Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (7)

III

Една вечер у Минденови се събра доста многобройна компания. Сред гостите беше и мичман Лихачов, вече успял да се запознае със семейството на генерала.

Когато Лихачов влезе в осветената с няколко свещи стая, откъдето се носеха звуците на пиано, първо огледа присъствуващите. Животът в морето го беше приучил към остра наблюдателност. Той начаса забеляза как бяха облечени двете сестри, Лиза — в светла бежова рокля със синя панделка, Саша — в розова муселинова без панделка. Саша му хареса повече. Тя бе толкова наивна, приказлива и весела, колкото и той самият. След половин час Лихачов беше вече влюбен в хубавата блондинка. След час двамата се носеха във вихъра на валса, танцуваха кадрил и бъбреха за институтския живот на Саша и за пътешествията на Лихачов. Не много след това Лихачов се измъчваше от ревност, тъй като видя и чу как някой си доктор Балински, от цивилните, господин с прилична, но както се стори на Лихачов хитра, ястребова физиономия, позираше пред Саша, правеше й различни комплименти, говореше с нея за музика, от която Лихачов абсолютно нищо не разбираше. Към края на вечерта Лихачов отново беше щастлив, тъй като танцуваше с нея мазурка. Любовта често пламва внезапно и това почти винаги се случва, когато „той“ е на двадесет, а „тя“ на шестнадесет години. Особено чести бяха подобни романи в ония времена, когато младите хора бяха много по-склонни да се влюбват внезапно, отколкото съвременното младо поколение, започнало твърде рано да живее с разума си, да мисли за средства за съществуване, за необходимостта да се подсигури и други подобни. Справедливостта изисква да добавим следното: Лихачов отлично знаеше, че майка му има триста крепостни селяни и тази увереност му позволяваше да се отнася към живота доста безгрижно и да не мисли за необходимостта „да се подрежда“.

Както и да е, но след като се сбогува със старите и с Лиза, Лихачов подаде на края ръка на Саша и почувствува нежно ръкостискане, от което му спря дъхът.

На другия ден младият мичман се яви у Минденови без покана. Той срещна Саша сама в малката гостна; очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала.

— Не сте ли добре? — съчувствено попита той.

— Не, здрава съм, но папа не се чувствува добре. Струва ми се, че нашите вечеринки го уморяват… Шшт… той идва насам.

Генералът, който вчера все още беше доста оживен и добър, влезе, като силно тътрузеше пантофите си. Беше по халат, препасан с пояс с пискюли. Той не обърна особено внимание на госта, който побърза да стане.

— Седнете, седнете, млади човече — изфъфли той. — Уважението към старостта е хубаво нещо, но по-добре седнете. Вие знаете ли кой съм аз сега? Комендант в оставка…

Генералът се закашля със суха старческа кашлица и продължи да говори, сякаш размишляваше гласно:

— Осъдиха ме за две качета с херинга… А аз като че ли не знам какво става тук. Ето ви пример за безкористност. Светлейшият княз Меншиков, нашият бивш пълномощен посланик… Пример за безкористност… Аз добре знам всичко. Той съблюдава икономия и аз също съблюдавах икономия. А мен ме осъдиха за буре с херинга, продадено без мое знание.

— Папа взе да говори несвързано — прошепна Саша на Лихачов. — Той сякаш бълнува.

— Строят, строят, а никакви укрепления няма — изведнъж каза Минден. — Ще дойде неприятелят, ще превземе Севастопол с една рота войници. Аз също съм бил комендант, знам какво значи крепост… Чел съм много през живота си. Изучавал съм Вобан^[1]… Как беше… как наричат оня немски автор, който в началото на нашия век критикуваше Вобан?

— Не зная, ваше превъзходителство — каза Лихачов, стараейки се да покаже, че твърде много се интересува от думите на генерала.

— Не знаете… Как не ви е срам, млади човече, та това беше съвсем неотдавна. Дванайсета година я помня като вчерашния ден. През четиринайсета година, при покойния император…

Минден очевидно искаше да започне един от своите нескончаеми разкази за превземането на Париж, но гласът му секна и той отново силно се закашля.

— Папа, за вас е вредно да говорите много, пийнете вода и си легнете — каза Саша.

— Вредно… Да не мислиш, че вече ми е време да умирам?… Не ставам за нищо. Комендант в оставка. Хе-хе-хе! Време ми е за вечна оставка.

— Папа, защо говорите така — каза умолително Саша и в гласа й се долавяха сълзи. — За ваше добро го казвам.

— На теб ти се иска да си поговориш с младежа — каза Минден неочаквано меко. — Разбирам. Няма да ти преча. Страничен човек тук не е нужен.

Той благослови дъщеря си, целуна я по челото и се отдалечи, като отново затътрузи пантофите си. От това тътрузене Лихачов го полазиха тръпки. Появата на стареца му напомняше за прочетения в учебника по древна история обичай на египтяните да внасят в залата, където пируват гостите, мумия.

Генералът наистина приличаше на жива мумия.

Младите хора останаха сами и няколко минути мълчаха смутено. Лихачов заговори пръв.

— Знаете ли, че ние тези дни заминаваме на плаване? — каза той, като желаеше да възбуди у Саша едновременно мъка от предстоящата раздяла и уважение към неговите бъдещи подвизи. Но Саша мислеше за баща си и прие тази вест доста равнодушно.

— За дълго ли заминавате? — попита тя.

— Не знам колко време ще продължи това плаване… месец или два… Ще патрулираме из Черно море, проследявайки турски кораби. Как ми се иска да се обяви война!

— Трябва да се посъветвам за папа с доктор Балински — каза Саша, отговаряйки на своите собствени мисли.

„Пак този доктор Балински!“ — помисли Лихачов и ревността отново закипя в него.

— Защо пък с Балински? Тук има много доктори. Балински съвсем не се ползва с популярност.

— Той е много добър и опитен лекар и папа му вярва.

Лихачов прехапа устни… „Тя е влюбена в този доктор“ — реши мислено мичманът.

— Да, иска ми се война — отново каза Лихачов. — Приятно е да загинеш за отечеството — произнесе той прочетена отнякъде фраза.

— А не се ли страхувате? — попита Саша.

Лихачов я погледна с чувство на собствено достойнство.

— За кого ме вземате? — попита той. — Нима ви приличам на страхливец?

— Аз не говоря за това. Но нали турците са варвари и войната с тях не е като с образованите нации. Пък и изобщо войната е такъв ужас! Аз често моля бога никога повече да няма войни.

— Животът в морето приучва към всякакви опасности — каза Лихачов, гледайки Саша право в очите. Тя се смути и загледа настрани. — Кажете, а на вас ще ви бъде ли жал, ако ме убият?

— Разбира се, ще ме е жал — наивно каза Саша. — Вие сте такъв ловък кавалер и така хубаво танцувате валс — добави тя със смях.

— Колко сте лоша! Аз ви говоря за смърт, а вие — за танци!

— Но нали още не е обявена война и дано да няма нищо… А ако все пак ви се наложи да се сражавате, аз наистина много ще се страхувам за вас.

— Благодаря ви — произнесе развълнуван мичманът. — Споменът за вас ще ме подкрепя в опасните минути. Довиждане… И още нещо — изпълнете една моя молба, дайте ми нещо за спомен!

— Какво ли да ви дам? — каза Саша смутена. — Освен да вземете ето тази кърпичка…

„Дано само майка ми да не забележи“ — помисли си Саша.

Но Лихачов не се страхуваше от майката. Батистената кърпичка беше вече в ръцете му и той не би се разделил с нея за никакви блага на света. На него му се струваше, че в тази кърпичка, напоена с мирис на момина сълза, се долавя диханието на любимото същество. Той още веднъж стисна ръката на Саша и искаше да я допре до устните си, но не му достигна смелост. Лихачов бързо излезе и след малко крачеше по Морската улица.