Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (47)

XXX

През нощта в Севастопол научиха за нашето поражение. В десет часа вечерта едни от първите пристигнали бяха Корнилов и Грейг. Корнилов разпрати куриери по всички краища на града и макар да се чувствуваше съвсем премазан от умора, седна да пише, а Грейг изпрати в Петербург. Корнилов известяваше всички флагмани и капитани, че утре сутринта ги свиква на военен съвет, сякаш той бе началник на военноморските сили в Севастопол.

Особено силно впечатление направи посланието на Корнилов, което се получи в морския клуб — там се беше събрало по случай празника и в очакване известия от полесражението доста голямо общество, състоящо се от действуващи и бивши моряци, армейци и неколцина цивилни. Щом получиха известието, което ги порази като гръм от ясно небе, моряците тутакси се събраха на съвещание. Мнозина заговориха вкупом, вдигна се шум, започнаха да спорят и да обсъждат какво да предприемат. Изведнъж сред този шум и врява се разнесоха викове: „Господа, генерал Киряков!“ Всички се спуснаха към влезлия Киряков. Обсипваха го с въпроси, той не успяваше да отговори.

— Простете, господа, но за всичко е виновен негова светлост — заразправя той, знаейки, че моряците и без друго не обичат Меншиков. — Аз например докладвах на негова светлост преди боя, че не трябва да пъха тарутинци в оная дупка; той от инат заповяда да направим, както той иска. Започнаха да долитат снаряди; моите тарутинци още в началото на битката отстъпиха малко по-нагоре, което направи лошо впечатление на другите войници. А работата беше напечена! Под мен убиха три коня, дойдох до тук на четвърти. Ако негова светлост веднага ме беше послушал и беше укрепил нашия ляв фланг, аз не бих позволил на господин Боске да ни заобиколи.

Киряков се хвалеше безмилостно, но изведнъж се разнесе мекият добродушен глас на Павел Степанович Нахимов, който устреми към генерала своите сини очи.

— А кажете ни, моля, вие къде оставихте нашите войски-с? Нима вече всички полкове благополучно пристигнаха в Севастопол-с?

Киряков се смути.

— Мисля, че те вече са край северните окрайнини — каза той. — Аз свърших своята работа, доведох ги до Кача, както ми нареди негова светлост, а от там пътят им е познат…

— Странно, много странно — каза Нахимов. — Жалко, че нашите генерали мислят повече за себе си, отколкото за войниците. За много от тях войниците не са хора, а само оръдие за лично честолюбие. Аз на ваше място, Василий Яковлевич, бих оставил тези приказки и бих отишъл да видя какво правят войниците. Това е къде по-важно от факта, под кого колко коня са убили. Жив сте, цял-целеничък сте, и слава богу!

Киряков съвсем се смути и си прехапа езика. Изобщо той забеляза, че неговото самохвалство не направи на моряците онова впечатление, което очакваше. От досада си поръча вечеря и изпи две бутилки кримски киселак, който мина за най-хубав лафит.

На другата сутрин севастополските дами, сякаш се бяха сговорили, облякоха своите празнични траурни дрехи и тръгнаха да посрещат нашата разбита армия. Карети, каляски и обикновени двуколки препускаха из всички краища на града, по главните улици — „Екатерининска“ и „Морска“ — се забелязваше видимо движение. Дами с дъщерите си и без дъщери, с лакеи, с камериерки и без каквато и да било прислуга возеха със себе си кутии и кошници с разни съестни продукти, с плодове и вина. Букети и предполагаемите довчера лаврови венци за победителите нямаше. Луиза Карловна и Саша, тъй като Лиза направо отказа да дойде, бяха пристигнали едни от най-първите.

Сред пристигналите рано имаше една явно не богата жена с атлетическо телосложение, която приличаше по-скоро на обръснат моряк, отколкото на дама. Тя беше около четиридесетгодишна и говореше с най-нисък алт. Нейното грозно и покрито с брадавици лице излъчваше безкрайно добродушие. Това бе известната на цял Севастопол акушерка Ирина Петровна Фохт, която въпреки немската си фамилия в действителност беше коренячка московчанка: немци са били, може би, прадедите й при Петър Велики. Ирина Петровна беше дошла от Корабния квартал, където живееше в къщичката на един моряк в оставка. Тя беше донесла не плодове и вина, а съестни продукти, подходящи за гощаване на войниците.

На превала, зад северните краища на Севастопол, се виждаше вече някаква подредена по полкове, батальони и роти войска. На възвишението впрочем бяха тарутинци, а долу жалките останки от Владимирския полк, а към него още прииждаха някои неизвестно откъде взели се войници…

Дамите започнаха да гощават офицерите… Навсякъде се водеха оживени разговори и разпитвания; мнозина имаха познати, но гощаваха, разбира се, и непознатите.

Ирина Петровна скоро научи, че владимирци са пострадали най-много; тогава тя подбра неколцина леко ранени, останали в строя войничета, и с позволение на началството ги нагости; гледаше ги с обич и ги разпитваше за всичко като родна майка. Една от пристигналите дами, известна със своето благочестие, също искаше да покаже, че не се гнуси от войниците и разпитваше един фелдфебел:

— Вие, гълъбче, как погребвахте другарите си?

— Всяка рота погребваше своите… Докараха ги с коли, изкопахме ями и ги погребахме… Шанцов струмент нямаше, та ние, госпожа, риехме с брадвите. Направо капнахме от умора! Земята твърда, навсякъде камък, чак да ти се доплаче! Никак не можеш цял да го заровиш… Тогаз ние поумувахме, поумувахме, па натрупахме десетина човека и само отгоре ги засипахме със земя — нали така и така наведнъж ги погребвахме. А в другите роти и това не направиха: краката заровят, а главата така я оставят!

— Боже мой! Та това е ужасно! Това не е по християнски! Ах, нещастниците!

— Какво да се прави, ваше благородие… Такива ми ти работи…

— И ти така ли ги погребваше?

— Тъй вярно.

— Та това е грях, това е ужасно, как са разрешили! — възкликна дамата.

Сестрата на един богат търговец на едро, гъркинята Анжелика (впрочем не в първа младост) се зае най-вече с младичките подпрапоршчици. Един от тях с превързана леко одраскана буза явно злоупотребяваше с нейната любезност и изяде такова количество сандвичи и плодове, та можеше да си помисли, че вижда всички тези неща едва ли не за пръв и последен път в живота си.

След като нагостиха офицерите, много дами им оставиха адресите си и дори прислугата, на която бе заповядано да придружи желаещите да обядват у една или друга от севастополските патриотки. От само себе си се разбира, че и героите, и простосмъртните се зарадваха на тези покани.

Известният армейски поет подпрапоршчикът от Тарутинския полк Иванов Втори — красив пухкав младеж — също получи няколко покани, за което самодоволно се хвалеше на поручик Пискарьов.

— Мен, братко, сега ме разкъсват на части тукашните красавици.

— Чак пък красавици! Пък и ти попадна тук контрабанда, измеша се из офицерите на Владимирския полк. Поканили го някакви стари кикимори и той взел да се хвали!

— Лъжеш се, не са кикимори. Тази как беше… Анжелика, наистина е стара муцуна, но затова пък мадам Чижова е прелестна! Ще трябва да я поухажвам.

И Иванов Втори млясна крайчеца на пръстите си.

— Желая ти успех — каза поручикът и въздъхна. — А ти не знаеш ли коя е онази госпожица със светлата рокля, дето бе дошла сама, без майка си, с файтон, повъртя се наоколо, поогледа и се върна обратно в града.

— Не я познавам, за пръв път я виждам. Много хубава госпожица. Навярно е избягала тайно от майка си, а сетне е срещнала някоя позната дама, изплашила се е — и е драснала обратно. А сигурно й се е искало на госпожицата!

Госпожицата със светлата рокля, която рязко се открояваше сред траурните премени на другите госпожици и дами, бе Леля Спицина. Тя не беше спала цяла нощ, като научи за изхода на сражението от слугата, когото капитанът специално бе изпратил за сведения. Рано сутринта тя отиде в града и тръгна към къщата, където беше квартирата на граф Татишчев. Сега графът държеше само две малки стаи, останалите бяха заети от други офицери. Естествено Леля не го завари у дома му и от камериера Матвей разбра, че той още не се е върнал от похода. Старецът беше смъртно изплашен за своя господар и Леля веднага го обикна за това. На Матвей Леля каза, че е далечна роднина на графа; за квартирата на Татишчев тя уж мимоходом отдавна бе разпитала своя братовчед Лихачов и вече неведнъж беше минавала покрай къщата, поглеждайки тревожно към прозорците и балкона.

Леля не можа да научи нищо за съдбата на графа, но затова пък от Матвей узна, че севастополските дами отиват към северната част на града да посрещат нашите войски. Тя тутакси нае един файтонджия — татарин и замина, като постоянно го подканяше да бърза. Същата история се повтори и с матроса, който я откара на другата страна. Леля не се досети да наеме файтона за цялото разстояние и да заобиколи пристанището през моста на Черна река. В северната част нямаше никакъв файтонджия и тя вече се отчая, но за късмет срещна една селска бричка и помоли селянина да отиде с нея в лагера. Леля стигна там доста късно, когато почти всички екипажи вече се разотиваха, и дълго търси с очи графа, но освен казашката батарея, никъде не видя артилерия. Тя беше готова да заплаче, но все още се колебаеше: да попита или да не попита? — когато изведнъж видя Луиза Карловна и Саша.

— Как попаднахте тук, Лелечка? — попита генералша Минден.

Леля отговори първото, което й хрумна, че уж е дошла с една позната дама, но сега не може да я намери.

Луиза Карловна се учуди как не я е срам тази дама да остави едно младо момиче и предложи на Леля да пътува с тях.

На обратния път Леля през цялото време така капризничеше, че дори ангелски търпеливата Луиза Карловна излезе от кожата си и каза: „Ach, mein lieber Gott“ (ах, боже мой!) и й се накара, като добави, че ако тя има такива дъщери, би съумяла да ги отучи от техните капризи. Но вече се показа Килен дере. Леля едва ли не в движение скочи от колата и дори не благодари на генералшата, побягна към къщи. Душеха я сълзи. Тя бе почти уверена, че графът е убит или в краен случай ранен, макар нищо да не каза за това, пък и не се осмели да попита някого.

През времето, когато севастополските патриотки гощаваха офицерите, в квартирата на Корнилов се провеждаше военен съвет. Всички флагмани и капитани приеха неговата покана, макар и някои да мърмореха, че Корнилов твърде много си въобразява и дори забравя, че Нахимов е по-старши от него. Нахимов дойде един от първите. Всички бяха с парадни мундири и с шапки в ръце. Общото настроение беше сериозно и тържествено. Самият Корнилов далеч не бе в бодро настроение.

Вчерашният разговор с Меншиков, когато яздеха редом, не му излизаше от ума. Корнилов чувствуваше, че при цялата си енергия по този въпрос едва ли ще му се удаде да надделее над княза. Той знаеше, че и между истинските моряци, не такива като адмирал Меншиков, ще се намерят не малко плахи и колебливи хора, които ще отхвърлят неговия план, може би твърде смел, но затова пък достоен за ученик на незабравимия Лазарев.

— Господа — каза Корнилов, откривайки заседанието с развълнуван глас. — Извиках ви да решим с общи усилия как да спасим Севастопол и собствената си чест. Нашата армия е претърпяла значителни загуби и отстъпва към Севастопол; да се даде ново сражение е невъзможно. Но главната опасност не е в това, а във факта, че пътят към Севастопол сега е открит за неприятеля. Вие, разбира се, сами знаете, че неприятелят лесно може да завземе южните Белбекски височини, да се разположи към Инкерман и към Холандия^[1], където още не е завършена постройката на отбранителната кула, и да действува от височините по корабите от ескадрата на Павел Степанович.

При тези думи Нахимов се прокашля, но не възрази.

— Мисля — продължи Корнилов, — че тогава нашият флот волю-неволю ще бъде принуден да остави сегашната позиция. Със смяната на позицията ще се облекчи достъпът на неприятелския флот до пристанището. Ако през това време съюзническата армия успее да овладее северните укрепления, то никаква героична съпротива от наша страна няма да спаси Черноморския флот от гибел и позорен плен!

Корнилов тежко въздъхна и на един дъх изпи чаша вода. Всички мълчаха, навели глави.

— Но ние имаме още едно средство — каза Корнилов, като се изправи и лицето му прие още по-строг израз, отколкото обикновено. — Аз предлагам, господа, да излезем в морето и да атакуваме неприятелския флот, струпан край Лукула. При щастие можем да разпръснем неприятелската армада и с това да лишим съюзническата армия от продоволствие и да я оставим в жалко положение. При неуспех — ние ще избегнем позорния плен. Ако не ги надвием с абордаж, ще взривим вкопчилите се с нас неприятелски кораби. Спасявайки честта на руския флот, с гърдите си ние ще защитим и нашето родно пристанище. Дори да остане победител, съюзническият флот ще бъде обезсилен от гибелта на много свои кораби и няма да посмее да атакува града, а без съдействието на флота съюзническата армия няма да се справи с града.

Както и преди, всички мълчаха. Корнилов огледа поред всички присъствуващи.

— Вие съгласни ли сте с моето мнение, Павел Степанович? — попита той с отпаднал глас.

Нахимов се надигна от мястото си.

— В пристанището ние няма да ги пуснем-с — каза той, — а дали те ще дойдат при нас откъм северния край, това още не знаем-с… Действията на сушата, да си призная, не ги разбирам и не мога да съдя-с. Да се излезе в морето с платноходен флот срещу тези проклети „самовари“ невинаги е удобно-с.

— Значи вие не сте съгласен? — рязко попита Корнилов.

— Не аз, Владимир Алексеевич, а нашият климат не е съгласен. Съдете сами-с: ако нашият флот бъде застигнат от безветрие отчасти в морето, отчасти в залива, ние ще изпаднем в най-жалко положение. Ето какво ще ви отговоря аз-с.

Нахимов отново седна на мястото си. Стана капитан I ранг Зорин^[2].

— Владимир Алексеевич предлага мярка, твърде ласкателна за нашето самолюбие — каза той. — Аз ще предложа мярка, която мнозина от вас ще сметнат за жестока и дори срамна. — Той помълча около минута и продължи: — Нашият флот очевидно не може да се бори с неприятелския — нека тогава да отслужи последната си служба. Въпросът сега не е за флота, а за спасяването на Севастопол. Вие трябва да направите влизането в пристанището за неприятелския флот невъзможно. Единственото средство за това е да се потопи фарватерът.

— Аз знам какво ще кажете, капитане — раздразнено го прекъсна Корнилов. — Същата тази мярка на мен вече ми нареди да приведа в изпълнение княз Меншиков, вие отдавна сте го посъветвали да постъпи така, но аз няма да допусна това!

— Почакайте, почакайте, Владимир Алексеевич, разрешете му да се доизкаже! — раздадоха се гласове.

— Не зная какво е заповядал негова светлост — продължи Зорин, — и кълна се в честта си на моряк, с него никога не, съм говорил по този въпрос. Това е мое лично мнение. Сега става дума не само да принесем в жертва пред олтара на отечеството собствения си живот. Не, жертвата трябва да бъде по-висша. Следва да потъпчем нашето самолюбие, да смачкаме всичко, към което са се стремили нравствените ни сили… Трябва, господа, да пожертвуваме не себе си, а нашия славен флот…

Гласът на Зорин секна и той с труд изговори:

— Трябва да потопим… не всички, а най-старите по служба кораби… Да ги потопим на фарватера… Хората от тях и от другите кораби да насочим за подкрепление на гарнизона… С гърдите си да защитим родния град!…

Моряците още по-ниско сведоха глави. Очите на мнозина плувнаха в сълзи. Изведнъж гръмналият говор смени безмълвието…

„Невъзможно“… „Ще се наложи да ги потопим“… „Вие се отричате от званието моряк“… Няколко минути нищо не можеше да се разбере в хаоса от звуци. Най-накрая Корнилов напрегна сили и надвика всички:

— Виждам, че болшинството е срещу мен! Но аз няма да допусна това! Гответе се всички за излизане в морето; ще се подаде сигнал кой какво трябва да прави!

С тези думи той разпусна съвета.