Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (88)

XIII

На другия ден в Севастопол само за това се говореше — за сполучливия нощен бой.

В северната част на града в прословутата палатка „Одеска странноприемница“ са се събрали група офицери. Нижат се безкрайни разговори и спорове за подробностите на битката. На всеки му се иска да покаже, че той знае по-добре от другите и всеки разказва посвоему. Един твърди, че за малко не са пленили генерал Хрушчов и че нещата стояли именно така: зуав хванал генерала за яката и вече го помъкнал към своите, но в тоя момент дошъл тръбачът Павлов и бух с всичка сила французина с мундщука на тръбата по главата — черепът на зуава се разцепил наполовина. Друг се обижда заради генерала.

— Моля ви се, как може така, за яката! Нищо подобно нямаше, аз самият видях. Не зуав, а зуавски офицер нападна генерала с гола сабя. Генералът гледаше на другата страна и неминуемо би загинал. В това време тръбачът отклони удара на сабята с тръбата, а друг войник намушка французина с нож в корема.

— Е не, ако разрешите — намесва се трети. — И вие невярно разказвате. Тръбачът не само отклони удара, но и измъкна сабята на французина.

— Разрешете, а как би могъл да я измъкне?

Прапоршчик Маклаков, ординарецът на Хрушчов, на свой ред твърди, че знае по-добре от всички, но не казва нищо ново, а само потвърди думите на последния разказвач.

В „Одеската гостилница“ се отби и есаулът Даниленко, търсейки някого от пластуните. Наобиколиха го от всички страни и го караха и той да разкаже нещо.

— Та к’во да ви разкажа — отвърна Даниленко, примесвайки руските думи с малорусийски. Такъв зор беше, загубих си шашката…

— Кажете, капитане, вярно ли е, че сте се справили с трима французи?

— Е, та какво?

— Ами разкажете как беше, интересно е!

Даниленко дълго отказва, но на края разказа:

— Вървя си аз, тъмно като в рог; не успях и шашката си да извадя, спипаха ме дяволските френци и ме мъкнат; а аз се опъвам, не вървя; искам да викам — държат ме за гърлото, аз тогова — дето ме държи за гърлото, хванах за пушката, а другия държа за гърдите, а пушката му избих от ръката и ги мъкна и двамата към сабята. Тогаз си помислих: имам кинжал. Хвърлих тогова, дето го държах за гърдите — и с кинжала в тумбака, а другият хукна да бяга. Едва взе да се разсъмва — гледам няма ми шашката? Къде ли е? Ах ти, майка й стара! Казвам на момчетата: гледайте да ми намерите шашката, че светът ми е черен! Търся моите, може пък да са ми намерили шашката! А то наистина не ми се живее. Ох, к’ва беда!

Но към комичния елемент на този ден се примесваше и много трагично. Разбира се, тази нощна схватка бе шега и в сравнение с Инкерманското сражение, което ни струваше единадесет хиляди души; сега бяха убити само шестдесетина души и ранени около триста. Но нали и един човешки живот все пак струва нещо!

Убитите руси и французи ги прибираха нашите войничета. Офицерите и войниците единодушно хвалеха храбростта на неприятеля. „Французите се бият като юнаци, но и нашите не им отстъпват“ — казваха войниците. „Смятам за свой дълг да ви уведомя — писа барон Остен Сакен на Канробер, — че вашите убити храбри войници, останали в наши ръце през нощта на 11 февруари, бяха погребани с всички почести, подобаващи на тяхната примерна неустрашимост.“

Убитите французи ги погребаха малко по-настрани от нашите. Много любопитни дойдоха да гледат. На някои черепите бяха разцепени на две. Полковник Сабашински обясни, че някои от селенгинците вместо щикове използвали кирките и мотиките, с които преди копаели земята.

Мирно лежаха френските трупове малко по-настрани от руските. За французите изкопаха две големи ями: в едната сложиха офицерите, в другата — войниците. Зуавите имаха широки вълнени пояси като шалове — размотаха ги и с тях покриха очите на покойниците. Католически свещеник отслужи панихида. Взвод наши войници дадоха залп, отдавайки последна почит на убития неприятел: през това време гробовете бяха засипани със земя. Нашите ги погребаха отделно. От неприятелските батареи маса зрители наблюдаваха това зрелище.

На Северния кей в една барака бяха докарани умиращите и мъртвите, събрани след погребението. Тук руси и французи лежаха един до друг и размесени, само по ризи и долно бельо, без обувки. До главите на русите горяха восъчни свещи, забодени в земята. Всички обърнаха внимание на един поразително красив зуав, чернокос, с високо чело, правилни черти на лицето и сини очи; той беше още жив. Простреляната му с куршум гръд се надигаше, пръстите му мърдаха. Той умря още там, в сушината, преди да му се даде медицинска помощ. Редом с него издъхна здравеняк руски фелдфебел, целият облян в кръв.

Останалите ранени, наши и френски, бяха изпратени на превързочния пункт.

В инженерния дом, където по това време беше главният превързочен пункт^[1], кипеше работа. Палатите бяха пълни с ранени. Чуваха се стонове, викове и нареждания, но някои ранени лежаха спокойно и само стискаха зъби от болка. До входните врати на зданието постоянно се появяваха носилки. Ето носят войник с обезобразена долна челюст и изметнат навън език, сякаш току-що е свален от въжето. Той диво блещи очи и стене. По-нататък следва носилка с капитан от зуавите, на него му е прострелян кракът. Той гледа бодро. На главата си има бяла превръзка, нещо като чалма. Капитана го отнесоха в операционната зала. Вътре в залата бяха наредени кревати в два реда, над тях имаше шкафчета, в които ранените поставяха нещата си. Край вратата се намираше операционната маса. Вляво от масата на един креват вече лежеше руски войник, ранен с куршум в лакътя. Около войника се бяха струпали докторите и оглеждаха раната. Две милосърдни сестри от пристигналото около преди месец трето отделение на червенокръстката община приготвяха инструментите, бинтове, корпия и вода. Едната от тях, Бакунина^[2], гледаше наоколо съвсем спокойно, другата бе малко развълнувана, но се държеше. Това бе сестрата на подпоручик Глебов и тя се вълнуваше не толкова от предстоящата операция, колкото от вестта за раните от нож, получени от брат й, когото още не беше успяла да види — така беше претрупана с работа.

Войникът, комуто се готвеха да отрежат ръката, стенеше, страдайки от непоносима болка. Опитният флотски хирург Земан^[3] даде знак да го упоят с хлороформ. Към носа на войника поднесоха бяла платнена торбичка, пълна с напоена с хлороформ корпия. Здравата натура на войника дълго не се предаваше; на края го упоиха, той заспа, даже захърка, започна да бълнува. Ту изведнъж запее: „Сбогом, момичета, сбогом, женички, на нас сега-а-а не ни е до вас!“ — ту започне да стене, да ругае, да вика за някакво копче и пуска думи, способни да оскърбят слуха на милосърдните сестри. Но Бакунина, както и преди, гледа строго и спокойно, а Глебова очевидно сама започва да страда заради войника.

Опериращият лекар се навежда над ранения и с два замаха открива костта, отделяйки месото. Кръвта се лее като река от прерязаните артерии в един меден тас, който е поставила Бакунина; другият лекар и фелдшерът притискат артериите и кръвта спира. Опериращият бързо реже костта. Всеки звук на триона отеква в цялото същество на Глебова, но тя се насилва и подава коприна, с която лекарят бързо превързва артериите. Операцията свършва, сега остава фелдшерът да довърши работата, като сложи корпия върху отрязаното месо и облепи раната с пластири.

— Ах ти… — ругае все още спящият болен, като пуска най-цветиста псувня. На края се събужда — отслабнал, уморен, безсмислено оглежда присъствуващите и отново започва да стене. Изведнъж забелязва, че ръката му е отрязана по-горе от лакътя и се повтаря обичайната в такива случаи сцена. „Божичко, майчице мила, погубиха ме!“ — вика войникът, обливайки се в сълзи. В ъгъла на залата се въргаля отрязаната му ръка сред многото подобен непотребен вече боклук.

Сега идва ред на капитана на зуавите. Той очевидно е хладнокръвен и дори се показва храбър, като отказва хлороформ. На него му отрязват крака; капитанът не издава нито стон и само когато режеха мускула, той не издържа и леко извика. Сложиха го на кревата. Върху масата положиха друг зуав, красив атлет с черна брадичка, с фесче и синя куртка с шевици на раменете и на ръкавите. Дадоха му хлороформ. Операцията свърши, махнаха хлороформа, към раната долепиха топъл сюнгер.

— Au nom de Dieu! Vous me brulez! Vous me brulez (за бога, вие ме горите! Вие ме горите!…) — викаше зуавът и се бореше с фелдшерите. Шестима души с мъка го удържаха.

— Tenez vous brave, mon enfant! Nous guerirons bien, voyez vous (Дръжте се, дете мое! Ще видите, ние ще оздравеем) — каза капитанът, на когото току-що бяха отрязали крака.

Гигантът, като чу думите на капитана, стихна и само стискаше зъби. Сложиха го недалеч от капитана.

Не след дълго и капитанът посърна. Край него минаваше докторът и капитанът го помоли да го повдигне, тъй като се беше свлякъл на края на кревата и можеше да падне, но когато докторът се наведе да го повдигне, капитанът, който го бе обхванал за врата, отпусна в изнемога ръце и каза:

— Non, laissez moi, laissez moi, pas si vite (Не, оставете ме, оставете ме, не така бързо).

Но ето още една операция: на един ранен пластун му изваждат куршум. Той хладнокръвно пуши луличката си и се шегува, надсмивайки се над лекарите, които търсят, търсят и не могат да намерят куршума.

Един зуав заявява на доктора претенциите си спрямо пластуна за варварската му постъпка по време на боя. Може би да е бил и друг пластун, но всички те си приличат като родни братя. Оказва се, че по време на борбата пластунът изпохапал цялото лице на французина.

— Чуваш ли, братле, какво говорят за едного от вашите? — пита докторът пластуна, като му превежда думите на зуава.

— Шкода, що ему зовсим ниса не видгризли (Жалко, че съвсем не са му отхапали носа) — саркастично, но полугласно отговаря пластунът и с усмивка поглежда французина, чието лице е покрито със синьо-морави белези.

— Наистина, що за варварство — каза докторът. — Матрос или дори войник никога не би направил това…

Жалка фигура представляваше намиращият се тук френски беглец, леко ранен от куршум, пуснат подире му от неговите. Той някак се беше присвил и седеше в ъгъла. С него не искаха да разговарят нито русите, нито французите.

Знаменитият хирург Пирогов^[4] бе болен и този ден не дойде. Единият доктор каза на другия, че сега от милосърдните сестри само пет или шест са на крака, другите са се разболели: едни от тиф, други просто от изтощение на силите.

— Има си хас — каза той. — Само си помислете! Дявол знае каква измет докарват по разпореждане на светлейшия от Симферопол в Севастопол едва ли не в карети: неотдавна по такъв начин пристигнаха няколко симферополски… — а нещастните сестри по цял ден трябва да бъхтят пеша по непроходимата кал. Това направо е възмутително!

Други двама доктори говореха за кавгата, възникнала между Гюбенет^[5] — представител на немската партия, и Пирогов — представител на руската партия, макар впрочем секретар на Пирогов да бе немецът Обермилер. Самият Пирогов не се бореше толкова срещу немците, колкото срещу научния педантизъм, намерил в лицето на Гюбенет солидна опора.

Нощ е. В палатката, където лежат безразборно и офицери, и войници, шумът стихна. Само рядко се чува стон на страдалец или молба да му дадат водица. Сестрите и фелдшерите обхождат болните. От фелдшерите има двама-трима старателни, останалите са груби и несръчни. Сестрите, напротив, успяха да спечелят любовта на ранените. Към подпоручик Глебов приближава бледа девойка и едва не извиква: тя познава брат си. Като потиска вика, тя прошепва:

— Коля, гълъбче, най-сетне те намерих!

— Наташа! — може само да продума Глебов. Сълзи се показват на очите му. — Ето какво направиха с мен. На него му се иска още повече да разнежи сестра си, макар раните му да не са опасни.

Сестра му се накланя над него и те дълго си шепнат, припомняйки си ту родната къща, ту наскоро преживени сцени.

— Старата Уляна ти праща кръстче — каза Наташа. — Ти помниш ли Уляна?

— Твоята бавачка? Как да не я помня! Помниш ли как ние с теб плачехме, когато майка заповяда да набият по-голямата й дъщеря, защото я подозираха в някаква малка кражба…

— И след това излезе, че тя не е откраднала — каза Наташа. — Ах, как плаках тогава… Не, по-добре не говори за това.

— А глупавата Уляна ми се накара — каза Глебов. — Грешно е, казва, за маминка си да говорите лошо, ей на, аз и ръчица й целунах, голяма работа, че момичетата ще натупат моята мома, та нали при другите господари е по-зле… Ама че щура жена! Този случай дълго не можах да го забравя!

Наташа малко се поизчерви, стана й съвестно за майка й и за брат й.

— Хайде да оставим това, Коля. Мама е жена със стари разбирания, но което е истина, тя ни обича. Сега и тя поомекна спрямо селяните.

— Няма да повярваш, Наташа — каза Глебов, — колко се промени през това време моя възглед за руския селянин. Що за народ са нашите войници! Аз се сдружих, сродих се с тях и разбрах, че те в много отношения са по-добри от нас!

— Дружке, дай ми за бога водица — помоли един войник, който лежеше недалеч.

— Хайде, довиждане, Коля, надявам се скоро да се поправиш. При първа възможност пак ще дойда при теб!

Наташа прекръсти брат си и като му пооправи възглавницата, приближи до войника. Очите на войника блестяха трескаво, имаше силен огън.

Той изпи водата.

— Сега ми е по-леко, гълъбице-госпожице (по онова време войниците още рядко употребяваха думата „сестрица“).

Наташа попрегледа и другите болни. Когато повторно мина покрай умиращия войник, той й каза с отслабнал глас.

— Госпожице! Проявете божа милост, минете още веднъж.

След половин час Наташа изпълни тази наивна молба. Когато се приближи до войника, суровото лице на умиращия се проясни. Той погледна с неизказана благодарност това, струващо му се неземно създание и умря с усмивка на устните.