Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (3)

III

Решид паша, отскоро назначен за министър на външните работи, седеше, подвил крака върху малиновата софа, и пушеше чибук, опирайки края му в една бронзова подставка, когато неочаквано при него влезе главният слуга и въведе стар арменец. Старецът се поклони ниско на министъра.

Няколко минути пашата от важност продължи да пуши, след това извади чибука от устата си и каза:

— Слушай, старче, можеш ли да направиш сребърни съдове?

— Защо не, сиятелни паша. Аз често съм изработвал сребърни съдове за знатните франки, живеещи в Пер.

— Но можеш ли да ми направиш четири дузини чинии и дузина подноси за утре?

— Това е невъзможно, сиятелни паша…

— Но ако ти заплатят два пъти по-скъпо, отколкото струват?

— Въпреки това е невъзможно… По-рано от идната седмица не мога да изпълня подобна поръчка.

— Добре, давам ти три дни за работа. Но кълна се в брадата на пророка, ако поръчката не бъде изпълнена за това време, вместо награда ще получиш сто тояги по петите.

— Ще стане готово, сиятелни паша!

— Добре. Колко ще искаш?

Започнаха да се пазарят. Арменецът поиска невъзможна цена, но на края я намали наполовина. Когато старецът си отиде, главният слуга се обърна към пашата:

— Ще се осмеля да попитам своя повелител защо ни са на нас сребърни съдове? Пророкът ни е забранил да ядем върху злато и сребро и се страхувам това да не възбуди нови приказки. И без друго сред народа вече роптаят, твърдейки, че сме отстъпили от вярата на дедите…

— Не бой се, старче, тези съдове не са предназначени за мен. Аз трябва да дам обяд на посланиците на Франция и Англия.

Главният слуга поклати глава.

— А откъде ще намерим пари, за да платим на арменеца?

— Нима още не сме получили данъците от българските имения? — избухна пашата. Тутакси се разпореди да бият кметовете по петите дотогава, докато не получи цялата сума. — Негодни кучета! Виж ги само с какви пендари се кичат жените и дъщерите им по празниците! А за пашата няма пари! Да, впрочем продай на пазара трите робини, за които ти говорих вчера! Вече са толкова стари, че са годни само за някой търговец или занаятчия — мястото им не е в моя харем.

В обявения ден в крайградския дом на Решид паша се събраха много гости. Освен турците дойдоха доста от чиновниците на английското посолство и новоназначеният френски посланик Дьо ла Кур^[1] със свитата си. Меншиков, иронизирайки презимето на новия посланик, го нарече „човек от двора“.

Лорд Стратфорд не се яви на обяда. Той изпрати съобщение, че ще дойде чак вечерта.

Дьо ла Кур, честолюбив и високомерен французин, бе напълно убеден, че пиршеството се дава специално в чест на неговото пристигане. В действителност Решид паша бе твърде огорчен от отсъствието на лорд Стратфорд, но естествено с нищо не показа това и уверяваше Дьо ла Кур, че този ден е най-щастливият в живота му. Дьо ла Кур говореше, без да спре, твърде доволен от навика на турците мълчаливо да си пушат чибуците и да слушат госта.

Към четири часа бе поднесен обяд в полуевропейски, полутурски стил. За европейците съдовете бяха сребърни, за турците — порцеланови. Пред приборите на европейците нямаше бутилки с вина, за да се избягнат лошите приказки. Вместо това ловките слуги поднасяха чаши с вино и с шербет от същия цвят; вината се поднасяха на европейците, а шербета — на турците, макар да не е прието да се поднася шербет по време на обяд. Вилиците и ножовете лежаха до всяка чиния от уважение към европейския обичай, който не позволяваше да се яде с ръце. Беше забавно да се гледа как някой стар турчин пухти, мушкайки с вилицата, докато го избие пот, и после скришом започваше да яде с ръце. Поднесоха над двадесет блюда, в това число и неизменния пилаф. От само себе си се подразбира, че нито една жена не бе осквернила с присъствието си трапезата.

След обяда запушиха. Момчета-чибукчии изкусно поднасяха запалените лули. След това пашата весели гостите си с танц на красиви момчета. Французите неистово ръкопляскаха и викаха „браво“. Англичаните тропаха с крака и чибуци. Турците, ако мога така да се изразя, се бяха превърнали в зрение, следейки сладострастните движения на танцьорите.

Късно вечерта, когато гостите започнаха да се разотиват, най-сетне дойде лорд Стратфорд.

— Да е благословен аллах, който ми изпраща такъв гост — каза на френски Решид паша, отвеждайки британския посланик настрани. — Аз вече говорих с Дьо ла Кур. Той ме окуражи, уверявайки, че Франция няма да се ограничи само с думи. Но на мен не ми се вярва много… Аз се надявам само на милостта на аллах и на вас.

След това Решид паша помоли лорд Стратфорд да се уединят в съседната стая и показа на британския посланик последната нота на Меншиков. В нотата Меншиков канеше Портата да остави настрани колебанията и недоверието, „оскърбително за достойнствата и благородните чувства на царя-император“, и заявяваше, че ако Решид паша не отговори на исканията на Русия до следващия вторник, той ще сметне това като оскърбление на своето правителство.

— Нима вие, паша, още не сте свикнали на руските заплахи?! — каза лорд Стратфорд. — Вие сте стар дипломат и би трябвало да познавате обичайните прийоми на руската дипломация. Тя заплашва, докато вижда слабост, и отстъпва, щом срещне какъвто и да е деен отпор. Съветвам ви да останете както досега учтив, но непреклонен и желая в очите на цяла Европа Турция да се окаже страна, притежаваща търпението и кротостта на ангел, но същевременно и дяволска упоритост.

Последните думи лордът произнесе, човъркайки зъбите си с клечка, която извади от страничния джоб, след това седна на софрата, сложи крак върху крак и запуши цигара вместо чибук.

— Аз също водя кореспонденция с тази руска мечка — каза лордът. — Той неотдавна ми писа, че търпението на Русия се е изчерпало и че той не може хладнокръвно да се примири с второстепенната роля, към която е сведено руското посолство, благодарение на моето пристигане тук. В отговор аз му написах много любезно писмо, като посочих, че той се отклонява от ония начала на справедливостта и умереността, които винаги са отличавали царуването на император Николай.

— Чрез вашите уста говори самата мъдрост! — възкликна пашата. — У нас всички високо почитат руския император. Ние сме уверени, че князът е превишил дадените му пълномощия. Но все пак дайте ми съвет!

— Ще ви дам съвет — каза англичанинът, продължавайки да си човърка зъбите, — но при условие: вие не трябва да скривате нищо от мен. Знам, че Меншиков отдавна ви предлага съюз с Русия, ако вие се откажете от дружбата си с Англия. Виждате, че е безполезно да криете каквото и да било от мен и дори е вредно за самата Порта.

Пашата се закле, че повече за съюз с Русия не е ставало дума и че обратното — Меншиков от ден на ден възприема все по-заплашителен тон и дори намеква за възможността руската армия да премине Дунава.

— Ако работата е стигнала чак до там — каза лордът, — аз мога да ви посъветвам само едно. Започнете с Меншиков преговори относно новите му искания, а междувременно нека вашият владетел да направи всичко, което е необходимо за действителното гарантиране интересите на неговите християнски поданици. Вие имате лоша администрация, вече неведнъж съм ви говорил за това.

— Вие знаете, милорд — възкликна Решид паша, — моите убеждения по този въпрос! — Аз винаги напомням на моя повелител един стих от корана, в който е, казано: „Всеки изпълняващ заповедите на бога, та дори той и да не е мюсюлманин, е достоен за званието праведник.“

— От ваша страна сега се иска пълно хладнокръвие — каза лорд Стратфорд.

В това време през отворения прозорец духна силен вятър и едва не угаси свещите, осветяващи стаята. Под прозорците шумяха вълните на Босфора толкова близко, че с порива на вятъра в стаята долитаха пръски от морската пяна.

— Чувате ли плисъка на вълните? — попита лордът, като се надвеси през прозореца и се любуваше на чудния пейзаж. — Този шум трябва да ви напомня, мой скъпи паша, за съществуването на английския флаг, а дотогава, докато този флаг е вдигнат високо, той няма да допусне господството на Русия не само във водите на Босфора, но и на Черно море. Помнете това и бъдете твърд, независимо от каквито и да било заплахи.