Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (43)

XXVI

Меншиков яздеше редом с Панаев. Дълго мълча, на края мрачно проговори:

— Дадох първото сражение и загубих… Обидно! — Князът помълча минута и попита: — Панаев, знаеш ли пътя за Мекензиева планина? Каква гора има там?

Панаев не познаваше местността по-добре от Меншиков, но отговори, че знае пътя, а в себе си реши да разпита някого.

Музиката на Углицкия полк продължаваше да свири. Така изминаха още половин верста и достигнаха падината, където видяха бригада от наши хусари. Командирът на Лейхтенбергския полк генерал Халецки, ползващ се от благоразположението на княза, по време на боя се намираше на своята позиция и нямаше понятие от това, което се случи. Щом видя княза, той извика: „Саби вън!“ Бригадата дръпна едно „ура“. Халецки въодушевен приближи с коня си до Меншиков, отрапортува и го поздрави с победата.

— Това прилича на подигравка! — каза князът.

Изплашеният Халецки сведе глава и побърза да се скрие. Князът повика бригадния командир генерал-майор Величко.

— Войските отстъпват в безпорядък — каза той, — прикрийте отстъплението. Приближете се към неприятеля така, че той да вижда само вас. Аз ще преместя целия отряд към Кача, а вие останете. Присъединете и казаците към себе си, организирайте разезди, не изпускайте неприятеля от очи. Донасяйте какви намерения има.

Някои полкове отстъпваха в безредие, но бягство нямаше. Войниците помислиха, че барабаните на неприятеля, които биеха отбой, са сигнал за преследване, и ускориха крачка, но не бягаха. Преди сражението мнозина мислеха, че ще занесат французите в Севастопол в раниците си, а сега почти всички ги бяха изпозахвърлили. Войниците дълго се лутаха из урвите и деретата, тъй като не познаваха местността, понякога се промъкваха през градините и лозята, за да се съединят с другарите си.

Като измина още няколко версти, сега вече без музика, Меншиков видя два полка от пехотата и при тях Киряков. Киряков напето пришпори към княза.

— Ваша светлост, тези полкове останаха свежи и могат да прикрият отстъплението.

— Щом е така, присъединете ги към хусарите, вземете под разпореждане и казашките полкове. Ще ви изпратя още един батальон, ако трябва. В случай че неприятелят се раздвижи, дръжте се докрай. На вас ви е известно в какво безредие са останалите войски. Между Алма и Кача трябва да има надежден отряд.

Киряков очевидно се ядоса от тази заповед, неохотно се подчини и се запъти по посока на неприятеля.

Скоро след това княз Меншиков, оставил по-голямата част от войските на грижите на Киряков, видя двама конници и позна в тях Корнилов и Тотлебен.

Нямаше какво да им обяснява. Достатъчно бе да погледнат княза, за да се убедят, че сражението е загубено.

Корнилов и Тотлебен излязоха от Севастопол в два часа. Сутринта в града никой не подозираше, че именно този ден ще се състои сражението: вярно е, че заранта княз Ухтомски докара с тройката си пленен френски офицер и разказа за вчерашното сблъскване с англичаните, като преувеличаваше силно в наша полза. Но в два часа при Корнилов дойдоха от северната част на града да кажат, че се чува стрелба и той, като хапна набързо няколко лъжици супа, препусна с Тотлебен към лагера. Към четири часа те наближиха Алма и забелязаха, че стрелбата оредява, а половин час след това видяха отстъплението на нашите войски. На първо време Корнилов успя да научи от свитата на княза твърде малко новини, например, че Сколков си е загубил ръката, че няколко офицери са ранени и че уж командирът на Московския полк Куртянов е убит, макар в действителност да бе само ранен, и то не опасно, в лявата ръка. Тези сведения не даваха дори приблизителна представа за това, че на бойното поле и от тръскането в талигите ние имаме над 5600 убити и ранени, че от строя са излезли над хиляда французи и над две хиляди души англичани^[1], и че за някакви си три-четири часа са убити, осакатени и ранени около девет хиляди души.

Свечеряваше се. По здрач Меншиков с щаба си достигна височините на десния бряг на река Кача. Тук не се виждаха никакви наши войски. Приближиха до ската и в най-близката долина чуха престрелка. Разтревожен, Меншиков изпрати Панаев с двама казаци да разберат какво става. Оказа се, че в долината има войници от разни пехотни полкове и стрелят зайци, говорят високо, шляпат боси из реката и мародерничат по изоставените от стопаните чифлици. Панаев се възмути от това зрелище, макар че нямаше защо да се възмущава, тъй като войниците не бяха яли нищо от сутринта и бяха доволни дори от зайците и от случайно оставените овце и кокошки.

На Меншиков не му беше до това, да слуша Панаев. Той се отнесе равнодушно към неговото благородно негодувание и продължи да язди мълчаливо. По-нататък те настигнаха група войници, сред тях имаше и леко ранени; те вдигаха силен шум и живи се оплакваха, призовавайки на помощ и майка, и баща, и всички светии. Корнилов се приближи до тази тълпа и засрами хленчещите, като им посочи един матрос от морския стрелкови батальон, който крачеше мълчаливо, поглеждайки равнодушно ампутираната си над лакътя ръка.

Като се спусна към Кача, Меншиков тръгна по десния бряг нагоре по реката.

Настъпи нощ — тъмна, облачна. Продължиха да се изкачват по големия чумацки път. На превала между Кача и Белбек князът се сбогува с Корнилов и Тотлебен и на прощаване доста дълго говори с всеки поотделно. Корнилов разпалено доказваше нещо, князът се мръщеше и оспорваше, но Корнилов очевидно настоя на своето. Като се сбогува с княза, той заповяда на лейтенант Стеценко да намери морските батальони и да им нареди незабавно да се отправят към кейовете на северната част на града и да се качат на лодките на своите кораби, които ще ги чакат.

— А там coufe qui coute (да става каквото ще става) — добави Корнилов.

Беше девет часът вечерта, когато Стеценко потегли с това поръчение. Докато Корнилов разговаряше със Стеценко, княз Меншиков повика един от своите адютанти — Грейг.

— Тръгвай с адмирала за Севастопол — каза князът, — вземи пътен лист и препускай за Петербург.

— Какво ще заповядате да кажа на негово величество? — попита Грейг.

— Кажи му всичко, каквото си видял и чул… Да пиша, сам виждаш, нямам никаква възможност, пък и би ми отнело твърде много време.

Като отпрати Грейг с Корнилов, князът възложи на Тотлебен подробно да изследва местността, а сам в, очакване на обоза слезе от коня и се отпусна полуизлегнат на земята. Адютантите наредиха на казаците да съберат суха трева и да запалят огън. Князът държеше в ръка парченце свещ, която беше скътал отпреди, и разглеждаше картата, но свещта изгоря, а от светлината на огъня го боляха очите. Изпратиха един казак да търси обоза. От пет часа сутринта князът нищо не беше ял и каза за това. Панаев стоеше като на тръни и гласно изразяваше почудата си от неговото ангелско търпение и издръжливост. На края колите и екипажите на главнокомандуващия пристигнаха. От колите свалиха осем ранени войници. Набързо издигнаха палатка, намериха свещи и князът отново започна да разучава картата. Камериерът и едновременно фелдшер на княза Разуваев стопли на спирт вода за чай.

— Добре, че аз все пак запазих за всеки случай шишенце с вода, ваша светлост, а то всичко, дето беше в резервните бъчонки, по пътя раздадоха на ранените. Че осем човека и със себе си докарахме.

— Защо не ми кажеш, друже? Иди ги превържи и ги изпрати с нашите екипажи в Севастопол.

— Че за тях и колите са добри, ваша светлост… Ей сега ще ги проводя, а вече съм ги превързал.

Останалата прислуга на княза беше мъртво пияна неизвестно от какво: в очакване на победата или от мъка по поражението? Князът остана в палатката сам.

Панаев изпрати един казак за вода, нареди да настанят конете по коневръзите, а сам приседна до палатката на княза, за да му е под ръка. Унило впери поглед в далечината, като се мъчеше да разпознае нещо в мрака, обгърнал степта.

— Ти ли си, Аркадий Александрович? — попита князът, като надникна от палатката.

— Аз, ваша светлост.

— Как мислиш, добре ли ще направя, ако поставя нашите войски с фронт към морето, за да бъдат във фланг на неприятеля? Второ сражение аз не мога да дам. Войската е ужасно изплашена и объркана.

Князът каза това с обичайния си равнодушен полусаркастичен тон, но Панаев, макар да бе видял сцената със зайците, която съвсем не говореше за уплахата на войската, изпита такова чувство, сякаш изведнъж от топлия Крим бе попаднал в сурова северна местност.

— Войниците се объркаха от неприятелските щуцерници — каза той, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Трябва да нападнем стремително. Може би ще успеем да се оправим.

— Аз мисля — каза князът, — че утре и неприятелят няма да има сили да се помръдне.

Князът влезе в палатката и отново се захвана да разучава картата. Неговата сянка рязко се очертаваше върху платнището на палатката.

Адютантите седяха край огъня и рядко разменяха по някоя приказка.

Край огъня постоянно се отбиваха ранени, които вървяха накъдето им видят очите и в името на Христа молеха за вода.