Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (81)

VI

Зимата на 1854–1855 година беше необичайно сурова за Севастопол. Преди Нова година имаше значителни студове.

Но понякога южната природа надвиваше и изведнъж настъпваха топли, почти пролетни дни.

В един такъв ясен ден към северното укрепление се приближаваше пристигналият от Белбекските височини полк, който идваше да смени полка, заемащ позиция на знаменития четвърти бастион и бе понесъл огромни загуби от хора.

Полкът бавно се движеше по калния път. Вече се стъмваше, когато се показаха причудливите хребети на севастополските хълмове, набелени от пушека на изстрелите. Все по-ярко блестяха огнените езици на оръдията и красивите линии, очертаващи полета на бомбите. Престрелката беше доста силна.

На свечеряване полкът навлезе в северното укрепление. В средата му се забелязваше дълга, осветена от огньове брезентна шатра. Оттам гърмеше моряшки хор.

Войниците оставиха пушките си на пирамидки, хвърлиха раниците и се пръснаха в разни посоки.

Повечето от офицерите независимо от умората се изсипаха на валовете на укреплението. Бомбите непрекъснато браздяха тъмносиньото небе и сякаш по небето непрестанно се носеха падащи звезди.

Шатрата — оказа се, че принадлежи на маркитанта — носеше гръмкото название „Одеска странноприемница“.

Полковият адютант — същият онзи офицер Дашков, който загуби в Симферопол изпратените от леля му четири хиляди — влезе един от първите в шатрата. На пода до самата брезентна стена стояха наредени бъчвички с вино, масло, хайвер и сардини, върху тях буркани с краставички и гъби, на тезгяха имаше огромни сандъци с бонбони, пури и сухари; под тавана се люлееше на връв сушена риба, висяха колбаси и харковски краваи.

Стопанинът на палатката — известният на цял Севастопол военен маркитант — с шинел, препасан на кръст с шал, и с топъл подплатен каскет, с дебела кожена чанта, преметната през рамо, приближи до адютанта, тутакси съобразил, че това е изгоден посетител, и предложи пури и чай.

— Имам истински чай, московски! — каза той с лукава самодоволна усмивка.

— Ами дайте тогава московски чай — каза Дашков и се приближи до задната стена на палатката, където имаше две малки масички — от двете страни на една кошница, от която се подаваха кокошки.

На едната масичка седеше един артилерист и вече пиеше чай.

— И десетина пури, ако не вонят твърде — каза Дашков.

— Какво говорите, моля ви се! — обиди се маркитантът. — Най-фин аромат! При Томас и Шнайдер няма да намерите такива!

Чевръстият съдържател пъргаво донесе пурите. Дашков седна на масичката срещу артилериста и като се вгледа в лицето му, изведнъж възкликна:

— Граф Татишчев! Какво ви води насам? Нима вие сте тук, в Севастопол?

— Аз съм тук от началото на обсадата. А вие как попаднахте тук? Бях уверен, че сте в Кавказ.

— Преместиха ме тук и сега съм полкови адютант… А интересно как е тук при вас в Севастопол?… Какво, скоро ли ще стане чаят? — попита той сновящия из палатката съдържател.

— Веднага.

— Тук чаят е доста добър — отбеляза Татишчев. — Водата е най-добрата в града. Откакто неприятелят ни отби водата, в Севастопол се задоволяваме с кладенци, а тук вземат от Холандия: войниците я носят с бъчви, за което маркитантът им дава по чашка водка.

— Е, а как живеете тук?

— Смъртна скука — отговори с прозявка графът. — Аз служа в най-скучното място, в Николаевската батарея. Единственото ни развлечение е, когато отидем на бастионите или някой пожелае да отиде на разузнаване… Непоносим казармен живот… Всичко, което пишат във вестниците за прелестите на нашия живот, е истинска глупост. Понякога такава апатия ме връхлита, че ако бях англичанин, отдавна да съм се застрелял… Ето, на тях им е весело — каза графът и посочи към групата моряци, застанали в другия край на палатката, които, без да се стесняват от присъствието на офицерите, отново хорово подхванаха закачлива матроска песен. Войниците се приближаваха до матросите и ги разпитваха за Севастопол. Те ги приемаха радушно, по флотски, обясняваха им къде да отидат и посвоему разговаряха за обсадата.

— А аз, графе, да си призная, дойдох тук, за да се избавя от скуката… Необходими са ми силни усещания — каза Дашков. — Омръзна ми цялата тая житейска дребнавост и пошлост… Нима и тук може да се скучае?

— Сам ще се убедите… Човек свиква с всичко, всичко му втръсва… На първо време тукашният живот може би ще ви се стори доста весел и своеобразен. Впрочем аз говоря така, защото имах нещастието да стоя твърде дълго тук. За вас Севастопол, естествено, ще има прелестта на новото… За мен днес беше развлечение отиването ми в лагера, където ме изпратиха с поръчение при светлейшия. Севастопол направо ми е опротивял… Досадното е, че се протака една и съща история. Поне да имаше нова бомбардировка — да не говорим дори за щурма, който всички очакваме… Да, ето утре предстои едно малко развлечение: командирът на Константиновската батарея, отличен музикант, реши да уреди музикална вечер — аз съм сред поканените. Ще присъствуват и дами.

— Как, нима в Севастопол има още дами?

— Има и дори много хубавички, и не само дами, но и госпожици. Ако имате време и желание, можете да ги поухажвате, а на мен, да си призная, и това ми омръзна — каза графът. — Но знаете ли, ние вече закъсняхме да се прехвърлим на другата страна; ще се наложи оттук да отидем на станцията и там да пренощуваме.

Татишчев и Дашков, след като си изпиха чая, се запътиха към станцията, където им се наложи да спят върху чувал с овес. На разсъмване Дашков се събуди от силна стрелба и събуди графа.

— Какво означава това? — попита той.

— А? — лениво проточи графът. — Кое? Стрелят ли? Да, наистина, доста са подранили. Брр, колко е студено!

Времето пак се беше развалило — валеше ситен дъжд. Те станаха и излязоха на площадката, където вече се тълпеше народ. Войниците и матросите правеха дълбокомислени забележки.

— Брей, че го дава! Уж беше млъкнал, а сега! Отдавна вече не е стрелял така! — каза един матрос.

Още не беше се разсъмнало напълно. Бомбите прорязваха небето на огнени ивици, а понякога избухваха и във въздуха. Виждаше се как, достигайки до известна височина, за миг спират и сетне падат почти отвесно надолу. По-наляво се чуваше честа пушечна престрелка — приличаше на барабанен бой.

— Да идем да си доспим — каза Татишчев и влезе обратно в къщата.

Дашков постоя още малко, слушайки как матросите обясняват нещо на току-що пристигналите войници.

— Ей го, глеж, братле, откъде пущаше вчера бонбите от маркелата. Днеска пак ще е напечено на нашите.

— Потрай и на нас ще ни стане напечено, като се качим на парахода — добави друг.

— Приказвай си! Не мож да долети оттам до нашия параход!

— Гюле не може, ами ако е бонба?

— Е, ако е бонба!

Разсъмваше. Лека-полека заливът се оживи. Върху оловносивата повърхност на морето сред чернеещите се мрачни кораби се чуваха сигналните свирки на моряците. Дребни съдове с всевъзможни наименования: катери, ладийки, лодки и яхти — сновяха в надпревара в различни посоки. Параходите запушиха, разпенвайки водата, и помъкнаха след себе си на буксир тромавите шлепове, натоварени с турове — плетени кошове, пълни със земя.

— На графския! На графския! — викаха пътниците, сновящи по кея.

— Ако обичате, ваше благородие! — викаха матросите.

Графът и Дашков побързаха да седнат в една лодка.

Войниците стояха на кея, очаквайки команда, и се оглеждаха наоколо. Заобикалящата ги местност приличаше на грамаден фабричен двор. На едно място бяха натрупани огромни камари каменни въглища, на друго се въргаляха вързопи със сухари. Навред никнеха жилища-землянки, от които струеше дим и се стелеше ниско поради мрачното време. До самия бряг беше бараката за мъртъвците, докарвани от южното укрепление за изкъпване и погребение. Грамадни пирамиди бомби, гранати и гюлета проблясваха слабо в утринния здрач. Навсякъде сновяха матроси, казаци, понякога се срещаха черноморски пластуни с техните странни, страшно изпокъсани одежди; чуваше се говор, викове, подвиквания. Във въздуха миришеше на каменни въглища и тютюн.

Когато Татишчев и Дашков приближаваха вече лодката към Павловската батарея, на северния кей хвърли котва дежурният параход. По команда „На оръжие!“ войниците се засуетиха и като се кръстеха, забързаха към парахода.

Графът и Дашков бяха на кея, който въпреки ранния час бе задръстен от народ. Близо до пирамидата с красиво наредени гюлета стояха жени, които викаха: „Ябълки, кримски ябълки! Пресни яйчица, пресни яйца, яйца!“ Пак там, изправени до самоварите си, селяни продаваха мътеница. Притекоха се носачи. Графът нареди да отнесат бабата по Екатерининска при Томас; на Дашков също предложи да се отбие там.

— Вчера имаше свободна стая. Ако не са я заели, съветвам ви да я наемете, в краен случай ще се настаните при мен. Преди заемах две стаи, но се наложи да отстъпя едната на моя позната, омъжена дама, роднина, която по известни обстоятелства не можа да напусне Севастопол.

Като каза това, графът си спомни, че Дашков май се познава с нея.

„Колко глупаво се получи!“ — помисли си Татишчев.

Те тръгнаха по Екатерининска, отдясно се показа красивото здание на благородническото събрание.

— Тук е превързочният пункт — поясни графът на своя спътник.

На площада пред сградата имаше оръдия и се търкаляха гюлета. По-нататък на възвишението се виждаше булевард „Казарски“^[1] с чугунен паметник върху бял пиедестал; показа се катедралата и недовършената църква; напреко на улицата бе издигната барикада от бял камък. По улицата се срещаха военни, всичките с шинели, фуражки и високи ботуши; неволно поразяваше отсъствието на високи шапки и еполети. Някои сгради по улица „Екатерининска“ бяха изоставени от обитателите си. На една къща беше отнесен ъгълът, в друга стърчаха гюлета и парчета от бомби. Изобщо в началото на улицата все още не се виждаше картина на пълна разруха, непокътнати оставаха и доста магазини.

— Ето тук преди беше моята квартира — каза графът и посочи една къща, на много места пробита от снаряди и с нито едно здраво стъкло на прозорците. — Представете си, проклетата ракета изпотроши всичките ми мебели, огледала, пианото, и аз трябваше да се прехвърля при Томас. Моят камериер Матвей е отчаян и проклина деня и часа, когато сме пристигнали в Севастопол.

Когато минаха покрай една двуетажна къща, Дашков обърна внимание на застаналата на балкона старица, която плачеше, закрила лицето си с кърпа. Освен нея в къщата, изглежда, нямаше нито едно живо същество.

Като влязоха в хотела на Томас, научиха, че свободната стая вече е заета, и Дашков, докато си намери квартира, се настани при Татишчев. В коридора и в ресторанта Дашков не видя нито една жена; това още повече подсили интереса му към думите на Татишчев за дамата, живееща в съседната стая. Но на него му се искаше час по-скоро да види бастионите — той скоро забрави за всичко останало и тръгна да скита из града.