Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (48)

XXXI

Когато Корнилов остана сам в кабинета си, изразът на решителност и енергия бързо се смени на лицето му с израз на болезнена умора. В изнемога той се хвърли на дивана и прислони глава на бродираната възглавничка, подарена някога от жена му. С тази възглавничка той не се разделяше и на кораба.

„Боже, колко се радвам, че навреме отпратих всички скъпи на сърцето ми в Николаев! — помисли Корнилов и погледна закачените на стената портрети на жена си и децата. — Колко семейства сега биха искали да не бъдат в този каменен чувал! Ако даде бог, ние ще защитим Севастопол. Нашата войска загуби много, но никъде не се забелязва униние. Ако съумеем да нанесем удар на вражеския флот, всичко би могло да се оправи…“

Но скоро тези мисли се смениха с други, по-мрачни.

„Ужасно нещо е войната — размишляваше той и си спомняше сцени, които видя край Алма. — Но ще стане още по-лошо, ако Меншиков се заинати… Тогава аз не гарантирам за участта на Севастопол. Нашата работа е да загиваме, затова сме и военни. Но какво са виновни нещастните мирни жители, всички тези жени и деца?! Не, нека всички се опълчат срещу мен, но аз ще изляза с флота срещу врага; това е единственото средство да избягна обсадата на града… Може би от стратегическа гледна точка и да не е безукорно, но така е по-честно.“

Той живо си представи какво би станало, ако тук бе останало собственото му семейство, как би треперил от мисълта, че страшният неприятел ще започне да хвърля снаряди в онова мирно жилище, където би могла да бъде люлчицата на новородената му дъщеричка.

„А нали тук не са малко семействата, които имат също такива бебета! Добре ще е, ако успеят да се измъкнат навреме. Нима ние, моряците, ще потопим нашите кораби и ще се затворим в града, вместо да тръгнем срещу врага, макар и с пълната увереност, че ще загинем?!“

Очите на Корнилов заблестяха, той скочи и повика ординареца.

— Веднага да се изпратят тези писма — каза той и посочи купчината писма на масата. — Ето това писмо да се изпрати отделно, то е за госпожата в Николаев. А сега аз отивам на кораба.

— В къщи ли ще заповядате да обядвате, Владимир Алексеевич?

Корнилов не обичаше да го наричат негово превъзходителство.

— Не, на кораба. По-скоро ми дай да се облека. Ти самият тутакси иди на Куликово поле^[1]. Там намери в лагерите офицерите от Владимирския полк. Попитай за полковия адютант Горбунов, нали няма да забравиш името?

— Съвсем не, няма да забравя, адютант Горбунов от Владимирския полк.

— Така-а, на него предай това писмо.

В писмото Корнилов канеше официално всички оцелели офицери и низши чинове от Владимирския полк да обядват на кораба „Великият княз Константин“. От беглите разпити и от разказите на офицерите, участвували в сражението на морските батальони, Корнилов бе успял да си състави понятие за действията на различните полкове, независимо от това, че по този въпрос в Севастопол се носеха най-противоречиви слухове.

След два часа двама офицери от Владимирския полк, адютантът Горбунов и Розин, вървяха по посока към Екатерининския кей. Горбунов беше гологлав, Розин — с каска.

— Но така ти, братко Наум Александрович, ще получиш слънчев удар. Отбий се и си купи каска… Впрочем, да си призная, и с каската не е по-добре. Дяволска жега! Но все пак си купи!

— Ще повярваш ли, в цял Севастопол няма. Не разбирам защо на нашия полк и досега не разрешиха да носим фуражки. Дявол знае какво е това!

— Тези каски и в боя не ни помогнаха кой знае колко: щуцерните куршуми отлично ги пробиват, а междувременно с тая тежест на главата за нищо не ти се мисли…

— Ти какво, така ли ще ходиш гологлав?

— Така ще ходя. Какво да се прави, a la querre comme a la guerre (на война — като на война). Загубил съм я по време на боя — и баста! Най-законна причина.

Те минаваха покрай една малка къщичка. На портата стоеше някаква старица с бяла шапчица по вид еснафка или бедна чиновничка. Тя погледна офицерите, поклати глава и се приближи до тях.

— А вие какво така, господин офицер, ходите без каска? Загубили ли сте я или що? — попита тя.

— Нали виждате, загубих я — отвърна Горбунов. — А на вас какво ви влиза в работата, леличко?

— Ами това, гълъбче, че вие не сте ли от Владимирския полк? Тук разправят, че вие там сте търтили да бягате от французите. Засрами се, човече, може ли да се ходи без каска! Аз карам седемдесетата и такъв срам не съм видяла! Да ти дам ли моята шапчица да си нахлупиш, а друже?

— Я се махай, стара вещице! — побеснял кресна Горбунов. — Първо да беше разбрала кое как е, пък после да говориш! Бягали сме били! Кой подлец разнася тези слухове?

— Какво й обръщаш внимание на тая побъркана бабичка, нека си дрънка… Да вървим, Горбунов, душко, плюй на тая глупост… На мен донякъде тая бабичка дори ми харесва.

— Трябваше да й дам да се разбере… Естествено в случая вината не е нейна, а на такива животни като нашия Мелентиев. Разправят, че е пълно със слухове. Един негодник каже нещо, сто глупака го повторят! Ако той наистина стане полкови командир, кълна ти се, ще се преместя в друг полк!

Горбунов още дълго не можа да се успокои.

— А мен, братле, ето какво ме е яд — каза Розин. — Получих днес и аз наред с другите покана да обядвам с една много пикантна дамичка, а сега няма как, не мога да се възползвам. Неудобно е, когато самият Корнилов те кани.

— Разбира се, че е неудобно. Друг път ще обядваш при твоята дама. Ще успееш да се наскиташ. Мен също ме покани една много интересна особа, ама от мен да мине, сега не ми е до това… Вместо мен изпратих един познат от Тарутинския полк, подпрапоршчик Иванов Втори, нали го знаеш, оня, дето пише стихове. Мисля, че тя не е успяла да запомни физиономията ми и Иванов ще мине вместо мен! А ако се получи qui pro quo (бъркотия), Горбунов изговори тези думи не на латински, а на френски — ки про ко (карай да върви!) Нека Иванов се оправя както знае, ако ще и ода да съчини в чест на прелестните й очички.

— А коя е тази прелестна особа?

— Една страшно интересна вдовичка, мадам… мадам… Дявол да го вземе, забравих името. Да! Жебровска. А ти завиждаш ли? Ако искаш, иди!

— Къде по дяволите! Няма време! Пък и не е удобно! Та аз очите й не съм видял!

— А очите й, братче, са черни, кадифени… Само тук, на юг има такива очи. Като те погледне, направо оглупяваш за миг.

— Е, престани да я хвалиш!

Като разговаряха по този начин, те слязоха на кея, където вече се бяха събрали групи войници и офицери от техния полк.

— Зверковски, вие откъде се взехте? — радостно възкликна Розин, като видя оня същия войник от първа гренадирска рота, който пред очите му бе зашеметен от удар с приклад по главата от един английски войник. — Нима остана жив!

— Тъй вярно, ваше благородие — каза Зверковски и се усмихна с цялата си уста.

— Та ти значи и в плен не си попадал?

— Къде ти, ваше благородие! Мене оня ме подбра и ме откара при него си, в лагера демек, ама аз му избягах.

— Юнак! Как се изхитри да го сториш? Разказвай!

Зверковски разказа как през нощта, освежен от хладината и росата, се свестил, гледа — наоколо запалени огньове.

— Що за дяволия, рекох си, дали пък наш’те още са тука? Вървя, кандилкам се като пиян, току из един път чувам хортуват, ама не по нашенски, а бая завъртяно. „О! О! Рашън, рашън!“ — и ме пипнаха под ръка. Какво да правя, вървя, където ме водят. Запряха ни всинца в една палатка и поставиха караул.

— Как, нима имаше и други? — попита Горбунов.

— Имаше, ваше благородие, пет-шестима души ранени. Седим ние, докривя ни, не ще видим повече майчицата Русия, мислим си ние. Те ти го из един път приближава часовият и ни тика в ръцете едно шише и нещо показва с главата и ръцете. Помирисах аз — в шишето комай е водка. Ясно! Дават ни, демек, водка, ама пред ихното началство да си траем… Харно, думам си, мой човек. Сръбнах мъничко, дадох и на другарите и връщам шишето. Тяхната водка комай е по-слаба от нашата. Почакахме ние, докато те се натряскаха като свине и хайде, викам, момчета, давай след мене. Който може да се държи на краката си, да върви подире ми, аз пътя го зная! Минахме ние през веригата, а там техните всинца бяха пияни, а вече нататък вървяхме, без да се оглеждаме… Така и стигнахме. Е, момчета, сядай, дошли са за нас.

Войниците весело сядаха в лодките и матросите с шеги ги отвеждаха на кораба, който стоеше недалеч от брега.

Горбунов, и Розин също се качиха на лодка с един младичък мичман, който с любопитство ги разпитваше за сражението.

Корнилов съобщи да не го чакат, защото му се явили много неотложни дела. Ролята на домакин се падна на капитана на кораба и на флотските офицери, които угощаваха офицерите от Владимирския полк, докато през това време матросите пък гощаваха войниците.

Офицерите от Владимирския полк — повечето младежи, старшите бяха или ранени, или убити — по време на обяда повече мълчаха, червяха се и се смущаваха. Бяха чували, че черноморските офицери превъзхождат армейците по образование и интелект и се страхуваха да не се изложат пред тях, ето защо скромничеха и се задоволяваха с едносложни отговори. Изключение правеше подполковник Мелентиев, който надвикваше всички, ръкомахаше и разказваше за своите невероятни подвизи.

— И вярно, мошеници са тези англичани! — каза Мелентиев и пресуши на един дъх чаша силен херес, който капитанът беше скътал за тържествени случаи. — Едър народ, здрав, хранен с бифтеци, бокса познават съвършено. Представете си трима или четирима такива юначаги се нахвърлят върху мен. Е, ама и аз не съм от слабосилните. Ритнах единия с коляно по гърдите, другия праснах с приклада по слепоочието, а третия го причука фелдфебел Вахрамеев — само че него, сиромаха, в същата минута го срази граната. Аз някак оцелях, гледам нашето знаме вече е в ръцете на англичаните. Хвърлям се напред, викам: „След мен, момчета! Да умрем, но да не предадем знамето!“

— Та, значи, истина е, че нашите знамена са попаднали в техни ръце? — попита капитанът.

Младите офицери от Владимирския полк се изчервиха до ушите, но от лъжлив срам и чинопочитание не възразиха на подполковника, който под влияние на изпитото вино все повече се разгорещяваше.

— Има си хас! — крещеше той. — Ако не бях аз, тези подлеци щяха да ги вземат! Но аз се втурнах начело на една рота и ги сразих с щиковете. Англичаните падаха като мухи и оставиха в наши ръце две гаубици. Сетне, когато отстъпвахме, трябваше да ги оставим. Жалко, славни гаубици бяха!

— Виноват, подполковник — каза Горбунов, като се изчерви до корена на космите си, — там нямаше английски оръдия, това бяха нашите собствени оръдия.

— Моля да, не възразявате — строго каза Мелентиев, — вие не можехте да знаете това, тъй като бяхте от другата страна на еполимента и значи нищо не сте видели.

— Аз бях до вас, подполковник — каза един друг офицер, — и също не видях никакви английски оръдия.

— Значи вие не можете да отличите английските оръдия от руските — каза Мелентиев. — Но какво да споря с вас! Вие сте хлапак, а аз, слава богу, служа толкова години.

Капитанът на кораба, за да прекрати спора, предложи тост в чест на храбрия Владимирски полк. Заглуши го гръмко „ура“. На свой ред един от владимирците предложи тост за доблестните офицери от кораба „Константин“ и за целия Черноморски флот.

В същото време и матросите гощаваха войниците.

— Ти, братле, яж, какво броиш гаргите — казваше един стар матрос на войника, който се беше зазяпал в непознатата за него обстановка. — Кашата, братле, е вкусна, по-вкусна от вашата армейска. На вас, освен дъбова каша^[2] комай друго ви не дават?

— И такваз, братле, няма… Само едни сухари — каза войникът. — Аз преди боя и водка не пих. А пък московците, братче, тъй и не бяха хапнали цял ден. Беда!

— А к’во, комай англичанинът ви е опипал ребрата?

— Мани! — каза войникът и махна с ръка. — Он повече с щуцери и с бонби. Нема начин да се приближиш. Вървиш насреща му, а он, като те прасне с бонбата и ти, братле, щеш-нещеш — тръгваш обратно.

— Туйто, братко! Англичанинът и в морето е матрос — първо качество! Не по-лош от нашите — добави матросът самодоволно.

— А к’во, чиче, ще тръгнете ли да трепете англичанина? — попита войникът.

— Па що да не тръгнем. Кажат ли ни — и ще тръгнем. Ще дадат демек сигнал: с кораба срещу неприятеля! Къде заповядат, там ще вървим, ако щеш и в Лондон! На нас, братко, тия работи са ни познати.

— А той, чиче, ще почне да ви загрява с бонбите! Той комай и в Лондон има войници.

— А ние к’во. Да не мислиш, че нашите маркели^[3] са по-лоши от английските. Заповядат ли ни да тръгнем — ще тръгнем! И ние, братко, клетва сме полагали.

Войниците с явно уважение гледаха матросите, срещайки в тях пълна решимост да тръгнат срещу неприятеля.

— Моряка, братко, с топове не мож го изплаши — реши един от войниците. — Те на топовете са им свикнали, ката ден правят учение с оръдията. Те комай и спят на топовете.