Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (59)

VI

Дори хората, които познаваха Корнилов отблизо, се изумяваха от промяната в характера му; още по-силно бе впечатлението, което той правеше на хора, свикнали да го виждат само отдалеч и да съдят за него по слухове.

След като стана пълновластен господар на Севастопол, Корнилов сякаш израсна с цяла глава. Походката му стана още по-самоуверена, ходеше още по-изправен, гласът му стана още по-властен. Всички чувствуваха, че най-сетне са намерили човека, когото търсеха и на когото трябва да се подчиняват, отхвърляйки настрани всякакви сметки и дребнаво самолюбие. Някои от предишните противници и завистници на Корнилов се прикриваха и замлъкнаха, други сами побързаха при него да го питат какво ще им нареди.

Историческите ли условия, при които се изгражда характерът на русина, или критичното положение, в което се намираше градът, а може би и двете причини заедно подействуваха така, че на севастополци им беше нужен човек, на когото да се прекланят като на кумир. Корнилов беше повече от подходящ за тази роля. В паметните за севастополци дни, когато Меншиков извършваше с армията стратегически движения и се отдаваше на бездействие край Бахчи сарай, когато цялото началство си беше глътнало езика и понякога даваше най-нелепи заповеди, бе необходим човек, който, споделяйки в душата си общите опасения, би съумял да покаже на другите, че е уверен в силите си. Такъв човек беше Корнилов. След като прекара нощта в мъчителни мисли за бъдещето на Севастопол и Русия, на сутринта той започна да измисля средства как да ободри защитниците на града. Корнилов повика ординареца си, помоли го да му даде блестящата парадна генерал-адмиралска униформа и нареди да се свика цялата му многочислена свита. По негово разпореждане бе устроено кръстно шествие по южната отбранителна линия. Войските бяха изведени на бойните позиции: някои батальони се разпръснаха във верига покрай стените и по заслоните; други се построиха в ротни колони и колони за атака. Духовенството с икони, хоругви и кръстове извърши кръстното шествие, на дистанциите отслужиха молебени и поръсиха войниците със светена вода. Корнилов извърши преглед на войските и навсякъде произнасяше кратки речи. С армейците той не бе свикнал да говори и речта му се получи доста суха. На армейските батальони той каза: „Вашата работа е първо да стреляте неприятеля с пушки, а ако му хрумне да се катери по батареите — тогава го приемете по руски. Тук вече работата е позната — посрещнете го на нож!“ Когато минаваше покрай матросите от 38 и 41 екипажи, Корнилов каза просто: „Познавам ви като храбреци, а с храбреци няма какво много да се говори.“ След това се обърна общо към всички и каза, напрягайки се с всичка сила: „Помни, не вярвай в отстъплението! Нека тръбачите забравят да свирят ретирада^[1]! Ако аз самият заповядам да се отстъпи — промушете ме!“

— Те това се вика, братлета, енерал, че пак енерал! Дума да каже — от верста ще разбереш, че е началник, не е като нашия дявол — казваха войниците, неволно сравнявайки Корнилов с Меншиков, когото за неговата мрачност и неумението му да говори във войската го бяха нарекли с доста неласкавото прозвище дявол.

Меншиков често се оправдаваше за своето отношение към войниците, като казваше, че не може да понася театралностите. Корнилов несъмнено бе до известна степен театрален, ако може с тази дума да се нарече умението му да възбужда у другите въодушевление и мъжество дори тогава, когато сам съзнаваше, че делото е почти загубено. Корнилов отлично знаеше, че без известни външни ефекти, без известно актьорство, изискващо особено умение и талант, не може да се влияе на масите и да се покоряват сърцата на хората. Наистина в тези дни всички започнаха да гледат на Корнилов като на осенен човек и ако това се случеше някъде на Изток, щяха да го обявят за пророк. Даже англичаните, които впоследствие наблюдаваха с далекогледите си към нашите укрепления и виждаха постоянно един и същ конник да язди с разкопчан шинел по цялата отбранителна линия, сравняваха Корнилов с бедуин, който се носи през пустинята — сравнението едва ли беше сполучливо, но показваше, че и неприятелят обкръжава Корнилов с поетичен ореол.

Докато слушаше виковете на войниците: „Ще стараем, ваше превъзходителство!“ и възгласите на матросите: „Ще умрем за родното място, Владимир Алексеевич!“ — Корнилов огледа бойните позиции, направи неголеми размествания и на Малахов курган поговори с Истомин. Тук, както и навред, кипеше работа: укрепленията растяха като по вълшебство. Но ако някой вечер надникнеше в дневника на Корнилов, щеше да се убеди, че въодушевявайки другите, самият Корнилов далеч не питае розови надежди. Той знаеше, че неприятелските кавалерийски разезди още от сутринта са се показали на седма верста по Симферополското шосе. Привечер аванпостовете на съюзниците се укрепиха над чифлика Сарандаки. Неприятелските параходи се разпореждаха в Балаклава и в Херсонските заливи, изпращаха лодки при фара и нощем палеха светлината му. „Какво да очакваме, освен позор с толкова малко войска — пишеше Корнилов в дневника си. — Ако знаех, че ще се случи така, разбира се, никога не бих се съгласил да потопя корабите, а по-добре щях да изляза и да се сражавам с двойно по-голям враг… Оглеждах войската… От матросите четири батальона са обучени порядъчно, а останалите са и лошо въоръжени, и лошо обучени. Но каквото ще става — да става, други няма. За да се усилим, сформираме още една команда от обоза. Утре може да се разиграе някоя история. Искаме да се бием докрай, но едва ли ще помогнем с това на делото. Корабите и всички съдове са готови за потапяне, нека им оставим в ръцете само развалини…“