Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (68)

XV

Неприятелят отдавна бе започнал редовни обсадни работи. Ден и нощ работеха стотици хора, копаеха траншеи и изграждаха батареи. От корабите и параходите постепенно разтоварваха обсадни оръдия. От Севастопол отбиха речната вода и сега на нашите се наложи да се задоволяват с кладенците и цистерните.

Започна така наречената „правилна“ обсада, имаща тази особеност, че обсадените не бяха обкръжени от всички страни и имаха свободна връзка с останалата част на Русия. Меншиков приписваше това обстоятелство на своето флангово движение, но имаше гласове, които твърдяха заедно с Тотлебен, че сполуката на Меншиков е резултат единствено на непонятната грешка на съюзниците, които не бяха се досетили да поставят един отряд на пътя от Севастопол към Бахчи сарай.

В последните дни на септември всеки човек, който поне малко от малко разбираше от военно дело, можеше да се убеди, че съюзниците възнамеряват да бомбардират града. Усилията на обсадените бяха насочени към унищожаване на работите, започнати от противника.

Преди да замине при войската, княз Меншиков обиколи заедно с Корнилов крайморските батареи и отбранителната линия. Когато пристигнаха на батарея номер десет, намираща се на входа на Севастополския рейд, изведнъж в далечината се показаха неприятелски параходи. Артилеристите с нетърпение зачакаха параходите да се приближат на оръдеен изстрел и пратиха няколко снаряда. Параходите продължаваха да плават.

Меншиков спокойно наблюдаваше несполучливата стрелба на нашата батарея и само понякога хвърляше иронични погледи към батарейния командир, който се горещеше и непрекъснато заповядваше да се променя ъгълът на наклона. Още повече се горещеше Корнилов и крещеше: „По-високо! По-високо!“

— По-високо е невъзможно, ваше превъзходителство — каза батарейният командир, — станокът няма да издържи.

— Стреляйте! — изкомандува Корнилов.

— Ваше превъзходителство, няма да достигне, а станокът навярно няма да издържи.

— Стреляйте!

— Тринадесета, задния край на оръдието надолу, цели се, огън! — изкомандува батарейният командир; прогърмя изстрел — и станокът на оръдието се разпадна на части.

— Дявол знае какви са тия станоци! — кресна Корнилов. — Ей с такива устройства ще трябва да се дават не прицелни изстрели, а да се действува наслуки!

Станоците на старите оръдия наистина не бяха годни за стрелба по подвижни цели.

Като оглеждаше отбранителната линия, Меншиков пристигна в шести бастион, но неочаквано му съобщиха, че неприятелят настъпва към Малахов курган и със специален отряд е заел върха на планината между Килен дере и Големия залив. Меншиков тръгна към височината и видя онова, което Тотлебен му беше повтарял много пъти, а именно че пространството между Малахов курган и първи бастион оставаше все още слабо защитено. Той нареди работите там да се ускорят, а самият потегли за лагера.

Когато Меншиков стигна до палатката си, посрещна го Панаев, който се беше върнал в лагера преди своя патрон. Панаев съобщи на княза приятната новина, че на Кача е пристигнала кавалерийската бригада на генерал Рижов.

— Сега, ваша светлост, ние сме така силни, че ще можем да заплатим на неприятеля за Алма и ще го атакуваме, преди той да започне да бомбардира Севастопол.

Като истински кавалерист Панаев смяташе кавалерията за най-добра част на войската. На него му беше обидно и досадно, че в алминския бой на нашата кавалерия се падна твърде незавидна роля.

— Не се горещи, друже — каза Меншиков, — привързаността винаги разваля работата.

— Ваша светлост, а ние имаме още една новина от съвсем друг характер.

— Какво има?

— Нашите казаци заловили на предната линия някакво десетгодишно момиченце гъркинче и се оправят с него. Детето било изнурено и измъчено, те го нахранили, напоили и сега го занимават. Разправят, че е от Балаклава.

— Интересно — каза князът, — няма ли да ни съобщи някакви подробности за завземането на Балаклава от англичаните? Да си призная, аз и досега не вярвам, че в залива могат да проникнат големи кораби, казват, че там и един по-голям баркас ще заседне. Заповядай да го доведат тук.

Доведоха момиченцето. Това беше едно чернооко, къдрокосо дете, все още треперещо от страх.

— Ела тук, момиченце — каза Меншиков и в тона на гласа му се доловиха съвсем необичайни меки и нежни нотки. — Е хайде, не бой се, приближи се, ще ти дам нещо сладичко. Потърси нещо за нея — заповяда князът на стареца-камериер, който също ласкаво гледаше детето. Момиченцето се ободри и лека-полека се разприказва, но руски говореше много лошо и малко неща научиха от него.

— Поверявам я на твоите грижи — каза князът на Панаев, погали още веднъж детето по главата и добави: — Нещастните деца! Какво са виновни те?

Князът си спомни може би своите внучки, които се намираха далеч оттук, в Москва.

Панаев нагости детето с чай, загърна го в едно кожухче и го настани в своята палатка. Момиченцето заспа като пребито. Късно през нощта ординарецът повика Панаев:

— Ваше благородие! Тук дойде един офицер, търси момиченце, да не е нашето?

— За бога, пуснете ме, казаха ми, че тук има момиченце — чуваше се нечий умолителен глас.

Това бе един стар грък, офицер в оставка. Беше гологлав, объркан и измъчен от търсенето.

— За бога, господин офицер — обърна се той към Панаев, — покажете ми какво момиченце има при вас.

Панаев лекичко отви главичката на детето. Старецът позна своята дъщеря и понечи да извика, но сподави вика си и само долепи главата си до краката на детето и взе да целува и притиска ръчичките и краченцата му. Детето не се пробуди. Панаев усети, че още миг — и той ще последва примера на стареца, т.е. ще се разчувствува повече, отколкото е прилично за един гвардейски офицер. Той остави бащата при дъщеря си, а сам отиде при един другар. Старецът легна да спи в краката на детето.

На сутринта от разказите на стареца научиха някои подробности за превземането на Балаклава, макар все още да не вярваха, че Балаклавското пристанище, което според тогавашните учебници по география се смяташе едва ли не за локва, изведнъж се оказа пригодно за тежки кораби. Един от адютантите на Меншиков, Вилебранд, като слушаше разказа на гърка, сви рамене и каза на ухото на Панаев: „Старецът сигурно е откачил от радост.“

Наистина превземането на Балаклава беше един от куриозите на Кримската война.

Като преминаха от северната част на Севастопол към южната, съюзниците видяха живописно село, потънало в лозя. Това беше Кадикьой. От местните татари научиха, че наблизо има крайморски град Балаклава, съвсем незащитен както по суша, така и по море. Лорд Ръглан с авангарда си потегли напред към някаква сграда, която приличаше на развалини на стар замък. Изведнъж оттам прогърмя изстрел, излетя бомба и падна близо до лорд Ръглан. Чуха се още няколко изстрела. Бомбите падаха, но бяха с лоша направа и не избухваха. Лорд Ръглан помисли, че татарите са го измамили и вдигна значителен отряд, който не срещна никаква армия; насреща на англичаните идваха само няколко жени и деца, побягнали в смъртен страх.

Изведнъж неизвестно откъде, очевидно откъм морето, макар още да не се виждаше, се чу рев на оръдие от огромен калибър и след това върху развалините на крепостта се развя бял флаг. Скоро нещата се изясниха. Оказа се, че комендантът на Балаклавския гръцки батальон, полковник Манто^[1], като видял приближаването на цяла армия, решил да се съпротивлява, т.е. да стреля с намиращата се при нея мортирка. Но в това време откъм морето загърмели оръдията на пристигналия английски флот.

Лорд Ръглан не обичаше безумната храброст и бе крайно разгневен от съпротивата на полковника; когато доведоха Манто при английския главнокомандуващ, лорд Ръглан забрави дори своята обичайна сдържаност и вежливост и се развика:

— Да не сте полудял! Нима мислехте с шепа хора да спрете цяла армия?!

— Но моля ви се, та нали никой не е поискал от мен да се предам — наивно отговори полковникът. — Аз изпълних само дълга си.

Този прост аргумент срази лорд Ръглан; той веднага промени тона и каза:

— Вие сте прав, но за свое оправдание трябва да кажа, че понякога предлагането на условията за предаване в плен са съпроводени с практически трудности. Кажете колко е дълбок вашият залив?

— Смятат го за недълбок — каза полковникът, — но може би дъното е замърсено. Старите жители уверяват, че преди е бил твърде дълбок.

Лорд Ръглан искаше да продължи разпита, но му съобщиха, че английските линейни кораби свободно влизат в пристанището и никъде не засядат; само тук-там се наложило да се разчисти малко дъното, но и това било извършено без усилия.

След един ден Балаклава вече приличаше на английско военно пристанище.