Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (33)

XVI

Боят кипеше вече почти по цялата линия. Движението на англичаните бе малко забавено от това, че сапьорите подрязаха моста през Алма, а казаците, отдалечавайки се от аула Бурлюк, го запалиха. Нетърпимата горещина и начинът за построяване на татарските къщурки, особено пък високите огради, спомагаха за разпространяването на огъня и цялото село пламна изведнъж, сякаш от някакъв пиротехнически фокус.

Гъстият дим пречеше на противниците да се разгледат взаимно.

На крайния ляв фланг подполковник Ракович се задържа още известно време със своите минци, но като видя, че от никъде не иде помощ, заотстъпва, за да се съедини с останалата част на полка, намираща се едва ли не през две версти.

Сред полковете, разположени край фара, беше Тарутинският; той все още не правеше абсолютно нищо поради липсата на каквито и да било разпореждания от страна на главнокомандуващия. Командирът на полка Волков от сутринта усърдно слуша молебен, а по време на боя беше без кон, ходеше напред-назад, суетеше се, но ползата от това беше малка. Той дори не се досети да изпрати своите щуцерници на помощ на Култашов, който сам задържаше движението на неприятеля по Алма-Тамакския път.

Беше един часът по пладне. Към тарутинци от английската верига започнаха да долитат куршуми. Войниците, които никога не бяха участвували в бой, се стреснаха, чувайки странни звуци, сякаш свистене на камък, изхвърлен от прашка. Острият писък на куршумите, напомнящ звука „пе-ен“, все повече се усилваше и на края отделните звуци се сляха в едно общо, непрекъснато, „пе-ен“, съпроводено сякаш от леко подухване на вятъра. Изведнъж редникът Черепов се присви и падна с изкривено лице. Лицата на войниците се изопнаха — това бе първият ранен в техния полк.

— Черепов, Черепов го раниха — изведнъж заговориха войниците. Направиха носилка от пушките и го понесоха към превързочния пункт.

В това време нашата землена батарея откри огън с гюлета по англичаните. Виждаше се как англичаните се снишиха към земята, с изключение на неколцина конници, вероятно офицери. Изстрелите на нашата батарея не бяха твърде сполучливи — снарядите или не достигаха, или прелитаха тясната лента, образувана от английския строй.

Точно тогава покрай тарутинци към левия фланг препусна Меншиков със свитата си, а димът от горящия Бурлюк скри англичаните, които приближаваха моста.

Княз Меншиков с адютантите си вече бе над урвата и безпомощно гледаше преминаващите реката зуави. Изведнъж откъм морето прогърмя изстрел, втори, трети и скоро цял облак снаряди запрелита през главите на главнокомандуващия и неговата свита.

Лично Меншиков не беше страхливец, пък и не за пръв път в живота му се случваше да слуша музиката на снарядите, в различни сражения беше получавал рани, които и досега се обаждаха, щом седнеше на седлото. Не страх, а пълно объркване изразяваше погледът му. Адютантите си придаваха смел вид, макар в душата си почти всички да изпитваха страх и смело може да се каже, че се страхуваха най-много ония, които се стараеха да се покажат най-храбри.

Сред тях беше и Панаев, юноша, който досега сляпо вярваше в главнокомандуващия и смяташе, че той може да управлява войските както играчът на шах своите пешки. „Ако не беше този Киряков — мислеше Панаев, — светлейшият отдавна да е унищожил половината неприятелски войски.“ Тези мисли бяха прекъснати от рева на неприятелските морски оръдия и цялото внимание на Панаев се насочи към летящите снаряди, произвеждащи във въздуха шум, подобен на ураган.

„Нима и мен ще улучи някой от бръмчащите снаряди?“ — Тази мисъл завладя Панаев и той забрави всичко останало.

На връщане княз Меншиков най-сетне видя оръдията, прехвърлени от бригадата, водена от Боске. Тези оръдия очевидно имаха за цел да обстрелват полегатото дере, по което се спускаше князът със свитата си. Князът съобрази, че трябва да пусне в ход нашата кавалерия. Той извика при себе си намиращия се при него офицер от Генералния щаб Жолобов.

— Доведете два дивизиона хусари — каза князът, — насочете ги срещу десния фланг на французите и отблъснете пред мен тяхната батарея от позицията.

Жолобов не успя да направи и няколко крачки, когато неочаквано конят му, пронизан от снаряд, изпратен от морето, се строполи заедно с конника. Жолобов се намери на земята, седнал близо до падналото седло. Панаев, който яздеше между казашкия уредник и някакъв грък, се спусна към Жолобов, забравяйки за собствената си опасност.

— Какво ви стана? — попита Панаев. — Вашият кои май че е убит, вземете коня на гърка.

Конят наистина бе убит от снаряда на място.

— Струва ми се, че ето тук нещо ми е откъснато.

Панаев и двама други адютанти скочиха от конете и се приближиха до другаря си. На Жолобов бе разкъсана дрехата, бельото и брича, но повече нищо не се виждаше.

Покрай тях минаваше един казак. Повикаха го, той понечи да избяга, но като видя уредника, спря.

— Стой, ти такъв-онакъв! — завика Панаев на казака, като украсяваше думите с отбрани юнкерски изрази.

— Стига, ваше благородие — вметна уредникът. — Току-виж ви перне нещо и ще си умрете с лоша дума на езика.

Панаев се засрами, заповяда на казака да подържи конете и започна да помага на Жолобов. С помощта на уредника и гърка Панаев понесе Жолобов към хълмчето, където бе по-безопасно от снарядите.

— Кажете на негова светлост да се пази — говореше Жолобов, без да издава нито стон.

Когато го положиха на земята и се опитаха да го разсъблекат, видяха огромна, сякаш изгорена рана — кръв нямаше. Панаев го побиха тръпки. В далечината пътуваше някаква обозна талига, Панаев заповяда на гърка да я спре, но гъркът не разбра или не искаше да изпълни заповедта и побягна към обоза. Панаев препусна сам и докара талигата, където положиха Жолобов. Жолобов загърна крака си с полите на шинела от войнишко сукно. Уредникът го подкара с друсане към превързочния пункт. Вместо Жолобов да доведе хусарите, изпратиха Грейг. Пристигна хусарският офицер и отрапортува на Меншиков, че още щом се появили във фланга на французите, техните батареи се приготвили за бой и хусарите отстъпили.

— Това пък защо? — попита князът. — Повтаряйте атаките, не ги оставяйте на мира.

— Слушам! — Офицерът препусна отново.

Хусарите се опасяваха от параходите и хич и не мислеха да повторят атаката. Те стояха зад хълма, френската батарея вече се беше нацелила и се разнесе първият изстрел. В това време пристигна и нашата батарея (номер четвърти от седемнадесета бригада) под командата на Кондратиев.

При третия оръдеен изстрел Меншиков бързо се обърна към стоящия до него батальон московци и изкомандува:

— Втори полубатальон на половин завъртане вляво, първи — на половин завъртане вдясно! Ходом… марш!

По тази команда останалите без сили московци се спуснаха към батареята на Кондратиев и зад гърба на стоящите без работа тарутинци бързо прескочиха двете низини, по-нататък се натъкнаха на ротите от своя полк, където беше и командирът на полка Куртянов, който още веднъж им изкомандува: половин завъртане надясно! Но трябва да се върнем малко назад и да проследим движението на Московския полк, преди още да го бе повел Меншиков.

Московците следваха успоредно батареята на Кондратиев и се приближаваха към стръмнината, която завършваше с урва над реката. Превалът се намираше вече под краката им, когато ротните командири ги обърнаха с лице към морето. Над главите им засвистяха куршуми и забръмчаха снаряди.

Ротният командир щабскапитан Селихов вървеше начело. Изведнъж спря, спряха и войниците. В целия батальон не се намери нито един, който да е участвувал преди в сражения, никой не знаеше къде да вървят, а отпред не се виждаше нито един наш войник.

Младият офицер Бейтнер, командир на взвод, посочи един нисък, но стръмен хълм, близо до който се намираше батареята на Кондратиев без никакво прикритие.

— Струва ми се, че трябва да вървим натам — каза той на щабскапитана.

В този момент на всички им се стори, че вятърът откъм морето се усили — в действителност зачестиха изстрелите от параходите.

— Напред — марш! — изкомандува ротният командир, като видя, че ротата му може да се скрие от параходите зад хълма.

Войниците неволно се приведоха, макар че това не можеше да ги спаси от куршумите и снарядите и почти бегом се спуснаха към хълма. Подпоручик Перов заедно с Бейтнер се престрашиха да се изкачат на билото, откъдето се виждаше устието на Алма и се чуваше как гърмят веригите на неприятелските параходи.

Пред фронта на московците и по-наляво се виждаха французите, които се построяваха бегом и мъкнеха оръдия. Едно оръдие се откъсна и се затъркаля надолу. Наложи се да спрат, конете се вбесиха, но скоро всичко се уреди и оръдието го измъкнаха хора. Шест френски оръдия вече стояха в редица, след това се появиха още две.

— Гледай, Бейтнер — каза Перов, — пред техните редици яздят конници, навярно началство. Баранов! — извика той на щуцерника (към този батальон имаше щуцерници) — не можеш ли да свалиш оня, на белия кон?

— Сега ще видя, ваше благородие — каза щуцерникът и също се изкачи на хълма от любопитство.

Щуцерниците представляваха привилегировано малцинство, те стреляха с пушки, улучващи от хиляда и петстотин крачки, и си знаеха цената. Дори видът им беше по-наперен и независим, отколкото на другите войници. Баранов се смяташе за един от най-добрите стрелци в полка. Командирът на другата рота, който стоеше в подножието на хълма, чу думите на Перов и викна на същия стрелец:

— Моля ти се, Баранов, убий оня, дето е на белия кон. Навярно е техен голям началник.

Баранов се прицели, стреля и белият кон вече тичаше сам, влачейки ездача на стремето.

— Браво, Баранов, благодаря! — завикаха офицерите, а след тях и войниците.

— Чаша водка от мен! — викна ротният командир.

— До белия кон колко крачки имаше? — попита Бейтнер.

— На цял прицел, точно хиляда и четиристотин крачки — отговори Баранов, без ни най-малко да се съмнява в точността на думите си.

Целият неприятелски фронт, към който принадлежеше убитият конник, се пръсна, без да завърши построяването. Неприятелските куршуми забръмчаха все още без да засягат някого.

— Гледайте, господа — каза щабскапитан Селихов на стоящите до него двама млади офицери, — ето нещо падна до мен, май че е куршум… Да, вижте каква странна форма има. Ето — истински напръстник. Трябва да попитаме нашите артилеристи що за чудо е това? Нима с тези неща мислят да стрелят по нас?

Един от офицерите взе конусообразния куршум, така наречения куршум „Миние“, и изяви желание да изтича при артилеристите на Кондратиев да разбере каква е тая новост.

Артилерийските офицери повъртяха куршума в ръце и на края решиха, че вероятно това са особени малки снаряди, напълнени с взривно вещество и предназначени да взривяват сандъците с патрони.

Двама офицери дори започнаха да разсъждават за траекторията, описвана от подобен куршум, и само ударът на неприятелския снаряд, повалил един от нашите коне, прекрати техния спор.

Перов и Бейтнер все така стояха на билото пред очите на неприятеля.

— Гледай, Бейтнер — каза Перов, — та нали по диагонал от нас имаше неприятелска батарея и докато гледах Баранов, тя изчезна някъде. Що за дяволия! Блести само едно оръдие — другите все едно че ги е нямало.

— Това значи, че нацелват оръдията в нас — отговори Бейтнер. — С дулата гледат към нас, затова не ги виждаме. Пази се, Перов! Лягай долу!

Блеснаха светлинки, вдигна се пушек и в подножието на хълма шляпнаха няколко гюлета.

— Не улучи! — каза Перов весело.

— Да слезем долу! — викна Бейтнер. — Не бързай, по-добре се наведи!

— Виждам, дребна работа!

Бейтнер сам запълзя и отново викна:

— Лягай, дявол да го вземе!

Изведнъж се чу звук, сякаш на земята тупна чувал. Бейтнер се огледа — Перов лежеше, долепил гърди до земята — едната му ръка бе отметната настрани. Бейтнер допълзя до Перов, пипна го, вдигна главата му — беше мъртъв. Розовите му бузи както преди пламтяха, на устните му играеше застинала усмивка. Цялата му дясна страна бе опръскана с кръв.

Чувството за самосъхранение накара Бейтнер по-скоро да изтича долу.

— Момчета, убиха Перов — каза той.

Цялата колона, която лежеше на тревата в шест редици, застана на колене, като шепнеше молитви и се кръстеше.

Впоследствие Бейтнер уверяваше, че Перов още от сутринта е имал предчувствието, че ще загине в боя. Той разказа как на разсъмване, когато неприятелските рогове и тръби мелодично изсвирили заря, а нашите им отговорили чрез барабаните с „генерал-марш“, офицерите от четвърти батальон на Московския полк се събрали да поумуват защо не идват другите батальони московци. Перов през цялото време мълчал, но изведнъж казал:

— Ей на, вие умувате, а на мен хич не ми се и мисли дори.

— Защо така? Страхувате ли се? — попитал го някой.

— Такива неща не се говорят — възбудено отговорил Перов. — И ако не беше такъв ден, иначе щях да ви отговоря.

— Но аз само се пошегувах — оправдавал се другарят му.

— Кажете какво става с вас? — попитал друг офицер.

— Сънувах тежък сън… Да си призная, макар и да не съм суеверен, но това ме разстрои…

— Разкажете, разкажете — настоявали офицерите.

— Сънувах покойната си майка. Уж идва цялата в бяло, такава млада, каквато съм я виждал само на снимка, и все ме вика, примамва нанякъде. На мен ми беше много весело и така ми се искаше да я последвам.

Много офицери, които дотогава скептично се усмихвали, придобили тъжен и тържествен израз на лицата си. В това време се приближи Бейтнер, приятел и съкурсник на Перов.

— Какво ви става, господа? — попитал той, като видял мрачните лица на другарите си.

— Ами ето го, натъжи ни всички — казал един офицер, като посочил с неудоволствие Перов. — И себе си и другите разстройва.

Като разбрал каква е работата, Бейтнер се постарал да ободри приятеля си.

— Не се предавай — казал той и се помъчил да се пошегува, макар да не приличало много на шега. — Ако те убият, а аз остана жив, ще се постарая да си уредя сметките с враговете и за теб; а ако ме убият, ти ще отмъстиш вместо мен!

— Вярвам — казал Перов. — Но истината е, че аз още не съм заслужил да си спомнят за мен с добро — не ми се иска да умирам толкова рано!

— Хайде да хвърлим жребий — казал Бейтнер, — да видим кой ще умре пръв!

— Ах, Бейтнер, що за глупости! С това няма да ме убедиш. Уверен съм, че аз съм първи по реда, знам сигурно, че съм първи!

— Тогава да изпеем нашата предсмъртна песен — казал Бейтнер.

— Бих пял, друже, както съм пял, но не ми се пее!

— Какви са тия женски истории! Няма нищо страшно, братко!

— Да ме пази бог, аз не се страхувам! Но не ми се иска да умра. Кажи, Бейтнер, ти нали си ми приятел?

— Приятел съм, сега и винаги.

— Добре, тогава ще ти кажа под секрет: у дома оставих годеница.

— Е-е, братко, ето какво било! Ето къде е истинската причина за твоята тъга! Щом е така, успокой се! Ние с теб и след петдесет години може би няма да намерим време да се оженим, камо ли да мислим за това сега, когато е дошло време да поразяваме враговете!

Но Перов не се успокоил и стана една от първите жертви на алминския бой.

 

 

Командирът на Московския полк, известният ни червендалест дебеланко генерал-майор Куртянов бе в най-свирепо настроение. Работата бе там, че при преминаването на река Алма войниците, докато мъкнели с голям труд генералската каляска, счупили оста и изкаляли седалката.

Куртянов не можеше да забрави този факт и дори сега, под жестокия щуцерен огън, все си припомняше и повтаряше: „Ах вие, мръсници! Ще ви дам аз на вас! Нека само да свърши боят, ще ви оправя аз! Ще ви затрия!“

Когато Меншиков лично разместваше батальона на московците, две роти от този полк заедно с Куртянов се отзоваха до част от Минския полк, отдавна извикан от Меншиков от резервите, и зачакаха по-нататъшни заповеди. Вместо да даде някакви разпореждания, Куртянов отново започна да оглася въздуха с нецензурни ругатни, които кънтяха в ушите, незаглушавани дори от стрелбата на неприятелските щуцерници.

В това време към Куртянов приближи Меншиков, който сега яздеше напред-назад, търсейки началника на левия фланг Киряков. Оказа се, че и Куртянов няма понятие къде се намира началникът на дивизията.

Меншиков злорадствуваше.

— Генерале — каза князът, — аз отивам на десния фланг. Не виждам Киряков, за да му оставя левия фланг. Поемете вие командуването тук.

В отговор Куртянов само измуча някакъв нечленоразделен звук.

— Продължавайте настъплението — каза князът, макар досега от страна на Куртянов да нямаше още никакво настъпление. — Изберете момент за дружна атака „на нож“. Тук работите вървят толкова добре, че този момент ще настъпи скоро.

— Слушам — каза Куртянов, а князът препусна към десния фланг. Но по пътя му доложиха, че изпратеният от него с някакво поръчение флигел-адютант Сколков е ранен в ръката и князът забърза към превързочния пункт.