Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (61)

VIII

Укрепленията на Севастопол постепенно придобиваха все по-заплашителен вид. Всяка минута се очакваше щурма и нашите работи бяха приспособени не толкова към правилна обсада, колкото към отблъскване на щурмуващите колони. Думите „щурм“, „град от картеч“ и „удар с щикове“ не слизаха от устата на ръководителите на укрепителните работи.

За армията нямаше никакви известия и дори слухове. Княз Меншиков вече бе обвиняван дори за това, за което той, естествено, не беше виновен: наричаха го изменник. Казваха, че той позорно е избягал с армията, предоставяйки Севастопол на собствената му съдба.

Междувременно главната квартира отначало се беше настанила край село Отаркьой. На тринадесети септември се забеляза движение на неприятеля в Балаклавската долина и на следващия ден Меншиков изпрати полковник Хрушчов^[1] с неголям отряд. На Хрушчов бяха предоставени шест батальона, един дивизион артилерия, сотня черноморски пластуни и половин сотня казаци, и му бе заповядано да сплаши неприятеля с вида на армията си и ако е възможно да го атакува. Като отдаде тази заповед, Меншиков добави:

— Тъжно е, че ние русите бягаме от неприятеля.

Хрушчов — дребен, кръглолик полковник, със заоблена брадичка и гладко сресани, доста дълги, но редки коси, със свежо младежко лице — яздеше начело на отряда. Минаха така наречената Кралска клисура и продължиха да вървят цяла нощ, а на сутринта, когато в Севастопол по заповед на Корнилов се извършваше кръстно шествие, Хрушчов разположи своя отряд на височините, от които се виждаше движението на неприятелската армия. Да се върви по-нататък с артилерията бе невъзможно. Хрушчов успя обаче да се убеди, че съюзниците са преминали от северното направление към южното. Но преди да може да доложи на главнокомандуващия за това, Меншиков изпрати след него своя ординарец Стеценко да го настигне и му предаде: „По възможност разтегнете вашия отряд, изложете го на показ пред неприятеля, дано парализират решимостта му да нападне Севастопол, ако такава решимост е влизала в плановете му.“

Стеценко се върна с донесението, че неприятелят прехвърля всичките си главни сили в Балаклавската долина. Князът незабавно се разпореди да отстъпят още по-близо до Бахчи сарай и пренесе главната си квартира, а Стеценко изпрати в Севастопол да разузнае какво става там.

— Внимавайте — каза той, — коня оставете на Мекензиева планина. Бъдете предпазлив. При Жабокритски ще ви чака водач татарин, сигурен човек. През нощта вървете пеш, твърде е възможно неприятелят вече да се намира край стените на Севастопол и вие можете да се срещнете с него. Не може да бъде всички неприятелски сили да са успели да преминат в Балаклавската долина… Мисля, че неприятелят иска да ни излъже с фалшиво движение.

Като се разположи почти край самия Бахчи сарай, князът изпрати Панаев в града да разбере какво количество хляб може да се изпече в местните пекарни.

Панаев много беше слушал за измяната на татарите, че уж в Евпатория те били стреляли по русите. Разбираемо е защо чувството, което го овладя при влизането му в чисто татарския град, придружен само от един казак, не бе от най-приятните. Градът обаче имаше необичайно мирен и благодушен вид, което скоро вдъхна смелост на Панаев. Мнозина познават Бахчи сарай само по описанието на фонтана в поемата на Пушкин. В действителност Бахчи сарай представлява дълга, мръсна и смрадлива улица, към която се долепят няколко пресечки. Градът има напълно източен вид. Като минаваше по тази главна и едва ли не единствена улица, по която не бяха в състояние да яздят редом два големи екипажа, Панаев видя по двете страни не толкова къщи, колкото имения с градини, заобиколени от всички страни със зидове, тъй че трудно бе на човек да съобрази как да попадне в къщата. Впрочем край повечето къщи имаше дървени пристройки с бакалнички и работилнички, които придаваха на улицата вид на източен пазар. В бакалничките имаше какво ли не: зеленчуци, месо, захар и до нея катран, пачки чай до ремъци, бонбони и смола, курабии и нагайки. Пред други дюкянчета отвън на улицата татарите месеха с крака тесто, предназначено за печенето на питки и гевреци. Също така под открито небе мачкаха овчи кожи, шиеха, калайдисваха, ковяха, позлатяваха. Закачени на гвоздеи навсякъде висяха кафтани, конска амуниция, халати, шапки, бурки. В една гостилничка татарин сечеше конско месо, друг нарязваше месото на малки късчета и ги хвърляше в тигана на огъня. Навсякъде по улицата сновяха мръсни, окъсани дечица и просеха милостиня; казакът с мъка ги прогонваше, а когато Панаев хвърли в детската тълпа няколко монети, между момчетата се разрази жесток бой.

Като мина малко по-нататък, Панаев бе принуден да спре, тъй като пътят бе препречен от две сблъскали се арби^[2]: едната впрегната с чифт камили, другата — с четири чифта волове. Коларите яростно се ругаеха. Панаев и казакът трябваше да минат един зад друг и пак едва не си чукаха челата от ниските навеси на татарските магазинчета. Отминаха още няколко сергии, където се продаваха различни кесии, ябълки и обувки. Търговците татари с широки шалвари и с овчи и камилски калпаци важно седяха на пода пред камарите стока, без да подканят купувачите. Ето при един търговец се отби гост с жълти обуща, седна, провеси крака от прага към улицата и запуши, като си приказваше със стопанина, който също пушеше.

Като отмина по-нататък, Панаев видя, че пред очите му се мярна нещо бяло: това бе татарка, забулена с фередже, а из отвора на покривалото проблеснаха две черни като въглен очи, може би загледали се в руския офицер. Но татарката побърза да се скрие, без да задоволи любопитството на Панаев. А ето и руски надпис: „Чайна гостилница“. Панаев чак се зарадва на тази фирма като на нещо родно сред чуждата азиатщина. Най-сетне се добра до квартирата на коменданта. Комендантът се оказа едно бъбриво старче, което прие Панаев като роден син, нагости го с хубава, малко в татарски стил закуска и му каза, че при тях в града всичко е спокойно, само нашите войничета и особено казаците безчинствуват и мародерствуват по чифлиците и, казват, някакви разбойници-татари са разорили чифлика на една помешчица.

— При нас, господарю мой (комендантът наричаше всички „господарю мой“), полицейският началник е човек на място. Представете си, нито един случай на неподчинение! Идваха от Симферопол — чудиха се: разправят, при тях всички се страхуват татарите да не изпоколят русите. А аз ще ви кажа, господарю мой, че всичко това са глупости. Татарите са най-мирният народ, само че с тях трябва да умееш да се отнасяш. Татаринът е търпелив, но ако веднъж се озлоби, тогава е по-лош и от звяр. Разправят, след завземането на Евпатория някъде в околностите татарите набили околийския, но аз ще ви доложа, господарю мой, че този околийски аз и сам бих заповядал да го напердашат за пример на останалите: известен комарджия и мошеник беше. А от руските помешчици никого не са закачили, напротив, дори им помагали да извозят житото. Помислете що за безобразия: разправят — татарите се бунтуват, татарите са изменници, а на казаците позволяват да безчинствуват! Тези дни казаците отмъкнаха на една помешчица над двеста овце. Е, на какво прилича това!

„Колко обича все пак татарите той!“ — помисли си Панаев.

След като поговори с коменданта, който му помогна да уреди работата с печенето на хляба, Панаев се накани да си тръгва, но тъкмо се сбогуваха и дойде бахчисарайският старейшина, почтен беловлас търговец татарин, който доста добре говореше руски.

Той помоли Панаев да изложи на княза необходимостта да изпрати военен караул на мелниците, за да се прекрати разбойничеството на казаците. Панаев обеща, но още на излизане от града срещна команда от лейхтенбергски хусари, изпратени от княза да наглежда печенето на хляба, и още за това, че князът започнал да се тревожи от дългото отсъствие на Панаев.

— Светлейшият там едва ли не плаче за вас — каза хусарският офицер — и заповяда да ви доставим жив или мъртъв.

На Панаев му стана неприятно от тази шега. Като измина още около верста, той срещна една бричка, в която пътуваше татарин с чифт хубави коне. Татаринът изведнъж свали шапка, захили се до ушите и викна на Панаев:

— Господарю, господарю, не ме ли познавате?

— Ах, ти ли си, Темир-хай! Как се озова тук?

— По своя работа… Отивам в Бахчи сарай.

— Слушай, Темир-хай, истина ли е, че край Алма ти изчезнала бричката?

— Истина е, истина. Бричка якши! Изчезна.

— Какъв е тоя медал на теб?

Темир-хай отново се усмихна и с чувство на собствено достойнство каза:

— Това ми е миндал за храброст. За бричка пари не вземал, хазната пари давал, Темир-хай казва: не трябва, не иска пари!

— Та това е май оная бричка, в която пътуваше нещастният писар на негова светлост Яковлев?

— Той същият, същият… А аз има беда!

— Какво те сполетя? Конят ли ти умря?

— Е не, коня — беда голям, а моя беда — малък. Брат ми избяга.

— Къде избяга? Какъв брат?

— Мой брат, лош брат.

— Та неговият брат, ваше благородие, е известен нехранимайко — каза казакът, който придружаваше Панаев. — Аз тях ги познавам. От него и роднините му се отказаха. Той, разправят, е завел англичанина в Балаклава, на мен в Бахчи сарай земляците ми казаха.

— Брей, че негодник! — възкликна Панаев. — Как така ти, Темир-хай, ето си добър човек, а да имаш такъв брат?

— Недобър брат — съгласи се татаринът, свали още веднъж шапката си и продължи по пътя.

Панаев се върна при княза с различни новини, които чу в Бахчи сарай, и с донесението, че черен хляб няма в цял Бахчи сарай и че не умеят да го пекат; затова войниците ще трябва да се задоволят с татарските питки. Освен това той предаде на княза важното известие, чуто от Темир-хай, че съюзниците очевидно са завладели Балаклава.

— Виждаш ли, друже — каза князът, — аз и този път излязох прав. Не може да бъде те да са намислили да атакуват откъм южната страна. Те са искали да ни излъжат, но и ние не сме будали! Цялото им движение беше фалшиво. Знаеш ли, вчера при тях, разправят, имало тревога: изглежда, че са изпотрепали своите. Ние дочухме някаква престрелка. Аз много се радвам, че те са се напъхали в Балаклава. Сега ние ще ги затворим и отрежем от всички съобщителни връзки, а пък флота те по никой начин няма да могат да вкарат в Балаклавския залив, там и лодка ще заседне на плиткото.

— Ваша светлост, чух от един грък, че Балаклавският залив съвсем не е толкова плитък, както мислят, и че преди петдесетина години там са влизали и големи кораби.

— Това са глупости — каза Меншиков. — Може ли да се вярва на разни бабини деветини?… Знаеш ли какво, друже, след обяд аз ще дойда с теб в Бахчи сарай. Отдавна не съм ходил там, интересно е да се види, пък и на теб тъкмо ще ти покажа забележителностите на ханския дворец. Ти, естествено, помниш Пушкиновата Зарема? Истинското и име е било, казват, Феря — не особено благозвучно име!

— Нима, ваша светлост, Пушкин не е съчинил всичко това с въображението си?

— Не, той се е опирал на местните предания. Ще отидем, аз всичко ще ти покажа и разкажа.

След обяда князът и Панаев заедно с другите адютанти и значителен конвой потеглиха за Бахчи сарай. Тъкмо по времето, когато в Севастопол Корнилов, след като направи преглед на войските, окончателно разпредели позициите, княз Меншиков посети полицейския началник, прекара известно време в ханския дворец и на връщане се отби в едно татарско кафене. Жителите на града със старейшините и ходжите се трупаха по улиците и зяпаха княжеската свита; князът слезе от коня и заедно с Панаев влезе в кафенето. То бе напълно в татарски стил, над една пропаст, пътят от улицата водеше в кафенето по дълъг, тесен пешеходен мост. До входа на моста също стоеше тълпа в очакване на княза.

— Сега, друже, ще се убедиш, че татарите не отстъпват на турците в умението да приготвят кафе — каза князът на Панаев. — Тълпата се отдръпна, князът мина под навеса и поръча кафе. За няколко минути кафеените зърна бяха опечени, смлени, сварени и поднесени по турски в мънички филджани, поставени в медни тасчета, вместо поднос. Питието се оказа много вкусно.

— Виждаш ли, друже, колко са сръчни татарите — каза князът. — Комай по-сръчни от нашия Киряков.

На излизане князът остави една златна монета и се върна в главната квартира в твърде весело настроение.