани край Алма, но не харесали на французите. В някои раници беше оставена непобутната някоя вехтория, но никъде не се оказаха ботуши — вместо тях французите бяха захвърлили своите дървени обуща. По всичко личеше, че руските ботуши им бяха харесали доста.

По пътя нашият авангард се натъкна на неколцина убити и ранени. Мнозина отнесоха в паметта си два трупа: единия казашки, другия татарски, лежащи един до друг. Трупът на казака се беше подул, от обезобразените ръце бяха изтеглени жилите.

— Господа, чие дело е това — на французите или на татарите? — попита един офицер.

— Естествено, на татарите, не виждате ли край казака трупа на татарин — каза с досада ротният командир. — Нима французите са способни на подобно варварство?

— А може би тук имат вина турците?

— Е, не, турците ги държат изкъсо. Под Алма нещо съвсем не ги видяхме.

Малко по-нататък се натъкнаха на една татарска арба, конвоирана от казаци. В арбата седеше казак, който караше воловете, а до него лежеше някакво човешко същество.

Приближилите владимирци веднага познаха свой човек и казаха: „Та това, момчета, е нашият унтерофицер от шеста рота Алексеев.“

Нещастникът приличаше по-скоро на одран скелет, отколкото на човек. Беше почти гол и то с окъсано бельо; под бельото се виждаха раните му, в които бъкаха червеи. Въпреки това той бе в пълно съзнание. Заобиколиха го и съчувствено го заразпитваха.

— Здравей, Алексеев, къде те намериха в тоя вид? — попита офицерът.

— Под Алма, ваше благородие. — Алексеев се помъчи да се надигне.

— Кои негодници те обраха така? — попита офицерът казака.

— То се знае кои, ваше благородие, татарите.

— Орлите искаха да ме окълват — със слаб глас проговори Алексеев, — а и татарите всичките ми дрехи свалиха. Пет дни само с роса се храних. Ако не бяха тези добри хора, щях да пукна там като куче.

— Господа, трябва да му дадем да хапне нещо — казаха офицерите.

— Покорно благодаря, ваше благородие… Сега не ми се яде. Цялата ми вътрешност гори. Страшно ми се пие. Водица да мога да пийна.

— Не искаш ли грозде? — попита някой и му подаде грозд с едри дъхави зърна. Алексеев се зарадва на гроздето като дете и започна да смуче сока.

Офицерите още дълго обсъждаха този случай и се радваха, че са спасили човека от такава ужасна участ — жив да бъде изкълван от орлите.

Най-сетне на 18 септември нашият авангард приближи към северното укрепление. Неочакваното появяване на армията предизвика в града неописуема радост. Нашите войски се спряха на височините срещу квартала, който наричаха Холандия.

Меншиков пристигна в два часа по пладне в дома си в северната част на града. Още не беше успял да обядва, когато се яви Корнилов.

Владимир Алексеевич толкова се радваше на пристигането на Меншиков, че забрави цялата си предишна досада и радостно приветствува княза.

— Сега имаме достатъчно войска — каза той, — и се надявам, че ваша светлост тутакси ще заповядате да прехвърлим по-голямата част от войските на южното укрепление. Нашите работи са все така: укрепленията се множат, ние все се оглеждаме и готвим в случай на атака руски отпор. Тая сутрин имаше престрелка с неприятелските параходи, впрочем незначителна. Неприятелските кораби хвърлят котва отвън: те са завладели всички заливи. Ние, ваша светлост, все още можем да направим всичко, стига да имаме армия.

— Там е бедата, ваше превъзходителство, че аз нямам армия — каза Меншиков. — Нима това е армия? Дали са ми някакви сборни войски и се чудят, че съм загубил алминското сражение. А като прибавим и пълководци като Киряков и неговия полковник Залески! Този Киряков струва колкото злополучния Дибич! Неприятелят е много силен. Трябва да чакаме пристигането на нови войски. Аз мисля да направя още едно движение с цел да се съединя с дванадесета дивизия.

— С една дума, вие отново предоставяте Севастопол на собствените му сили? — попита Корнилов, чувствувайки, че едва се сдържа.

— Наричайте го, както искате, ваше превъзходителство! Вие имате достатъчно войска, за да се задържите, а аз имам твърде малко, за да атакувам неприятеля в открито поле.

— Но щом е така, ваша светлост, то сбогом Севастопол. Остава съюзниците да се решат на нещо по-смело и ще ни смажат. Аз ви моля последно не за много: дайте ми три полка по ваш избор и аз се наемам да отстоя Севастопол… Свикайте най-после военен съвет: уверен съм, че мнозинството ще бъде на едно мнение с мене.

— Моля, ще свикам съвет — каза Меншиков, — но ви предупреждавам, ваше превъзходителство, че решенията на съвета не са задължителни за мен.

— Но на мене ми се струва, че решението да не се допусне неприятелят в Севастопол не подлежи дори на обсъждане — разгорещено възрази Корнилов. — Дори ако последва унищожаването на цялата неприятелска армия върху развалините на Севастопол, това няма да зарадва императора за гибелта на това важно наше пристанище и целия ни черноморски флот — не само с корабите, но и офицерите, и матросите.

— Вие вероятно мислите, ваше превъзходителство, че без вас аз не знаех тези безспорни неща — надменно каза Меншиков. — Вие мислите също, че аз не зная какви слухове се разнасят за мен тук. Но това ми е безразлично. Вие можахте да се убедите, че моето флангово движение донесе своите плодове. Сега аз възнамерявам да предприема ново движение с цел да отвлека вниманието на съюзниците от града.

— Но, ваша светлост, това движение може да бъде неуспешно, а поради малочислеността на войските, което и сам признавате, то не може да бъде заплашително. Неприятелят има разузнавачи, той скоро ще се убеди в слабостта на гарнизона и под носа на нашата армия ще откъсне града и флота. Аз смятам, че единствената правилна мярка е да се подсили отбраната на Севастопол със значителен брой войска, а северното укрепление да се наблюдава от малък отряд, и евентуално там да бъдат насочени идващите от Русия подкрепления.

— Нямам намерение да споря — каза князът. — Ако искате, съставете докладна и я подайте във военния съвет. Но повтарям, ако обстоятелствата не се променят, никой няма да ме отклони от моето решение.

Корнилов излезе от княза в състояние, близко до отчаяние. Единствената му надежда беше във военния съвет.

Но след като Корнилов излезе, Меншиков изведнъж промени намеренията си. Той преглеждаше получената в негово отсъствие кореспонденция и между другото намери няколко писма, в които го молеха да не изоставя Севастопол. Две-три писма бяха с много по-неприятно съдържание. Князът се намръщи и повика Панаев.

— Ти знаеш ли, друже, новината? — каза князът.

— Какво има, ваша светлост?

— Ами ето какво! Аз, виждаш ли, съм искал да продам Севастопол на англичаните, но евтино са ми давали! Ето, прочети това писмо.

Панаев прочете бегло писмото и с негодувание го хвърли на масата.

— Ваша светлост, само отявлен негодник може да пусне за вас подобна гнусна клевета.

— Повикай Вунш, трябва да дам разпореждане.

Князът не свика обещания съвет, но реши да даде на Корнилов трите полка на Киряков — Московския, Тарутинския и Бородинския, а също част от резервите и две леки батареи.

Корнилов тържествуваше. Той незабавно заповяда всички параходи да наберат пара. Двата полка бяха докарани на театралния площад, откъдето ги разместиха по бастионите, а Бородинският — в Ушаковото дере.

„Сега войската е достатъчна; ще стоим и ще отстоим“ — записа Корнилов в дневника си.