Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (26)

IX

На трети септември князът потегли от Севастопол, придружен от свитата си, към позицията на река Алма. Той нямаше истински щаб. В строгия смисъл на думата и самият княз още нямаше определено назначение — войската му се подчиняваше на старши по чин; свитата му се състоеше от най-разнокалибрени хора. Тук бе щабофицерът Вунш^[1], един чиновник от инженерния департамент, имаше адютанти из средата на петербургската златна младеж: Панаев, Грейг, Веригин, Виленбранд, Сколков^[2]. От офицерите за свръзка единствен само познатият ни лейтенант Стеценко беше солиден човек: останалите — княз Ухтомски и Томилович — приличаха на малки пажове, особено Томилович, пухкав, розовичък, с неоформено гласче на козле. В тази компания офицер като кирасирския щаб ротмистър Жолобов, току-що завършил военната академия, бе твърде солиден човек.

Княз Меншиков със своя импровизиран щаб пътуваше в най-весело настроение без почивка до река Кача. На десния бряг на реката се намираше имението на богат помешчик, който, като научил за дебаркирането на неприятелската армия, набързо си приготвил куфарите и избягал в Симферопол. В чифлика бе останал само старият иконом и готвачката, която готвеше за слугите, и няколко слуги. Отначало слугите помислили, че идват турците, затова много се зарадваха, като видяха своите. Радостта им леко се помрачи от факта, че казаците, съставляващи конвоя на княза, безцеремонно започнаха да мъкнат сено и овес за своите и офицерските коне, а на протестите на иконома отговаряха със заканата, че ще го натупат с нагайки.

Междувременно младежта от свитата на Меншиков се зае да разглежда забележителностите на чифлика. Князът се настани в спалнята да си почине.

Адютантите Веригин и Грейг, отличаващи се с особено весел нрав, се разхождаха из градината и се забавляваха, като се катереха по дърветата и късаха плодове, при което Веригин за малко не си разпра мундира. Панаев като по-сериозен и стараещ се винаги да угоди на княза, си измоли поръчението да разпитва казаците, изпращани при княза от наблюдателните постове. Меншиков нареди да му докладват за тези куриери по усмотрение.

Към пет часа адютантите на княза огладняха и се събраха на площадката пред входа, очаквайки с нетърпение обяда, който бяха заръчали на готвачката.

— Да видим с какво ще ни нагости тукашната Цирцея — каза Веригин.

— Elle est laide, comme les sept peches capitaux^[3] — прихна Грейг; сред адютантите френският език преобладаваше, независимо от патриотичното им настроение.

— Господа, вижте, кой ли препуска насам? — каза Веригин.

Наистина в екипаж, нещо средно между бричка и татарска арба, пътуваше млад човек, ако се съди по униформата — военен лекар. Той скочи от бричката, поговори нещо с казака от конвоя на княза, застанал до портите на чифлика с резен диня в ръката, и тутакси се упъти към площадката при адютантите.

— Позволете ми да узная, господа офицери — каза той, — истина ли казва казакът, че тук се е установил самият главнокомандуващ?

— Чистата истина. А вие кого търсите? — малко отвисоко го попита Панаев.

— Ами аз… аз дойдох при моя роднина, собственика на чифлика… Оказа се, че е заминал… Аз съм военен лекар, бързам за Севастопол, мислех да пренощувам при братовчеда… Сега, разбира се…

— Че вие, драги, не се притеснявайте — покровителствено каза Веригин. — Князът не иска никого да притеснява. Ще се намери място и за вас. Моля.

— Благодаря ви… Разрешете да се представя доктор Алексеев.

— Много ми е приятно. Ще доложа на княза — каза Панаев. — Князът нареди всички новопристигнали лекари лично да му се представят.

— Ако обичате. Но аз целият съм потънал в прах… Съвестно ми е…

— Няма нищо — авторитетно каза Веригин, намигайки на Грейг, тъй като докторът му се стори смешен чудак, над който си струва да се пошегуваш. — Нека князът да го скастри посвоему — пошепна Веригин на ухото на Панаев.

Доложиха на княза и докторът незабавно бе повикан в спалнята. След половин час излезе оттам зачервен и потен като от баня.

— Какво стана? Какво стана? — додяваха му адютантите.

— Учудвам се! Откъде светлейшият познава така добре медицината — каза докторът, изтривайки потното си чело. — Аз на държавния изпит не съм подлаган на такава строга проверка, както сега. За какво ли не ме пита князът!

— Да, драги, ние никого не пускаме без внимание! — каза Веригин. — Представям си как ви е разнищил светлейшият!

— И все пак, господа, няма да е лошо да обядваме. Май че Цирцея вече капризничи; поне ти, Грейг, да беше изиграл ролята на Одисей спрямо нея — каза Веригин.

— Предоставям ти тази чест.

— А ти май че си решил да опиташ да се превърнеш в някое не съвсем красиво животно?

— Аха, ти значи ехидничиш? Страхувам се обаче, че остроумието ти не е оригинално, а заимствувано.

— Да, но при всички случаи не от тебе…

— Господа, не се карайте, това разваля апетита — каза Панаев.

Най-сетне дългоочакваният обяд беше поднесен. Дойде и князът. Адютантите опитваха остроумието си над кулинарното изкуство на сипаничавата Цирцея, но ядяха с апетит и пиеха вино от избата на стопанина, поднесено от иконома, макар да не беше много качествено.

По този повод князът изнесе цяла лекция за причините, влияещи върху лошото качество на кримските вина, при това съобщаваше разнообразни сведения по агрономия и ботаника. Панаев кимаше утвърдително, Грейг и Веригин, седнали от другия край на масата, остроумничеха и се шегуваха помежду си.

Князът стана от масата пръв и излезе на тераската. Адютантите вдигнаха такъв шум и олелия, че на края князът влезе в трапезарията, закани им се с пръст и без да каже нито дума, отиде в спалнята.

Междувременно все по-често започнаха да пристигат казаци от наблюдателните постове с донесения. Отначало князът се доверяваше на разпитите на Панаев, но скоро сам взе да излиза на тераската и да слуша.

Свечеряваше се. Адютантите на княза се оттегляха в салона, където с помощта на ординарците се разсъблякоха и легнаха да спят. Но не им се спеше. Те продължаваха да се шегуват и да лудуват до късно през нощта. Веригин хвърли в лицето на сънения Грейг възглавница с вик: „Грейг, ставай, лети бомба!“ Грейг, още сънен, извика така, че князът се изплаши и изпрати да попитат какво става; когато разбра истинската причина, разсърди се не на шега, след което адютантите се умириха и заговориха шепнешком, докато на края сънят съвсем ги обори.