Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (71)

XVIII

Княз Меншиков се намираше в лагера на Белбекските височини и се събуди от първите неприятелски изстрели; той съобрази, че е започнала бомбардировката и препусна към северното укрепление, а оттам с лодка се прехвърли в корабния квартал и заедно с Панаев и другите приближени се изкачи на възвишението, където вече се въргаляха обезобразени трупове. Князът потегли със свитата през Ушаково дере и мина покрай къщичката на капитана от запаса Спицин. Един снаряд се пръсна в зида, който ограждаше градината на капитана, и проби в него дълбока дупка. Князът отиде при втори бастион, а оттам на Малахов курган. На едно място му се наложи да язди по полегат хълм, от който снарядите отскачаха и се нареждаха плътно като камъни по време на морски прибой.

От Малахов курган князът се запъти покрай затвора към главната морска болница. До болничната ограда се притискаше Бутирският полк, пазейки се от снарядите. Князът погледна към бутирци и като мина покрай тях, промърмори:

— Тези май са се изплашили.

Меншиков беше необичайно мрачен. Той не умееше да се разпорежда, не знаеше откъде да започне, а онова, което видя при Малахов курган — град от неприятелски снаряди, — му се стори твърде неутешително. Меншиков постоянно се връщаше към мисълта да изостави Севастопол на произвола на съдбата, да го пожертвува заради армията.

Сега тази мисъл го преследваше особено настойчиво. Меншиков знаеше, че фактически градът е под началството и разпореждането на Корнилов и при цялата си досада към адмирала не можеше да не сподели с него своите впечатления. Той прекоси южния залив с цел да се срещне в града с Корнилов.

Князът приближи до къщата, където бе квартирата на Владимир Алексеевич. Край къщата на Корнилов чакаше кон.

— Доложете на адмирала, че го търся — каза Меншиков на попадналия му насреща флаг-офицер.

Корнилов излезе.

— Струва ми се, ваше превъзходителство, ние няма да издържим дълго такава канонада — каза Меншиков. — Защищавайте се до последна възможност, а аз отивам при войската, моето присъствие там сега е необходимо. В случай на щурм не се надявайте на стрелбата, а заповядайте да тръгнат в атака на нож.

— Нашите батареи засега не само отговарят на неприятелските, но и вземат решително надмощие над тях, поне на десния фланг — каза Корнилов. — Виж, с англичаните работата върви по-зле; за Малахов курган, да си призная, се страхувам. Сега ще препусна натам. Надявам се обаче, че в случай на щурм ще ги посрещнем с картечен огън така, че щурмът едва ли ще бъде действителен.

— Мислите ли? — попита Меншиков. Той помълча, като се вслушваше в шума на канонадата и добави: — Струва ми се, наистина откъм френската страна стрелбата като че ли става по-неравна. Е, сбогом, аз тръгвам…

— Аз ще ви изпратя до кея — каза Корнилов. — Тъкмо трябва да видя какво правят на пристанището.

Корнилов тръгна с княза по улица „Екатерининска“ до кея. Покрай тях свиреха гюлета и понякога уцелваха зданията. Почти в нито една къща нямаше здрави стъкла на прозорците. Князът седна в лодката и потегли с адютантите си към северната окрайнина, а Корнилов се запъти към театъра; пътьом разпрати със заповеди двама сигнални офицери и адютанта Шестаков, а сам заедно с Жандр отново се върна на четвърти бастион.

По пътя се срещаха носилки с телата на убитите и ранените. В началото на боя не успяваха да ги приберат и те се търкаляха навред, но сега се установи строг ред и бастионът беше почистен от телата.

Като достигна до върха на хълма, там, където преди минаваше булевардът, а сега се намираха двете бомбови батареи, Корнилов чу радостната вест, донесена от пети бастион.

Ето какво се беше случило: след като Корнилов напуснал пети бастион, стрелбата там продължила с предишното темпо. Оръдията толкова се нагорещили, че не било възможно да ги докоснеш с ръка. Нашите батареи вече порядъчно пострадали: чувалите със земя били съборени, дървените прегради се разлетели на трески, поразявайки прислугата. Трески, парчета от бомби, прекършени пушки представлявали купчина боклук; в долната батарея дори целият под бил покрит с парчета гранати. Впрочем нито едно оръдие не било повредено.

Командорът на едното от бомбените оръдия с усърдие пускал бомба след бомба, ала най-сетне се уморил и спрял.

— Хайде още една последна! — изкомандувал командирът на батареята.

Командорът нацелил оръдието наслуки: поради гъстия дим било невъзможно да се прицелва. Раздал се изстрел и скоро откъм неприятелската страна блеснал стълб червеникав пламък, след това се чул своеобразен звук, неприличащ на оръдейните изстрели — по-глух, но въпреки това надделял за минута трясъкът на адската канонада.

Димът на нашия залп през това време малко се поразсеял и над неприятелската траншея можел да се види огромен стълб от гъст черен пушек. Нашите артилеристи и моряци инстинктивно отгатнали каква е работата и дружно извикали: „Ура!“

Барутният погреб на французите бил вдигнат във въздуха.

От четвърти бастион Корнилов тръгна по левия фланг към трети бастион.

— Владимир Алексеевич — каза адютантът на Корнилов Жандр, който яздеше редом с него, — струва ми се, че е време да се върнем у дома. Та нали видяхте от терасата какво става на левия фланг.

— А как мислите, какво ще кажат войниците, ако аз в такъв ден се скрия у дома? — попита Корнилов.

Жандр не посмя повече да спори.

— Може би сте прав — каза той. — Аз самият бях свидетел как вашата поява ободри тарутинци.

Корнилов приближи до театъра, който вече бе силно пострадал от изстрелите. Близо до театъра имаше къщичка, в която живееше с двете си дъщери една старица, жена на чиновник, още неуспяла да замине. За почуда на Жандр двете девойки стояха до вратата на къщата и с любопитство, но без особен страх гледаха свистящите и изриващи земята гюлета. Корнилов мълчаливо посочи на Жандр девойките и се спусна от хълма по Пересипка към южния залив.

На Пересипка Корнилов се срещна с Тотлебен, който беше огледал цялата отбранителна линия и се връщаше от трети бастион. Тотлебен яздеше своя вран кон. Кръглото му загоряло лице беше покрито с пот и сажди, той бе замислен и сериозен.

В последно време Тотлебен се сприятели с Корнилов, който постоянно се обръщаше за съдействие към него, макар Тотлебен да си оставаше както и преди, така да се каже доброволец, без да заема някаква особена длъжност: той се числеше към щаба на Корнилов и толкова, а междувременно се разпореждаше с всички инженерни работи.

Тотлебен все още беше недоволен от постигнатите резултати. Той знаеше, че много неща са направени набързо и особено се страхуваше за левия фланг. Въпреки това и той посъветва Корнилов да не отива там.

— Аз вече направих всички разпореждания — каза Тотлебен. — В случай на щурм, надявам се, ще ги отблъснем с картеч. Картеч, картеч и картеч — в това ни е надеждата! Повредите са големи, но аз посочих как да се отстранят.

— Все пак аз ще отида — каза Корнилов. — Не от недоверие към вас, полковник, знам, че вие разбирате повече от мен инженерните работи, но моето присъствие ще въодушеви моряците.

— За бога, Владимир Алексеевич, наредете на вашите моряци да стрелят по-рядко! — викна Тотлебен. — Те напразно хабят барут и снаряди. Такава безсмислена стрелба унищожава всичките ми съображения. При изграждането на укрепленията аз много мислех за удобствата на прицела, но, моля ви, какъв ти прицел, когато те всеки пет минути изпращат такива салюти, от които божия ден не се вижда!

— Да си призная и на мен самия ми се стори, че моите юнаци се престарават.

— Ами да! Те си мислят, че непременно трябва да стрелят всички едновременно, а от това нищо не излиза освен безсмислица. Аз им казах, но те хич и не вземат от дума.

— Добре, ще се разпоредя да стрелят по-рядко. Полковник, вие накъде?

— Сега отивам на четвърти. Да видя какво правят там. Неотдавна видях лейтенант Стеценко; той моли вие да отмените решението си юнкерите да останат на бастионите. Ужасно се безпокои за своите млади питомци: аз, казва, отговарям за тях пред родителите им.

— Който иска да си отива — каза Корнилов, — но аз на никого не мога да забраня да остане. При мен на бастионите има дванадесетгодишни юнги и работят прекрасно.

— Да, още две думи: Стеценко ми каза, че докато ви търсел, видял странни неща в четвърти бастион. Намиращите се край бастиона войници още щом неприятелят открил огън, се оттеглили назад и оставили своята позиция в пълен безпорядък. Същите тези войници, според думите на Стеценко, сега стоят на театралния площад като на парад — свикнали са със звуците на канонадата. Чуден народ! А сега, хайде сбогом!

— Владимир Алексеевич — каза Попандопуло, командирът на трети бастион, — що за желание имате да се излагате напразно на опасност? Ние стоим тук поради дълга на службата…

Корнилов беше свикнал с тази стереотипна фраза и нищо не отвърна.

Пътят към трети бастион водеше по една стръмна пътечка, изрязана в скалата на стъпала. Корнилов неведнъж бе яздил по тази пътечка, когато не желаеше да избира по-дълъг път.

Трети бастион беше още в ред. Високият бруствер защищаваше прислугата от неприятелските изстрели, но ластовите^[1] казарми и бараки вече се бяха превърнали в купчина развалини и цялата площадка зад бастиона бе изровена от английските снаряди. Освен Жандр и казака Корнилов придружаваха и капитаните Ергомишев, Попандопуло и граф Рачински^[2].

Граф Рачински предложи на Корнилов да мине през болничния квартал.

— Аз самият току-що минах на кон покрай окопа на левия фланг на нашата дистанция. Мога да ви уверя, че е почти невъзможно да се премине.

— Но вие все пак сте минали, значи сте извършили невъзможното — каза с усмивка Корнилов. — Престанете да ме убеждавате, господа. От снаряда няма да избягаш.

Тримата — Корнилов, Жандр и казакът се спускаха в подножието на хълма покрай окопа.

— Вижте — каза Корнилов на Жандр — какво е станало с градината на полковник Прокофиев.

Той посочи прекършените дървета, обкръжаващи попадналия им насреща дом.

— Обаче те действуват не само с оръдия, но и с щуцери — отбеляза Корнилов, слушайки свиренето на куршумите. — Наистина Тотлебен е прав — каза той. — Трябваше и на левия фланг да се устроим така, както в центъра и на десния. Ако разположим нашите оръдия дъгообразно, ние бихме съсредоточили срещу френските батареи кръстосан огън и французите, имайки далеч по-тесен фронт от нашия, би трябвало да загубят…

Гюле изрови земята под коня на Корнилов и конят се втурна напред.

„Да, несъмнено той има щастлива звезда като всички забележителни пълководци!“ — помисли си Жандр.

Приближиха до морската болница. Около нея стояха батальоните на московци; неколцина войници вече бяха убити от снаряди.

— Те защо са тук? — попита Корнилов и нареди хората да се преместят зад пристройката на казармите, за да се прикрият от снарядите. Оттам Корнилов се отби в затвора, където имаше още много арестанти. Той се сети, че може да ги използва за гасене на пожарите на бастионите.

Корнилов срещна караулния офицер.

— Всички, които не са приковани към колички — каза Корнилов, — ги отведете на Малахов курган. Аз отивам там и ще се разпоредя за работата.

— Ваше превъзходителство — каза офицерът, — прикованите към колички молят като милост да ги пуснете.

— Доведете ги тук.

Влязоха група арестанти, някои без окови, но повечето гърмяха с веригите.

— Оковите да се свалят! — нареди Корнилов и със съдействието на другарите оковите начаса бяха свалени.

Арестантите се построиха в три редици.

— Момчета — каза Корнилов, — аз отивам на Малахов курган. Марш след мен. С усърдие и храброст вие ще заслужите прошката на императора.

— Ура! — викна тълпата и почти бегом се спусна след коня на Корнилов.

Корнилов започна да се изкачва по западния скат на Малахов курган. По пътя си срещна моряци, които весело гракнаха „ура!“.

— Ще викаме ура, когато разбием английските батареи — каза Корнилов, — а засега само тези млъкнаха. — Корнилов посочи надясно към френските батареи, които наистина съвсем замлъкнаха, след като бе взривен още един техен барутен погреб.

Корнилов се изкачи на Малахов курган и слезе от коня. Там беше много напечено. Три английски батареи действуваха срещу кургана; на едната се развяваше английски флаг и в нея до започването бомбардировката се виждаха двадесет и четири амбразури, другата беше до шосето, третата — знаменитата петока, т.е. с пет амбразури, се намираше на ската на хълма в горния край на Килен дере. На горната площадка на кулата беше такъв ад, че прислугата остави оръдията. Само долу Истомин успешно обстрелваше от землените батареи. Корнилов слезе на долния етаж.

— Владимир Иванович — каза той на Истомин, — защо не наредите тук да превързват ранените? Струва ми се, че е по-удобно.

— В тая бъркотия не се досетих — каза Истомин.

— Пък и доктор нямате. Аз сега ще изпратя някого за доктор на превързочния пункт.

След като се разпореди и погледна действията на нашите оръдия, Корнилов каза:

— Жалко, че не можем да ги нагостим отгоре. Няма ли някаква възможност? Аз ще се изкача на горната площадка да видя какво може да се направи.

— Както искате, Владимир Алексеевич — разпалено каза Истомин, — но там няма да ви пусна! Пък и горе няма никой. Нима не вярвате на думите ми, че ние изоставихме горната площадка поради невъзможността да се прикрием там от снарядите?

— Според мен — каза Корнилов — в такъв случай би следвало стрелбата от кулата да се прекрати изобщо. Нашите оръдия са малокалибрени, а техните — от чудовищен калибър. Ние само понасяме загуби от хора без особена полза.

— Ако заповядате, аз ще прекратя стрелбата.

Кулата замлъкна, стрелбата продължиха само землените батареи.

— Сега вече видяхме всичко, време е да се прибираме — каза Жандр и като погледна часовника си, добави: — Наближава единадесет и половина, време е и да похапнем.

— Почакайте — каза Корнилов, — ще отидем още ей там (той посочи Ушаково дере), а сетне у дома.

Той също понечи да извади часовника си, но си спомни, че го изпрати в Николаев на жена си.

— Е, да тръгваме — каза той и се насочи към бруствера, зад който стояха оставените коне.

Жандр побърза след адмирала. Корнилов приближаваше вече до бруствера. Жандр беше на две крачки от него, когато изведнъж се чу глух звук от падането на тежък чувал на земята и на гърдите на Жандр пръсна кръв. Корнилов се олюля и съвсем би паднал по очи, ако Жандр не прихвана главата му. Другите офицери се спуснаха на помощ, вдигнаха адмирала на ръце и го положиха зад бруствера между оръдията. Снарядът бе раздробил левия крак на Корнилов чак до корема.

— Отстоявайте Севастопол… — каза Корнилов и без да издаде нито стон, загуби съзнание.

Офицерите и матросите се суетяха около Корнилов, дойдоха и двамата лекари, които Жандр бе изпратил да повикат от корабния квартал, те огледаха раздробения крак на Корнилов и се захванаха да го превързват, като клатеха глави.

— Господа — каза Жандр, — аз отивам да съобщя за нашата страшна загуба на генерал Молер и Нахимов… В случай на щурм всички ще чакат разпорежданията на Владимир Алексеевич… Трябва да ги предупредим… По пътя ще се отбия в болницата.

Жандр бързаше колкото можеше, но още не бе успял да слезе от кургана, когато почувствува по ръката удар като от камък и жестока болка. След като се убеди, че това не е рана, а само контузия, той продължи пътя си, отби се в болницата, изпрати на кургана най-добрия ординатор и носилки, а сам тръгна да търси Молер и Нахимов. Намери Молер на шести бастион, а на пети му казаха, че Нахимов е тръгнал за дома си да обядва. Нахимов обядваше набързо и сам; поднасяше му ординарецът — той обърна внимание на кръвта, запекла се по челото на Нахимов, за което господарят му каза: „Ама ти, братле, си голям глупак“ — и продължи да обядва. На масата стоеше неизменната бутилка марсала, вече до половината пресушена. Когато Жандр влезе, Нахимов, като го видя такъв загрижен и объркан, попита, сякаш предчувствуваше нещо лошо:

— Къде е Владимир Алексеевич?

— Той е ранен, опасно е ранен от снаряд и едва ли ще оживее — каза Жандр.

Нахимов скочи от мястото си.

— Къде е? Говорете! Такъв човек като Корнилов и изведнъж ранен! Друг такъв няма и няма да има! Ето ти истинско нещастие! По-добре мен да ме беше улучил снаряд или някого другиго, само не него! Разберете, млади човече, вие навярно сте го обикнали за това късо време, а ако човек го познава, както аз го познавам!… Аз съм стар моряк и повярвайте ми, не ме е срам пред вас: виждате ли, млади човече, аз плача, да, аз плача!

Сълзите наистина се лееха по бузите на Нахимов. Жандр почувствува, че и неговото гърло се свива от спазми и побърза да излезе. Щом излезе от Нахимов, той усети, че болката от контузията става непоносима и отиде в болницата да се погрижи за себе си.

По пътя Жандр забеляза, че откъм пристанището се чува необикновена канонада. Привичният слух на моряка тутакси позна рева на корабни оръдия.

„Неприятелският флот ни бомбардира и откъм морето“ — мярна се в ума му. Той не грешеше.