Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (85)

X

След произшествието с гранатата, връхлетяла в ресторанта на Томас, граф Татишчев започна да търси друга квартира. С много пари в Севастопол можеше да се намери всичко и той намери доста удобно помещение в северната част на улица „Екатерининска“. Това изобщо беше наложително. Ако графът живееше сам, той би се помирил с всяка обстановка, но съвместният живот с княгиня Бетси налагаше върху него задължението да се погрижи за известен комфорт. Животът в хотела, където освен нея нямаше почти нито една жена, не беше за нея, ако не говорим за трудностите да се настани тя, свикналата на разкош, в една стая, която се налагаше да дели с пристигналата заедно с нея от Петербург камериерка Маша.

Сега княгинята имаше на разположение четири отлично мебелирани стаи — сиромашко жилище в сравнение с нейната петербургска квартира, но й се струваше райско кътче.

Граф Татишчев далеч не се отличаваше с такъв железен характер, какъвто предполагаше у себе си. По натура той бе деспот, но деспот, готов да попадне под чехъла на всяка малко по-опитна и енергична жена, а княгинята беше и опитна, и енергична. Графът скоро разбра, че притворството няма да го доведе до нищо хубаво и в края на краищата ще го постави само в глупаво и смешно положение. От Петербург ежедневно пристигаха представители на светската младеж, на него му се налагаше да ги посещава и да ги приема у дома си. Като се срещаше с хора, мнозина от които отпреди познаваха княгинята, дори да би искал топ, пак не би могъл дълго да поддържа своята измама. Наложи се да действува направо и да се подчинява на условията, в които го поставиха капризите на една женска любов. Графът започна открито да приема гости у дома си и ролята на домакиня пое върху себе си княгинята. Всъщност не се измени кой знае какво, тъй като за тяхната връзка и без друго знаеше цял Петербург. Това беше само искрено признаване на отдавна съществуващ факт.

Под влияние на страстния, пламенен темперамент на княгинята, графът малко се оживи и стана като че ли по-весел от преди. Той вече не повтаряше глупавите сцени от рода на ония, които разиграваше в началото на нейното пристигане, когато изтъкваше на показ своето разочарование и скука и когато се криеше от любимата жена. Може би тогава той действуваше така под влияние на доскорошната си връзка с Леля, връзка, която продължаваше да го измъчва. Графът не можеше да си прости това глупаво увлечение и го обясняваше с предишната си самота в скучното провинциално градче, където Леля го порази с това, че бе по-оригинална от другите. „При тези условия — мислеше графът, — ако не бях срещнал тази дивачка, комай бих могъл да се влюбя в дъщерята на кой да е моряк… Между тях също се срещат миловидни личица. Дори вчера срещнах една, която направо беше картина.“

Адютантът Дашков бе един от първите, посетили графа в новата му квартира. Бетси още спеше и използвайки това, Дашков откровено разказа на графа за скандала, станал в ресторанта, и за клюките, които разпространява за него адютантът на княз Виктор.

Графът се престори на учуден.

— Аз сам ще попитам княз Виктор що за прищявка е да държи при себе си като адютант такава тъмна личност. Князът е толкова благороден човек и вероятно не се досеща за подвизите на този молдованин. Аз пренебрегвам така нареченото обществено мнение, но на вас ще се отплатя за откровеността с откровеност. Аз наистина в Севастопол се срещах с Елена Викторовна Спицина, дъщеря на стар моряк, но нашето познанство бе най-повърхностно. Това е всичко. Няколко пъти тя наистина идва при нас на батареята, но първо, там не се намирам само аз — тя има много познати; и второ, тук, в провинцията, нравите са по-прости и в посещението на една госпожица на батареята може би от любопитство никой, естествено, не вижда нищо осъдително.

Дашков поведе разговор на друга тема, но в това време влезе Бетси. Дашков беше срещнал княгинята в Петербург и бе изумен от нейната поява тук, още повече че очакваше да види някоя тайнствена непозната, но като светски човек знаеше как да се държи в случая. Френският език мигновено го измъкна от затруднението и разговорът тутакси стана непринуден. Говориха за Петербург, за представленията на патриотичната драма „Маркитантка“, за това, колко е добър Самоилов в ролята на чухонеца, който оплаква отнетия му от англичаните товар балтийска селда; как англичаните пък изпратили цял флот да превземе Петербург; говориха за музиката на Глинка, за която княгинята се изказа малко отвисоко, като отбелязва впрочем, че сега такава „вулгарна“ музика съответствува на патриотичното настроение на обществото, и така нататък в този род. Татишчев също вземаше най-живо участие в разговора, шегуваше се, смееше се, бе весел, но изведнъж лицето му прие мрачен и тъжен израз.

— Какво ви е? — попита разтревожен Дашков, който се отличаваше с твърде впечатлителна и състрадателна натура.

— Нищо, или просто казано, болят ме зъбите — с досада каза Татишчев.

Него наистина го заболя зъбът, но графът беше много мнителен. Той не се страхуваше от нищо на света освен от болести и по-точно от зъбобол. Татишчев нетърпеливо закрачи по стаята, давайки да се разбере, че желае да се отърве от гостенина. Дашков помисли, че зъбоболът е само предлог и като не предполагаше, че графът, за когото всички говореха, че е безумен храбрец, може да е толкова слабохарактерен, побърза да си отиде. Щом Дашков излезе, Татишчев заохка и застена, наруга без повод своя камериер, блъсна ординареца — с една дума започна да се държи не като герой и не като аристократ. Княгинята беше опознала характера на графа и през цялото време мълча, сякаш не обръщаше внимание на неговите детски прищевки. На края графът се хвърли на дивана и застена така, сякаш му режеха крака.

— Какво ли би станало с вас, ако не дай си боже, ви раняха — каза Бетси. — Аз не мога да помисля за това без ужас!

Тези думи засегнаха самолюбието на графа.

— Бъдете уверена, че тогава няма да чуете от мен нито стон — каза той. — Сега желая да стена и никой не може да ми забрани да правя в дома си, каквото пожелая.

— Аз не оспорвам това ви право — каза Бетси, — но се учудвам на факта, че заради един зъбобол, какъвто аз изпитвам едва ли не всеки ден, бяхте така нелюбезен с Дашков.

— Затова пък вие бяхте прекалено любезна с него — каза графът.

Разговорът свърши с кавга, но затова пък графът забрави за зъбобола, който изобщо не го измъчваше толкова, че заради това да прави сцени.

Спречкването с княгинята имаше обаче последица — след обяд графът замина за батареята, макар там още да не го викаха.

„Трябва да принудя тази жена да ме уважава — мислеше той. — Нима тя си въобразява, че аз се страхувам от сериозна опасност? Зъбоболът — това е нещо съвсем друго! Добре, дето не знае, че ме е страх да отида сам в някое затънтено място, където мога да се изложа на нападението на глутница кучета. Но от това не следва, че съм страхливец. Аз напълно споделям думите на Воронцов: il faut efre brave, mais il le faut etre avec elegance^[1]. А каква ти elegance, когато те измъчва някакъв злощастен гнил зъб. Такива страдания не си струва да се понасят с достойнство. Аз разбирам Цезар, който би сметнал за най-голямо нещастие за себе си, ако бъде пронизан от кинжалите на убийците и падне разголен или изобщо в неприличен вид… Постъпката на Цезар, който се загърнал в тогата си, когато го проболи с кинжал, ми се струва една от най-великите изяви на духа на древните народи; те във всичко са умеели да поставят на преден план красотата. Бетси не разбира това — не й достига възпитание… Веднага проличава, че при цялото й светско държание, не е кръвна аристократка.“

Така размишляваше графът. Сбогува се доста сухо с княгинята и й каза, че утре целия ден ще бъде зает със служба.

Останала сама, княгинята седна да пише писмо до Петербург на едно високопоставено лице. Трябва да споменем, че на името на княгинята мъжът й отдавна бе вложил значителен капитал. „Тъй като нямам понятие от законите — пишеше Бетси, — то ви моля да се отнесете със съчувствие към една нещастна жена, от която светът се отвърна само заради това, че тя последва увлечението на сърцето си и се раздели със своя тиранин.“ Бетси молеше високопоставената особа да повлияе на мъжа й да прекрати скандалното дело за развода и заедно с това да уреди нещата така, че тя да получава поне част от капитала си; но в краен случай тя е готова да се откаже от всичко, готова е да остане беднячка, само този тиранин да я остави на спокойствие. Писмото бе написано с най-трогателни изрази и на доста изящен френски стил. В твърде дългия послепис княгинята умоляваше лицето да направи така, че за развода й да не стигне до ушите на императрицата, която, както са й писали, все още е болна. „Цялата моя печална история би могла да се отрази твърде неприятно на нервите на императрицата“ — пишеше княгинята. Бетси молеше подробно да й съобщят за здравословното състояние на императрицата и другите августейши особи, тъй като за тези сведения ще бъдат необикновено признателни всички жители на Севастопол. На края княгинята с възторжени изрази се изказа за пребиваването на великите князе в Севастопол, описа дълбокото съжаление, което изпитаха севастополци по случай заминаването на техни височества, и радостта, когато се разнесе вестта, че великите князе отново са пристигнали в града. Писмото излезе дълго и интересно не само за самата княгиня, но и за лицето, към което беше адресирано.