Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (1)

I

В края на 1852 година в двореца на великата княгиня Елена Павловна имаше бляскав прием, на който присъствуваше императорската двойка. Цветът на петербургското общество и целият дипломатически корпус също бяха налице.

Ослепителната светлина на полилеите и петромаксовите лампи, прекрасната обстановка на двореца, богатата колекция от картини, тропическите растения, украсяващи стълбите и залите на двореца — всичко това не правеше особено впечатление на избраното общество, събрало се при великата княгиня. Вечерта обаче беше много оживена, благодарение главно на това, че всички с нетърпение очакваха императора. Най-сетне той пристигна заедно с императрицата.

Портиерът на император Николай е известен. В описваното от нас време господарят беше все така величествен, както и през младежките си години. Вярно, косата му беше значително оредяла, ъгълчетата на устните понякога нервно потрепваха, но императорът се държеше изправен, с вдигната глава, движенията му бяха енергични, но плавни, походката в истинския смисъл на думата — царска.

Деколтирани дами с кадифени и копринени рокли с дълги шлейфове, обсипани с бисери и брилянти, кавалери с ордени, звезди, кръстове и еполети — всички почтително се спираха при приближаването на стройната фигура на Николай, който вървеше под ръка с императрицата — висока жена с болнав вид. Тя донякъде приличаше на майка си — знаменитата пруска кралица Луиза.

Великата княгиня Елена Павловна, щом видя императора и императрицата, забърза насреща им с обичайната си поривиста, стремителна походка. Императрицата поговори няколко минути с домакинята, след което я обкръжиха предимно посланиците на различните немски държави. Сред тях беше и пруският посланик генерал Рохов, ограничена, но добродушна личност — по външност приличаше на стар пруски фелдфебел и в миналото се ползваше с неограниченото доверие на император Николай. Случваше се императорът да разказва на Рохов неща, които не знаеше дори собственият му държавен канцлер граф Неселроде^[1], и Рохов молеше императора да му разреши да съобщи тези сведения на руския министър.

Тук беше и австрийският посланик граф Менсдорф-Пули^[2], вечно страдащ от подагра — честен войник, който никога нищо не знаеше за намеренията на своето правителство. Веднъж Менсдорф откровено призна на императора, че би предпочел да командува бригада в някое унгарско градче, отколкото да играе ролята на посланик в Петербург, тъй като от политика абсолютно нищо не разбира. Това признание много хареса на императора. Менсдорф беше хубавец и на времето много дами от висшето общество се влюбваха поред ту в него, ту в италианския певец Марио.

Напоследък както пруският, така и австрийският посланик бяха изпаднали в немилост. Работата е там, че пруският крал и австрийският император се бяха уговорили с император Николай да признаят държавния преврат, по силата на който Наполеон III^[3] стана император на Франция, но в същото време да титулуват Наполеон не брат, а „добър приятел“. Огромно бе негодуванието на Николай, когато разбра, че неговите съседи не са спазили условията и че единствен той от всички монарси в Европа е нарекъл Наполеон така, както е прието да се назовава президентът на Съединените щати. Императорът не обичаше да се шегува и на коледния парад през 1852 година, няколко дни преди описвания от нас прием, даде воля на гнева си. В присъствието на руски генерали той обсипа двамата посланици с упреци, разговаряше с тях като с провинили се ученици и направо им заяви, че по въпроса за титула на френския император двамата съюзници са му изменили.

Естествено, след тази нотация двамата посланици не можеха да разчитат на специалното внимание на императора. И наистина той не ги удостои дори с поглед.

В групата на дипломатите не беше трудно да се забележи дребен мъж със златни очила, зад които блестяха умни, хитри очи. Това бе руският държавен канцлер граф Неселроде.

Графът имаше навика, присъщ на много дипломати, да говори на приемите и баловете за всичко друго: за балет, за италианската опера, за жени (по тях си падаше, независимо от преклонната си възраст) — но само не и за политика. Този път графът обаче измени на своето правило. Неселроде поведе на английски разговор с британския посланик сър Хамилтън Сеймър. Отначало те обмениха няколко общи фрази, но след това графът отведе сър Сеймър настрани, като му каза, че желае да поговори с него за неща от първостепенна важност.

— Императорът ме помоли да ви предам, че той желае непременно да поговори с вас, мой скъпи сър Хамилтън — каза Неселроде. — Аз мисля, че той сам ще се приближи до вас. Вие не познавате императора. Неговото душевно благородство е извън всякакво съмнение; но той твърде присърце и горещо приема всичко, което засяга интересите на източните християни. У вас в Англия се заблуждават, като твърдят, че Русия в случая се ръководи от някакви фантастични мечти за хегемония над всички православни държави. Нищо подобно. Ние също така не сме безусловни противници на Франция. Вие знаете, скъпи сър Хамилтън, че лично аз винаги съм бил против политиката, която Русия е водила по отношение на Франция след полския метеж. Аз винаги съм съчувствувал на крал Луи Филип, уважавайки в него монархическия принцип, и мога да ви уверя…

— Не ви разбирам напълно — прекъсна го Сеймър. — Доколкото ми е известно вашият император бе доволен от падането на Луи Филип. Сега във Франция царува Наполеон III и на правителството на кралицата би било твърде приятно, ако вие бихте могли да повлияете на вашия император в смисъл да се отстранят недоразуменията между вас и сегашното френско правителство.

— Вие сте песимист, скъпи сър, никакви големи недоразумения няма и не се предвиждат…

— О-о! — проточи англичанинът. — Въпросът за ключа от вратите на Витлеемския храм обаче и досега служи като ябълка на раздора между вас и Франция.

При тези думи на Сеймър устните на граф Неселроде се изкривиха в неприятна усмивка. Знаменитият спор заради този ключ винаги довеждаше графа до отчаяние. Граф Неселроде бе наистина един от дейците на епохата на „Свещения съюз“^[4]. Той обичаше да повтаря, че неговият подпис се мъдри заедно с подписите на Хартенберг, Метерних и Уелингтън^[5]. Но от друга страна графът по религия бе от англиканско вероизповедание, по убеждения — волнодумец и в пълния смисъл на думата светски човек. „Свещеният съюз“ от негова гледна точка беше само сполучлива дипломатическа комбинация. Графът решително не разбираше как през XIX век в епохата на телеграфа и парната машина би могъл да възникне спор между две държави заради някакви си пилигрими, както той наричаше православните богомолци. Да се карат с Франция заради няколко си гръцки попове и монаси! „Та ние се връщаме в епохата на кръстоносните походи“ — повтаряше графът, приписвайки цялата тази история на интригите на „старата руска партия“. Но когато граф Неселроде за пръв път научи, че Наполеон III на свой ред подкрепя претенциите на католическите монаси, стремящи се да получат ключа от големите врати на Витлеемския храм, той бе толкова изумен, че отначало не разбра за какво става дума. Графът дълго си блъска главата, размишлявайки какво ли би означавало това? Най-сетне, без да попита императора, той изпрати телеграма в Париж, в която пишеше на нашия посланик: „Помъчи се да научиш дали става дума за ключ в смисъл на инструмент, с който е прието да се отварят врати, или тук се подразбира някакъв особен ключ, например някаква емблема!“ Но изумлението на графа нямаше граници, когато го уведомиха, че става дума за истински ключ, тоест за такъв, с какъвто е прието да се отварят врати…

— Вие естествено разбирате, скъпи сър — продължи графът, — че този смешен спор между латинските и гръцки монаси ще се уреди по чисто дипломатически път…

— Правителството на нейно величество кралицата именно това желае — сухо отговори Сеймър.

В този момент към тях се приближи френският посланик Кастелбажак, вече позастарял военен, понякога нетактичен и с невъздържан език. Още през първия ден на пребиваването си в Петербург, на парада той зададе такива неуместни въпроси, че завинаги подрони реномето си пред императора. След качването на Наполеон на престола Кастелбажак постоянно повтаряше думите на своя повелител: „Империята — това е светът.“

Французинът се приближи до граф Неселроде; британският посланик се възползва от това и се оттегли настрани.

— Как сте, графе? — попита французинът, ръкувайки се с канцлера. — Престанете да мислите за политика… Скучна материя е, уверявам ви. По-добре обърнете внимание на тази очарователна блондинка. Какъв разкошен бюст!

Кастелбажак бе също толкова стар, колкото и Неселроде и също такъв почитател на женските прелести.

— Вие сте непоправим, скъпи мой — каза с усмивка Неселроде. — Вас, струва ми се, на този свят ви интересуват единствено жените.

— Добавете: красивите и младите… Грозните и старите като вашите пристигнали от Москва княгини не обичам… За какво разговаряхте със Сеймър? Той май все така ви се сърди. Не си струва да му обръщате внимание. Неотдавна казах на вашия император: „Ваше величество, сериозният тон на сър Сеймър е обикновена приумица на един упорит англичанин.“ Императорът милостиво се усмихна и ми каза: „Същото постоянно ми повтаря и Неселроде.“

— Разбира се — бързо подхвана графът. — Аз съм твърде щастлив, че моите доводи не са останали без влияние на господаря… Ще ви кажа под секрет, че у нас никой не вярва във възможността на англо-френски съюз.

— Естествено, този съюз е чиста глупост — отбеляза Кастелбажак.

Междувременно император Николай се приближи до група немски дипломати. Черните фракове и мундирите със звезди нервно се разшаваха. Всички в надпревара се стараеха да привлекат върху себе си вниманието на императора и ловяха всеки негов поглед. Но императорът подмина разните сакскобургготски търговски съветници и отиде право при стоящия самотно сър Хамилтън Сеймър, стисна му сърдечно ръката и го поведе след себе си в една от съседните зали на двореца.

Сър Сеймър рязко се отделяше сред колегите си дипломати с непринуденото си държане, умело съчетано с необходимата доза почтителност.

И докато в главните зали на двореца гърмеше музика, чуваше се дрънкане на шпори, шумолене на коприни и кадифе, в същото това време в отделна зала, където рядко се появяваха фигурите на гости, подплашени от внушителния поглед на императора, се водеше разговор между него и британския посланик.

Императорът говореше разпалено, енергично жестикулираше, фразите му бяха отсечени, сякаш разчетени по тактове. Британецът почти през цялото време слушаше и като че ли мислено стенографираше думите на Николай, съзирайки в тях важен материал за донесение в Лондон.

— Вие знаете — каза императорът — моето отношение към Англия. Онова, което съм ви казвал по-рано, го повтарям и сега. Искрено желая двете държави да бъдат свързани с най-тясна дружба. Уверен съм, че това е възможно. Моля ви да предадете моите думи на лорд Джон Ръсъл^[6]. Ако ние бъдем единни, за мен не е съществено какво мислят другите. Сега аз ще се сбогувам с вас.

Императорът отново стисна ръката на Сеймър, показвайки му, че разговорът е свършен. Но Сеймър, който почти през цялото време беше мълчал, изведнъж каза:

— Ваше величество, с ваше позволение ще се осмеля малко да удължа нашия разговор.

— Какво има? — попита императорът. — Говорете, слушам ви с внимание.

— При условие, ваше величество, че ще ми разрешите да изкажа съвършено свободно мислите, които подбудиха у мен вашите последни думи.

— Разбира се. Говорете с мен напълно откровено.

— Бих бил радостен — каза Сеймър, — ако ваше величество добави няколко успокоителни думи относно Турция.

Императорът смръщи вежди. За миг изглеждаше, че думите на Сеймър неприятно са го поразили. След известно колебание той твърдо, но приятелски каза:

— Вие сам знаете, че Турция се намира в най-окаяно състояние. Турция е близо до пълно разпадане. Нейната гибел обаче би била нещастие за цяла Европа. Необходимо е Англия и Русия да постигнат пълно сърдечно съглашение по този въпрос и да не предприемат нищо тайно една от друга.

— Уверен съм, че британското правителство напълно споделя този ваш възглед, господарю — добави Сеймър.

— Виждате ли каква е работата — каза Николай. — Под наше попечителство се намира болен човек. Казвам ви откровено, че за нас би било нещастие, ако този болен човек умре, изплъзвайки се от ръцете ни.

— Ако правилно съм разбрал думите на ваше величество — каза Сеймър, — вие смятате разчленяването на Турция за нещо напълно възможно.

— Тъкмо обратното — побърза да възрази императорът. — Знам, че ми приписват някакви завоевателни стремежи. Аз не съм споделял и не споделям идеите на моята баба, императрица Екатерина. Моята държава е толкова обширна, че прибавянето на територии само по себе си крие опасност. Целостта на Турция ни най-малко не заплашва моите интереси. Има друга страна на въпроса. В Турция живеят няколко милиона християни. Има чувства и задължения, които никога не трябва да се изпускат пред вид — Русия е получила светлината на християнската вяра от Изток и това налага върху нея известен дълг. Вече ви казах: Турция е болен човек. По-добре е ние да предварим нейното разпадане, отколкото да очакваме катастрофа. Ето пунктът, по който бих желал да имам съдействието на вашето правителство.

— Но, ваше величество, доколкото са ми известни намеренията на моето правителство, аз предварително мога да гарантирам за едно: във всеки случай Англия няма да изпреварва събитията и дори при едно евентуално разпадане на Турция няма да се реши да се разпорежда със съдбата на своя стар приятел и съюзник.

— Това е добро правило — каза императорът. — Но все пак е важно ние да се разберем помежду си: в противен случай събитията ще ни заварят неподготвени. Сега отново ще ви кажа напълно откровено: ако Англия мисли да се утвърди в Константинопол, аз няма да допусна това. Аз от своя страна обещавам да не закачам Константинопол. Аз говоря, разбира се, за завладяване. Не мога да гарантирам, че обстоятелствата няма да ме принудят временно да го заема…

Сър Сеймър помълча минута, ясно осъзнавайки огромната важност на последните думи на императора. На края каза:

— Може би, ваше величество, сте по-точно осведомен от нас за положението на Турция… От писмата на лорд Ръсъл аз не извадих заключение за скорошната гибел на Отоманската империя.

— Аз ви повтарям — каза императорът с оттенък на нетърпение, — че болният човек умира. В случая възникват множество въпроси, които трябва да се решат своевременно. Крайдунавските княжества и сега се намират под мое покровителство. Нека това да си остане. Сърбия може да се уреди по същия начин, също и България. Що се отнася до Египет, аз разбирам значението на тази територия за Англия…

— Що се отнася до Египет — прекъсна го Сеймър, — смея да ви отговоря, ваше величество, че Англия винаги се е грижела за осигуряване на търговския път към Индия…

— Добре — каза императорът. — Нека вашето правителство да помисли за всичко това. Аз вярвам на английското правителство. Аз не искам от вашите министри никакви писмени обещания. Бих желал свободен обмен на мисли и в случай на необходимост думата на джентълмена. Това между нас е достатъчно.

Изричайки последните думи, императорът стана, този път решително се сбогува със Сеймър и се върна и залата, където го очакваха с нетърпение и дори с известно безпокойство.

Императорът постоя още около час и замина за Зимния дворец в отлично настроение. Беше към два часа след полунощ, когато Николай Павлович влезе в спалнята си. Старецът камериер сладко спеше в преддверието в едно кожено кресло. Николай Павлович не го събуди, влезе сам, залепи восъчната свещ към подвижната дъсчица, прикрепена към иконостаса, коленичи и дълго се моли. След това се съблече без чужда помощ и като загаси свещта, легна на сгъваемото походно легло и се зави с офицерския си шинел вместо одеяло.