Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (38)

XXI

Безредната на пръв поглед тълпа на англичаните се приближи на картечен изстрел от нашата главна батарея. Батареята все още мълчеше. Нашите артилеристи бяха изумени от дързостта на англичаните и предоставяха на щуцерниците да се справят с тях. Но когато червените мундири, бранейки се от нашите стрелци, се приближиха на разстояние петстотин крачки, едно от оръдията голям калибър гръмна и запрати в англичаните снаряд, който се вклини точно в средата на английската верига, където бе най-гъсто. Няколко човека паднаха. След това пред батареята блесна огнена полоса: гръмна второто оръдие, третото и цялото пространство отпред се покри с белезникав дим, който образува такъв гъст облак, че дулата на оръдията се скриха от погледа на англичаните. Облаци от картеч, град от снаряди и гранати се изсипаха върху тях.

Но английските стрелци, независимо от страшните загуби, сякаш инстинктивно се стремяха все към една и съща цел. Големият редут, както те нарекоха нашата батарея, мястото, откъдето се сипеха върху тях пагубните снаряди, ги привличаше към себе си, както светлината на свещта примамва пеперудите. Четири полка тичаха стремглаво право към дулата на нашите оръдия, като стреляха в движение. Нито един от висшите английски офицери не отдаваше заповеди: офицерите тичаха напред, увлечени от същия инстинкт, който водеше и войниците. Командирът на 95-и полк бе опасно ранен, капитан Едингтън бе убит на място от картеч, трети офицер буквално бе разкъсан на парчета от снаряд. Младите английски войници, сред които имаше и новобранци, чуваха около себе си такъв шум, писък и рев от куршуми и снаряди, че накъдето и да се обърнеха, навсякъде се натъкваха на снаряд или на картеч.

Отначало Кодрингтън препускаше най-отпред на своя арабски кон, но сетне и него го изпреварваха няколко пеши стрелци, тъй като конят се заинати.

Но ето че лека-полека димът започна да се разсейва. Десетки, после стотици англичани се хвърлиха към нашите оръдия и видяха, че нашите артилеристи нещо правят около оръдията, но не ги зареждат, а бързат да обърнат конете. Сред англичаните се понесе дружен вик:

— Кълна се във всичко свято! „Той“^[1] се качи на предниците. „Той“ откарва оръдията! — викна един англичанин.

— Откарват ги! Откарват ги! — подеха стотици гласове.

Младо английско войниче, почти момче, знаменосец на английския полк, първо се покачи на парапета и заби английското знаме върху еполимента. Куршумът го уби на място, момчето падна и червеното копринено знаме го покри. Друг войник вдигна знамето и отново го постави: след минута на няколко места то бе пронизано от руските куршуми. Кодрингтън се изкачи с арабския си кон, свали фуражката си я размаха във въздуха. Нашите артилеристи не успяха да откарат само една гаубица. Английските войници тутакси започнаха да оставят по нея знаци, като се мъчеха да се изпреварят един друг и да припишат превземането на руския трофей на себе си и своя полк.

Предсказанието на Киряков се сбъдна наполовина. Много по-лесно бе да се поставят тук оръдията, отколкото да се откарат обратно. Едно оръдие, което го теглеха само три коня — другите ги убиха — едвам пъплеше нагоре. Капитан Бел долепи дулото на пистолета до слепоочието на водача и му заповяда да слезе от коня. Последният скочи от коня и избяга, а английският капитан хвана единия кон за юздите. Към него се приближи генерал Браун и сърдито каза: „Капитане, това не е ваша работа! Вървете при ротата си!“ Но капитанът нямаше намерение да се подчини. Той обърна конете назад и те сами свлякоха оръдието долу; англичаните тутакси се нахвърлиха върху него и го овладяха. Едва тогава капитанът изпълни заповедта на генерала. Междувременно командирът на полка бе убит, старши офицерът също и сърдитият генерал волю-неволю предаде на непослушника командуването на полка.

На помощ на англичаните от всички страни идваха нови полкове. Срещу тях зад еполимента и отстрани се намираха значителни руски сили, още не влезли в боя, като изключим казаците, част от които вече бяха разбити, а останалите все още се сражаваха със седми стрелкови английски полк. Точно срещу еполимента, скрит в падината и затова още незабелязан от англичаните, освен от офицерите, яздещи на коне, се намираше Владимирският полк.

На нашия еполимент се развяваше червеното английско знаме.

Един от руските полкове — кой, за съжаление, не е известно, тъй като за това пишат само английските писатели, — като видял неприятеля на около триста крачки от себе си, без да получи заповед нито от полковия, нито от батальонните командири, от само себе си тръгнал напред, при това много войници с настървение стреляли във въздуха. Но скоро началството ги спряло и отвело настрани. Казват, че това е бил Углицкият полк.

Генерал Квицински, началник на 16-а дивизия, по това време се приближи към владимирци и като видя, че неприятелят е близко, тутакси поведе полка в атака „на нож“.

Въпреки че се намираше в падината, Владимирският полк не бе напълно прикрит от неприятелските изстрели и летящите по наклонена траектория щуцерни куршуми отдавна долитаха до него; и тук формата на куршумите, приличащи на напръстник, предизвикваше учудването на офицерите и те с любопитство ги разглеждаха.

Щом зърнаха английското знаме, офицерите от Владимирския полк започнаха да губят търпение, желаейки час по-скоро да се срещнат с неприятеля. Поради скритото си месторазположение Владимирският полк не можеше да види несполуката, постигнала част от Казанския полк, още не беше успял да изпита истинското действие на неприятелския огън и беше с бодър дух. Ето защо ясно е какви чувства събуди във владимирци появата на червеното вражеско знаме.

Войските на бившия шести корпус бяха истински парадни войски, отличаващи се с изправена стойка, юначност и тънко познаване на тайните на тогавашната строева подготовка. Но естествено това не пречеше на героизма на този или онзи полк. Имаше моменти, когато и владимирци се намираха в тягостно състояние на пълно бездействие, състояние, което бързо угнетява духа на войника. Някои английски части, движейки се напред, вече забелязаха владимирци и започнаха да ги обсипват с куршуми, като обстрелваха предимно фланговете на батальоните и така поразяваха ротните командири и другите офицери.

— Дявол да го вземе! Тези мръсници сигурно знаят какъв ред сме възприели на колоните за атака! — казваха нашите офицери.

Пулсът на всички биеше ускорено; на човек дъхът му спираше, като гледаше как, без да дадем нито изстрел, ние губим хората си, изтръгвани масово от гъстите колони. На края червените мундири започнаха да се показват навсякъде и техният вид доведе офицерите и войниците на полка до истинска ярост.

Ако тази касапница бе продължила още пет минути, твърде е възможно владимирци да бяха последвали примера на оня полк, който сам се хвърлил напред. Някои ротни командири и дори взводни началници, без да дочакат заповед, вече командуваха: „Огън!“ — и тук-там се чуваше стрелба, която впрочем беше безрезултатна, тъй като неприятелят не бе на достатъчно близко разстояние. Както и в другите полкове, успешно действуваха само щуцерниците, поразявайки англичаните отдалеч; те на свой ред стреляха по тях легнали по корем или застанали на колене откъм тила на завзетата батарея.

Не се знае какво би се получило от всичко това, но в този момент към Владимирския полк се приближи началникът на 16-а дивизия Квински.

— Ваше превъзходителство, почти всичките ми ротни командири са ранени — обърна се към него командирът на полка полковник Ковальов. — Не зная какво да правя! Ние не получаваме отникъде никакви заповеди и аз вече мисля да вдигна полка в атака.

— Тогава защо се бавите, полковник? — раздразнено каза Квицински. — Нима не виждате, че моментът за атака „на нож“ сега е най-удобен.

Той скочи от коня, повери го на един унтерофицер и сам изкомандува: „На нож“ — и поведе войниците. Полковник Ковальов яздеше на кон?

Гъстата маса от щикове, които проблясваха на слънцето, се задвижи бавно, с равна крачка като на парад по посока на батареята, където се аленееха червените мундири.

Стройната стоманена маса се движеше напред. Англичаните забелязаха това движение и макар вече да им се беше случвало да видят атаката на руските колони, но при други обстоятелства. Преди имаха работа с егерите на Казанския полк, които веднага откриха стрелба и бързо разстроиха редовете си. Владимирци вървяха без нито един изстрел и това мълчаливо шествие, тази сива маса, яркият блясък на щиковете — всичко това вкупом направи силно впечатление на англичаните. Те припряно скочиха на крака и мнозина започнаха да отстъпват, други стреляха, без да се целят, и сетне бързо отстъпваха към реката. Някои англичани така се объркаха, че викаха на другарите си: „Не стреляйте, за бога, не стреляйте, това са французи!“ — а самите офейкваха. На най-суеверните им се стори, че от падината настъпват тълпа чудовищни привидения. Един английски офицер заповяда на тръбача да даде сигнал за отстъпление. Тогава някои владимирци не издържаха и без каквато и да е команда се хвърлиха срещу еполимента, стреляйки в купчината англичани, обкръжили знамето. Знамето бе разкъсано от куршумите и почти всички наоколо убити. Редникът от първа гренадирска рота Зверковски, едър мъжага, се хвърли с неколцина другари напред, за да плени знамето, и заби щика си в един англичанин. Щикът се счупи. Зверковски захвърли пушката и като измъкна пушката от ръката на убития, започна да се защищава с приклада, но и самият той бе повален от удар по главата. Полумъртъв, англичаните го прибраха и го плениха. Отнесоха си и знамето. Неприятелят бе изтласкан от еполимента и владимирци се спуснаха към нашите оръдия, мъчейки се да ги обърнат и да ги изкачат на височината, но това бе невъзможно. Изпратиха човек да поиска ерш^[2], та поне да заклепат оръдията — не им дадоха, тъй като наблизо нямаше ерш, помолиха за коне — също не им дадоха. Междувременно англичаните, след като избягаха почти до самата Алма, се построиха в разгърнат фронт и в тоя момент откри стрелба и прехвърлилата се през реката английска батарея. Владимирци на групички без команда се вдигаха от еполимента в атака, но загиваха масово без смисъл.

Целият полк вече се съсредоточи край еполимента. Полковият командир Ковальов се вдигаше отдалеч, тъй като яздеше на кон. Изведнъж щуцерен куршум го улучи в гърдите, право в Георгиевския кръст и той рухна на земята. Яздещият зад него адютант също се строполи, тъй като раниха коня му. Адютантът, като видя командира си на земята, се спусна към него, затъкна раната с фуларената му кърпа, изнесе го на рамо и го предаде на войниците, които го отнесоха на превързочния пункт. В това време Квицински все още водеше владимирци, когато неочаквано от другия фланг се появи пеш още един побелял генерал с дълъг шинел от войнишко сукно, на много места надупчен от куршумите. Това беше княз Пьотър Дмитриевич Горчаков, същият оня, който се възторгваше от еполимента, току-що взет отново от англичаните. Малко преди това князът беше водил казанци в атака, но безуспешно. Сега той започна да въвежда ред сред владимирци насочи техните групички срещу излязлата напред тълпа шотландски гвардейци и доведе нещата до ръкопашен бой. Шотландците се нахвърлиха върху нашите червени жалонни знаци, мислейки ги за знамена (нашите знамена бяха в калъфи и не биеха на очи). На свой ред владимирци се стараеха да отнемат неприятелското знаме. В ръкопашния бой нашият триръбест щик оправда славата си. Особено се отличи юнакът Бастрикин, родом от Ярославска губерния. Обкръжен от всички страни, той дълго действува с щика, но го счупи, хвана пушката за ствола и така си разчистваше път сред едрите шотландски гвардейци. При един замах обля намиращия се зад него руски офицер от главата до петите с окървавен неприятелски мозък.

Общото внимание привлече върху себе си и младият офицер Дамански, подир когото в атака тичаше неговото вярно нюфаундлендско куче на име Скатов. Офицерът бе сразен от куршум, попаднал право в гърлото му. Кучето жално зави над трупа му и ръмжеше, когато приближаваха англичаните. На края се доближи един офицер, приятел на Дамански; раненият го позна и с изразителен жест го помоли да го застреля… Приятелят му се обърна и се отдалечи, а после, когато отново се приближи до същото място, Дамански вече беше мъртъв. Офицерът повика вярното куче и то с жално скимтене го последва.

Шотландците бяха отблъснати и побързаха да отстъпят.