Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (82)

VII

Когато Дашков излезе, Татишчев, с помощта на настанилия се в килера камериер Матвей (да спи заедно със слугите, Матвей не пожела от важност), дълго се ми, привеждайки в ред своя тоалет, старателно изчисти и изпили ноктите си и чак тогава почука в съседната стая.

— Vous pouvez entrer (можете да влезете!) — чу се приятен женски глас.

Графът влезе. На креслото пред неголямо, очевидно не хотелиерско огледало, седеше млада, пълна, средна на ръст брюнетка, с матов цвят на лицето и пухкави, чувствени устни. Тя бе в утринно неглиже. По маниерите на дамата личеше, че принадлежи към висшия кръг на обществото или поне дълго се е въртяла там.

— Как се чувствуваш днес, Лиза? — попита графът и й целуна ръката. — Аз се възползвах от пътуването при светлейшия и най-после докарах всичките ти неща. Сега можеш да се настаниш по-удобно.

— Все още не мога да се опомня от това страшно пътуване — с истома каза княгиня Бетси — защото това беше тя, старата петербургска любов на графа. — Тукашните опасности не ме плашат, мили, нали ще бъда винаги до теб… Аз ще се страхувам не за себе си, а за теб.

За да разберем как стана възможно княгинята да се появи в Севастопол, трябва да се върнем малко назад.

В началото на ноември графът получи от Харков писмо от княгинята със следното съдържание:

„Най-сетне, скъпи приятелю, аз постигнах желаната свобода! От предишното ми писмо ти знаеш, че бях болна, че животът ми беше в опасност и че всичките ми страдания свършиха с появата на бял свят на едно нещастно недоразвито същество, на което не бе писано да живее… Той беше толкова малък, толкова жалък — пръстчетата му бяха без нокти; не преживя, бедният, и два дни. Моят палач се грижеше не толкова за мен и за това нещастно същество, колкото за това какво ще каже светът. Когато всичко свърши, той формално (помисли си само: формално! — това е негов собствен израз) ми заяви, че след такъв «скандал» (според него това е само скандал, не повече) на него не му остава нищо друго, освен да заведе срещу мен бракоразводно дело. Аз реших да не дочакам изпълнението на тази закана, заложих всичко, което имах мое собствено, не подарено от него, и като взех със себе си най-необходимото, реших да дойда при теб… Ако ти стигне кураж, изгони ме… Сега съм в Харков и скоро ще бъда в Одеса, а оттам — при теб, мой безценни приятелю! За да не те компрометирам, аз ще се представя за милосърдна сестра и за твоя роднина. Тъкмо, знаеш, по почин на великата княгиня Елена Павловна при вас в Севастопол скоро ще пристигнат истински милосърдни сестри. Тогава и аз ще се постарая да попадна в тяхната община и ако те притесня, то ще си намеря някъде пристан. Аз искам само едно: да те виждам всеки ден, поне за пет минути… Ти не можеш да си представиш какви ужаси понякога ми идват на ум… Довиждане, мой скъпи, мой единствени приятелю.“

Почти месец след получаването на това писмо, влизайки в стаята си, граф Татишчев завари там княгиня Бетси или Лиза, както тя искаше да я нарича оттогава. С нея беше и нейната камериерка Маша, която Бетси начаса отпрати в коридора. Но да се върнем към нашия разказ.

— Знаеш ли, Лиза, ние скоро ще се преместим оттук — каза графът. — Тук става небезопасно, а аз съвсем не искам да те излагам на опасности.

— А ти не се ли излагаш на тях ежеминутно? Не, аз нямам право да се страхувам…

— Ще дойдеш ли с мен тази вечер в Константиновската батарея? Там ще е весело — каза графът. — Музика, танци; ти ще изпееш нещо.

— Не, аз няма да дойда и теб няма да те пусна… По-добре да останем двамата, щом като ти имаш време, свободно от задължения. Аз толкова малко и толкова рядко те виждам.

— Двамата… Така да бъде… Само че какво ще правим? Двамата ще ни доскучае да седим, Лиза… На мен и без друго не ми е весело…

— Значи, ти не ме обичаш, щом можеш да скучаеш с мен… Преди не ми казваше, че ти е скучно с мен…

— Преди… Да, в Петербург, където всички тези глупави светски удоволствия ми бяха омръзнали до втръсване… Но тук аз се радвам и на най-малкото удоволствие. Ти си егоистка, мислиш само за себе си.

В очите на княгинята блеснаха сълзи. Впрочем тя умееше да извиква сълзи по желание.

— Аз съм тук само от няколко дни и вие вече започнахте да ме измъчвате — каза тя. — Аз не понасям такива еснафски упреци. По-добре ми кажете, че не ме обичате, и няма да ви дотягам с присъствието си…

— Защо са тия сцени? — попита графът и сви рамене. — Аз ви обичам, но от това не следва, че съм длъжен да се лишавам от най-невинни развлечения. Аз обичам музика и отдавна не съм слушал нищо освен музиката на куршумите и снарядите.

— Учудвам се на вашите нови вкусове — каза Бетси. — Да предпочетете пред моята компания някакъв си войнишки концерт…

— Ваше сиятелство, писмо! — разнесе се от коридора фамилиарният глас на Матвей. Матвей винаги беше фамилиарен, когато знаеше, че графът се чувствува неловко.

Графът излезе в коридора.

Камериерът подаде писмото върху хотелиерски рисуван поднос, поради липсата на графски поднос, погинал в предишната квартира на графа.

Графът взе писмото и като влезе отново при княгинята, понечи да го пъхне в джоба си.

— От кого е? — попита Бетси. — Почеркът, струва ми се, е женски. Помнете, графе, аз съм ревнива и няма да ви разреша да си кореспондирате с жени.

— Навярно е от моя иконом — каза Татишчев, но Бетси вече измъкна писмото от ръцете му.

— Моля те, дай ми писмото — каза графът, леко пребледнял. Не обичам, когато се месят в моите работи.

— А аз те моля да ми кажеш кой е авторът на писмото. Вие сте смутен, графе? Вие се срамувате, че се хванахте като момченце?

— Ти грешиш. За да ти докажа противното, давам ти дума, че след като прочета писмото, ще ти го предам в пълно владение.

— Давате ми честна дума?

— Честна дума!

Бетси върна писмото. Графът с престорено хладнокръвие го разпечата. „Бетси ще ми помогне да свърша с тази глупава комедия — мислеше той. — Тя е умна жена и навярно ще измисли умен изход.“ Графът очакваше да прочете в писмото упреци, любовни думи и молби за примирение. Той бе напълно уверен, че дивата Леля все още се намира в негова пълна власт и че само една негова дума ще я доведе тук, в краката му. Графът се мъчеше да съобрази какво да каже, за да се оправдае пред Бетси и едновременно с това му се искаше да се похвали пред княгинята с умението си да побеждава жените с лекота. „С това само ще си повиша цената в нейните очи“ — мислеше той. — Но Татишчев прочете съвсем не това, което очакваше.

„Вие ми предлагате парична помощ — пишеше Леля. — Аз с презрение отхвърлям това предложение. Аз търсех вашата любов и след като се убедих, че за вас не съм повече от една играчка, поисках в краен случай вашето име, а вие ми предлагате пари! Така постъпват само низките и подли хора. Вие мислехте да се възползвате от моята злочестина — от това, че родният ми баща ме прогони от дома. Грешите. Светът не е без добри хора. Тук наблизо живее една старица, която на времето ми е била бавачка. Тя ми помага, а когато бъда в състояние да работя, аз ще й върна дълга си… Сбогом, графе. Бъдете щастливи, аз не ви желая злото, ще ви кажа нещо повече, макар то да ви се стори странно: аз ви презирам от цялата си душа и в същото време ви обичам. Сбогом завинаги! Леля С.“

— Къде остана вашето обещание? — нетърпеливо каза Бетси. — Дайте ми писмото!

— Успокой се, това е просто шеговито послание от един мой другар — каза графът, който независимо от силното вътрешно вълнение, вече си възвръщаше самообладанието. — Ако искаш, ще ти го прочета на глас…

Тонът му звучеше с такава неподправена искреност, че Бетси повярва. Графът прочете на глас съчиненото в момента писмо с хумористично съдържание. Бетси се смееше и графът й пригласяше, макар смехът му да звучеше някак неестествено.

Цял ден графът не излезе от къщи, тъй като стрелбата въпреки очакванията почти стихна и него никъде не го викаха. Той беше толкова нежен и ласкав с Бетси, че тя с охота отстъпи на желанието му и в пет часа следобед те отидоха на Константиновската батарея, където се веселиха до разсъмване. Командирът на батареята бе уредил импровизиран оркестър: всички музикални таланти в батареята бяха налице, подкрепяха ги и много странични виртуози. В крепостта, където имаше едно оръдие, се опитаха дори да танцуват. Освен Бетси имаше още няколко дами, повечето жени на офицерите. Графът представи на останалите Бетси като своя омъжена братовчедка. Предварително, разбира се, се увери, че на вечеринката няма да има никой от неговите петербургски познати, които биха могли да познават княгинята. Той отлично знаеше, че лъжата рано или късно ще излезе наяве, тъй като Севастопол гъмжеше от петербургски аристократи, и все пак сметна за удобно да скрие истината, докато това е възможно.