Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (91)

III

Май 1855 година.

Самотна, изтощена от нравствените мъки и тежката бременност, Леля прекарваше ден след ден в своята хралупа и независимо от чудесното време не излизаше дори да се разходи, като слушаше апатично наставленията и дори мъмренето на акушерката.

— Ама чуйте ме, майчице, престанете да се преструвате и да разигравате комедии! — казваше й Ирина Петровна. — Идете да се разходите. Сега бомбите не прелитат насам, няма от какво да се страхувате, а да ви убият могат и в мазето.

— Но на мен ми е все едно… ако ще и съвсем да не излизам.

— На вас ви е все едно, а на бебето не му е все едно.

— Ах, Ирина Петровна, сега не желая нищо друго освен смърт… И за себе си, и за него.

— И не ви ли е грях да говорите такива неща! Че вие какво, християнка ли сте или езичница? В бога не вярвате ли?

— Вярвам, Ирина Петровна, и всеки ден го моля да ми прати по-скоро смърт… Смъртта е избавление от всички мъки. Не, аз няма да го преживея.

— Засрамете се! Да бяхте видели как раждат обикновените жени! От тях да се бяхте научили да търпите! А вие само това си и знаете — да хленчите.

— Аз съзнавам, че съм много лоша жена, Ирина Петровна, аз ще бъда и много лоша майка. Ще намразя детето си и не мога да понеса мисълта, че ще имам дете.

— Е, че след този разговор с вас не си струва и да се говори. Стойте си тук и хленчете — реши Ирина Петровна и потъна в работата си: тя шиеше шапчица за бъдещото бебе.

— Ирина Петровна, знаете ли, че татко ми изпрати пари? Аз не исках да ги взема, но после размислих и ги взех. Това все пак е по-добре, отколкото да вземам от старата дойка… Ах, колко се мразя и презирам! Да стигна дотам, че да живея от средствата на бедната старица и отгоре на това да подяждам и вас.

— Ама ще престанете ли най-сетне да говорите глупости? Да не би да ви гоня или какво? Ще се разплатим след време, надявам се, че няма да ме излъжете.

Изведнъж Леля трепна и се усмихна.

— Ирина Петровна, моето бебче се разлудува. Кажете, то с крачетата ли така ме рита?

— Ами да, с крачетата, пък може и с ръчичките.

— Бедното дребосъче! Спи си като в тъмна люлчица и съвсем за нищо не мисли — каза Леля. — Отново се разлудува моят палавник, ох, и каква болка ми причинява… Така се страхувам за него… Колко много му навредиха и на него, и на мен тези страшни бомбардировки… На Великден за малко не се побърках, толкова се боях не за себе си, а за него… Чух как старицата говореше зад преградката с дъщеря си; дъщеря й твърди, че според думите на някакъв моряк утре отново ще има силна бомбардировка.

— Е да, ама често лъжат — каза Ирина Петровна. — Идете да се разходите, а после, божем, легнете да поспите.

Най-сетне Леля се реши да излезе и подиша въздух, след което се почувствува много по-добре и легна да спи.

На сутринта я разбудиха изстрели, но едва към 3 часа подир обяд се чуха първите страшни залпове. Леля разбираше значението на тези залпове. „Бомбардировка!“ — мина й през ума и като нахлузи на бос крак обувките си, изтича на улицата; във въздуха вече прелитаха снаряди, страшен тътен бе надвиснал над Севастопол. Цялата вечер Леля прекара в състояние, близо до побъркване. Всеки изстрел отекваше в цялото й същество и още и в другото мъничко създание, чийто живот бе неразривно свързан с нейния; това същество също изразяваше неспокойствие и шаваше по-силно от обикновеното.

Леля се криеше навсякъде — завираше се в ъгъла, отиваше в мазата, в килера, на тавана. Ирина Петровна остана без сили, стараейки се да я успокои, а на края махна с ръка и реши, че Леля сама ще се вразуми. Но и през нощта бомбардировката не се прекрати и облаци снаряди прелитаха над моряшкия квартал.

На бастиона работата кипеше още от сутринта, но отначало не представляваше нищо особено. Обитателите на бастионите напоследък така свикнаха с престрелките на неприятеля, че тях ги тревожеше не шумът на оръдията, а обратното — тяхното мълчание. Често се случваше, че по някаква причина неприятелят прекратяваше огънят; тогава у нас се мъчеха да се досетят какво ли означава това? И в повечето случаи мислеха: зловещото мълчание навярно предвещава щурм. Севастополци най-много се страхуваха от щурм, тъй като нито веднъж не бяха го изпитали.

На сутринта, много преди започването на истинската бомбардировка, когато се водеше слаба престрелка на левия фланг, генерал Хрулев, храбрецът, провел така несполучливо евпаторийското начинание, бе посетен от генерал Шулц, току-що назначен за началник на 2-ро отделение на отбранителната линия.

Като нов човек в Севастопол — той пристигна неотдавна от Кавказката армия — Шулц започна с това, че се запозна със севастополци. Всички приеха гостенина радушно. Три дни преди бомбардировката Горчаков го покани на обяд. Остен Сакен го настани на своята отоманка и подробно го разпитваше за Кавказ, за нашата победа над турците при Башкадиклар и го покани да се премести при него, в Николаевските казарми, а после го заведе на домашна църковна служба, на която присъствуваше цялата прислуга на Остен Сакен. Като постоя малко, Шулц се запъти при Пирогов, който живееше срещу Сакен в обширна квартира с отлични мебели, а след това посети коменданта Кизмер, сполучливо наречен от Панаев вятърничавата блондинка — един побелял старец, ходещ с бастун.

Старчето, обаче, не се стори на Шулц комично, а напротив, почтено. Цялото му семейство живееше тук.

Новопристигналият посети и Василчиков^[1] — мил, изящен аристократ; ходи и при Тотлебен, когото завари в градината, засадена с тропически растения.

Почти всички, с които се срещна Шулц, рязко осъждаха Горчаков. Самият главнокомандуващ — старик с очила, вечно озадачен и страшно разсеян — се оплакваше, че го принуждават да извършва внезапни нападения.

— Знам до какво ще доведе това — казваше той. — Ако днес извърша такова нападение, каквото искат Хрулев, Тотлебен, пък и много други, ще се получи ето какво: днес ние ще имаме успех, утре ще напишем гръмко донесение, а вдругиден ще загубим цялата си войска. И какво биха казали за мен в Петербург, ако аз започна да действувам необмислено! Във всяка работа трябва да има търпение, трябва да се изчаква моментът! Ние не трябва да се впускаме в рисковани предприятия!

В този смисъл говореше и преданият на Горчаков Кобец^[2], който интригантствуваше срещу Тотлебен.

Особено рязко осъждаше главнокомандуващия Пирогов.

— Меншиков беше недоверчив и скъперник — казваше Пирогов, — но при него поне нещо се правеше. Сега единственият тук, който би могъл да поправи нещата е Тотлебен; но вижте как всички интригантствуват срещу него!

Хрулев се оплакваше, че му дават заповеди, които си противоречат една на друга.

— Знаете ли — добави той, — защо на мен не ми дават дивизия? Само защото съм артилерист… У нас цари пълен хаос…

Сутринта на двадесет и пети май Шулц отново посети Хрулев. Той бе крайно раздразнен, ругаеше Горчаков и на края каза:

— Според мен само незабавната атака срещу неприятеля с всички наши сили в един пункт може да доведе до нещо.

— Но неприятелят сега има едва ли не два пъти повече войска, отколкото ние — възрази Шулц. — И къде виждате, разрешете да ви попитам, такъв стратегически пункт?

— Е, може да се намери! — каза той.

Шулц бе поканен на обяд при Пирогов, където винаги се събираха много хора. Едва-що свършиха обяда и се чу ревът на оръдията.

Секретарят на Пирогов, доктор Обермилер, пришпори коня до къщата и завика от улицата:

— Канонада! Канонада! Лекарите — на главния фербанд^[3]!

Всички обядващи се разпръснаха. Пирогов легна да спи, тъй като знаеше, че цяла нощ ще му се наложи да работи на превързочния пункт; Шулц изпрати ординареца си при княз Василчиков — да го помоли за кон. Доведоха му кон, но без казак и генералът препусна към четвърти бастион по улица „Морска“. По цялата дължина на улицата падаха снаряди.

Като достигна до траншеята и предаде коня на сапьорите, Шулц тръгна пеша. Гюлетата взривяваха пясъка и камъните. Множество артилеристи бързаха от града, от обяд да заемат своите постове на батареите; сред тях беше и граф Татишчев, който току-що бе обядвал у дома: на тръгване се сбогува с княгинята, която вече му беше простила и го пусна, като ридаеше и го благославяше.

На самия бастион имаше малко офицери: повечето се бяха изпокрили в блиндажите. Матросите при оръдията работеха юнашки. Оръдейната прислуга се суетеше, из землянките изскачаха матроси и тичешком обличаха куртките си. С рев, писък и съскане срещу бастиона се носеха неприятелските снаряди. Отляво вече се чуваше гърмежът на нашите оръдия от другите бастиони. Четвърти бастион също спешно се готвеше да вземе участие в битката. Почистваха оръдията, на платформите се чуваше мирното: раз-два-а, раз-два-а!

— Накъде си го нацелил? — попита едного от мерачите намиращият се наблизо флотски офицер.

— Натам.

— Давай!…

— Готов! — гракна мерачът, бързо се отмести от оръдието и дръпна шнурчето.

Оръдието със съскане отскочи и гранатата се понесе. Един моряк се надигна да види.

— Не достигна!

Офицерът сам нацели, но също неуспешно. Чак третият снаряд попадна добре и мерачът отбеляза с тебешир върху мерника.

Но малко след това вече трудно можеше да се мисли за прицел. Нашите и неприятелските изстрели се сляха в непрекъснат рев.

Промеждутъци между изстрелите нямаше — само силата на тътена ту нарастваше, ту се понижаваше. А във въздуха и в земята се чуваше нещо подобно на стон.

Димът така се сгъсти, че оръдията ги насочваха наслуки. Неприятелският огън ставаше все по-унищожителен. Бомбите избухваха над главите, вече понесохме загуби от прислугата, но командорите пъргаво стреляха. Жилав момчурляк, босоног и омазнен, на вид около петнадесетгодишен, тичаше като луд и подаваше торбички със заряд и снаряди.

— Граната! — викат командорите. — Гюле!

При вика „гюле“ той носеше зарядите, тъй като самите гюлета лежаха край оръдията. В хаоса на звуци момчето някак различаваше кой откъде и какво иска.

Шулц, който за пръв път виждаше подобно зрелище, неволно се почуди и извика:

— Назначен съм за ваш началник. Радвам се да служа с такива юнаци!

— Ще стараем!

— Всички странични хора да се скрият в блиндажите, но артилерийските офицери трябва да бъдат по местата си.

Криещите се офицери излязоха от блиндажите.

Малцина се криеха от страх, повечето от мързел и небрежност.

„Все ще успея“ — мислеше всеки.

Шулц с неколцина офицери тръгна на оглед из бастиона. Че офицерите не бяха страхливци личеше от следното. Когато минаваха по най-опасното място, те дори не предупредиха генерала, боейки се да не го обидят. Само един от тях, когато генералът понечи да завие надясно, каза:

— Аз идвам с вас, но този път води към смъртта!

— Моля ви се, да вървим наляво — каза генералът.

Едва направиха две крачки и едно гюле се удари в земята, разпръсквайки камъни. Един камък удари генерала по китката на ръката, друг улучи един от офицерите по лицето и той загуби съзнание. В същото време гюле уби един мичман, а успешно пуснатите от неприятеля две бомби раниха повече от петдесет души.

В това време започна стрелба и Корниловският бастион — така бе наречен Малахов курган, в чест на загиналия там Корнилов. През март там бе убит и Истомин: гюле пръсна главата му и костите на черепа контузиха неколцина офицери.

Сега там командуваше друг началник и всеки ден се отбиваше Павел Степанович Нахимов.

Може да се стори невероятно, но исторически факт е, че по това време на Малахов курган, срещу който неприятелят провеждаше в момента своите главни обсадни работи, ние почти нямахме войска. Тридесет-четиридесет пластуни и матросите, съставляващи оръдейната прислуга — това беше всичко. Останалата войска, която би трябвало да се намира там, бе в Корабния квартал: така се разпореди новият началник на левия фланг генерал Жабокритски — един от онези най-тъпи генерали, с които, за съжаление, изобилствуваше руската армия. На Камчатка, нашето най-предно укрепление, където всяка минута можеше да се очаква щурм, имаше всичко на всичко триста и петдесет човека от Полтавския полк.

Но най-напечено бе на предните редути. Още от рано там засвириха куршуми. Сутринта селенгинският редут представляваше олицетворение на руското безгрижие. По-голямата част от оръдейната прислуга спеше край оръдията. Някои матроси се бяха свили, други излегнали на платформите, без да усещат, че ги прескачат и газят. В резултат на вчерашното напиване много от матросите се намираха в различни стадии на невменяемост. Старият, червенокос и сипаничав командор Фоменчук, който смяташе за свое задължение да се напие в празник, а понякога и в делник до безчувственост, вече седеше на лафета. Винаги след махмурлук той беше в най-свирепо настроение. Двама матроси седяха на „мечето“, тоест на оръдейния станок. Подпрян на задницата на оръдието стоеше новобранец — той беше отскоро в екипажа и още не приличаше на матрос.

Изведнъж към три часа във веригата, залегнала в окопчетата пред Камчатка и състояща се само от стотина щуцерници от Владимирския полк, се чуха няколко откъслечни изстрели и след тях затрещяха изстрели по цялата верига.

Повечето от офицерите пиеха чай и побързаха да излязат от землянките. Раздаде се команда: „При оръдията!“ Отпред вече гърмеше канонадата. От амбразурата на Волинския редут блъвна огън, прогърмя изстрел и редутът заговори с всички оръдия от предната и дясна страна. По гребена на бруствера бегло засвятка огън.

От селенгинския редут стреляха с картеч. Картечът се изнасяше със съскане от предните амбразури. Но ето че засвятка и лявата страна на Камчатка, а след нея зареваха оръдията на отбранителната линия от десния бастион до Малахов курган.

Снарядите се носеха и от фронта, и от тила през „Трите отрока“.

Нашите бомби се издигнаха откъм Килен дере, спираха над волинския редут и на човек му се струваше, че аха ще паднат върху редута, а междувременно повечето падаха в георгиевското дере. Една от бомбите, хвърлена от втори бастион, бе започнала да се спуска към предния ляв ъгъл на волинския редут, но се пръсна във въздуха и парчетата се разлетяха зад вала. Независимо от трясъка и грохота можеше да се различи, че неприятелските полкове не се приближават и че от щурм засега няма какво да се боим.

Скоро канонадата гърмеше по целия ляв фронт. Белите, наведени на една страна стълбове дим се проточиха по полегатите хълмове на Корабния квартал и покрай отбранителната линия от волинския редут до четвърти бастион. Тук-там те се сливаха в гъста мъгла, която покриваше всичко: батареите, планините, сградите — но изведнъж на фона на мъглата се появяваше като исполинско корабно платно бял облак и дълго плуваше, без да се разсейва. Святкаха едва забележими светлинки, тътнеха изстрели, пищяха гюлета, равномерно бухваха двупудовите бомби, глухо боботеха чудовищните шест и дванайсетпудови, хвърляни от неприятеля. Бомбата падне, земята изригне като фонтан и се чуе глух взрив; а понякога се чува и бръмченето на парчетата.

Нашите предни редути пострадаха жестоко. Върху тях се изсипваха по петнадесет бомби наведнъж. Брустверите целите бяха изрешетени от гюлета. Селенгинският и волинският редут, отрязани от най-близките бастиони с широко дере, изглеждаха жертви, хвърлени в огнена пещ, напълно оправдавайки прозвището „Трите отрока в пещта“. Ранените се налагаше да ги носят на три версти до най-близкия превързочен пункт в Доково дере, през баири и долове и под град от изстрели.

Малко по-добро беше положението на бастионите. От Малахов курган и от трети бастион успешно отговаряха на неприятеля, но с течение на времето и там изстрелите оредяха. До вечерта Камчатка съвсем замлъкна или по-точно почти бе пометена от неприятелските бомби. Валът изчезна: вместо него се издигаха купища земя, раздърпани греди и пръти, търкаляха се разбити платформи, стърчаха от земята дъски; много оръдия до половината бяха засипани със земя.

В града всички бяха смутени от тази бомбардировка, надминаваща предишните две. Особен страх обаче никъде не се забелязваше. Вече бяха обръгнали на такива сцени.

Неприятелският огън не се прекрати и през цялата нощ. На сутринта Камчатка представляваше купища развалини. Към осем часа огънят на нашите бастиони и батареи отслабна; единствен само трети бастион настойчиво се бореше с англичаните.

Неприятелят громи четвърти бастион до късна нощ. Командирът на бастиона капитан Реймерс^[4] бе ранен в главата, но след превръзката остана на позицията. Много офицери бяха ранени. Една неприятелска бомба избухна на няколко крачки от граф Татишчев и го рани в крака.

Графът седна, хвана се за крака и спокойно каза:

— Кракът ми е капут!

Раната беше сериозна. Дотичалият офицер разряза ботуша на графа: двете кости над глезена бяха раздробени. Вече се канеха да отнесат графа на превързочния пункт, когато неочаквано на площадката на бастиона за обща изненада се появи добре облечена дама, придружена от един офицер. Впрочем появата на жена не би учудила никого: през деня идваха не малко матроски жени; в разгара на канонадата дори се появи неизменният продавач на питки, мужик с файтонджийски сюртук — той винаги беше полупиян и водеше със себе си десетгодишно момиченце, своята дъщеричка, която отначало плачеше от страх, а после свикна.

Но сега появилата се дама не беше матроска жена и появата й възбуди общото любопитство.

— За бога, кажете къде е графът, не ме мъчете! — повтаряше тя на придружаващия я офицер.

Това беше княгиня Бетси. Тя дълго се вслушваше в грозните звуци на канонадата и я обхвана страх: кой знае защо й се стори, че графът непременно ще го убият. След като се намъчи цял ден, на края не издържа и тръгна, а после, като слезе от коня, се затича към четвърти бастион. Тя познаваше малко местността, тъй като още преди, ползвайки се от временното затишие, беше помолила графа да й покаже този знаменит бастион, а тя имаше добра памет за места. Въпреки това Бетси лесно би могла да се загуби, ако не бе срещнала един офицер, който, леко ранен, бе ходил на превръзка и сега отново се връщаше на бастиона.

Като видя графа ранен, Бетси истерично се разсмя и започна да говори абсолютни безсмислици, тъй че можеха да я помислят за луда. Оръдейният гърмеж още преди това бе изопнал нервите й до краен предел.

— Ах, колко е хубаво тук при вас на бастиона — казваше тя. — Ха! Ха! Ха! Само че защо сте сложили моя мъж толкова неудобно на тази гадна носилка? Нали знаете, че това е моят мъж! Никой няма да ми го отнеме! Ха! Ха! Ха! Ти си ранен, мили мой? Бедният, бедният! Ха! Ха! Ха! Не мислете, че се страхувам… Няма нищо страшно, нищо, нищо, нищо… Мен никой няма да посмее да ме изпрати в Петербург. Аз ще остана с него… Дайте ми го!

Капитан Реймерс заръча на един от младите мичмани да изпрати княгинята, която се хвана за носилката; едва я уговориха и тя най-сетне разреши да понесат носилката, а сама, без да обръща внимание на падащите наоколо снаряди, вървеше с тях, като се опираше на ръката на мичмана и продължаваше да се смее и да говори безсмислици.

Княгинята дойде на себе си едва когато достигнаха с носилката до главния превързочен пункт, отново преместен в зданието на благородническото събрание. В първата огромна стая висяха койки и имаше кревати: само един беше празен и на него положиха графа. Всяка минута се чуваха възгласи: На масата! На койката! В къщата на Гушчин! Вратата наляво към операционната зала бе отворена докрай. Оттам се чуваха стонове и солени войнишки псувни: псуваха войниците, упоени с хлороформ. Някои ранени бяха положени направо на пода.

В същото време, когато внасяха графа, в операционната зала влезе старик с войнишки шинел, разкопчан, под шинела се показваше дълга червена фланела, каквито носят по-скоро жените, отколкото мъжете. На главата си имаше каскет, от който се подаваха кичури побелели коси, спускащи се към слепоочията. Възрастният човек се запъти към зелената масичка в ъгъла на стаята и седна до нея мълчалив, замислен и на пръв поглед безучастен към всичко наоколо. Този човек беше Пирогов.

Около малката операционна маса се бяха струпали неколцина лекари, бляскаха ножове и триони, лееше се кръв като река, и нейният тежък, опияняващ мирис, примесен с мириса на хлороформ, удряше в носа всеки, който идваше отвън.

След минута към Пирогов се приближи един от докторите и го попита нещо. Пирогов стана и съсредоточеният израз на лицето му стана още по-сериозен, но прие оттенък на особена увереност. Той се приближи до масата, погледна лежащия пациент и като взе скалпела, направи няколко разреза.

— Гениално! Гениално! — шепнеха помежду си докторите, изумени от новия, небивало смел начин, който Пирогов бе измислил начаса, експромпто.

Но носилките следваха една след друга, операция подир операция и никаква гениалност не можеше да се пребори с тази огромна работа. Сериозният израз на лицето на Пирогов се смени с озадачен; със засукани ръкави на окървавените си ръце той сновеше напред-назад по палатата, сякаш търсеше някого.

Влезе офицер, назначен за дежурен, който още никога не беше виждал Пирогов.

— Какво да правя тук, докторе? — попита той, без да се досеща, че има работа със знаменитост.

— Правете каквото искате! Тук нямам кога да разговарям с вас: нали виждате каква каша е. А ето, я ми подръжте този юнак!

В ъгъла стоеше войник с прострелян от куршум палец. Пирогов направи знак на фелдшера.

— Този без хлороформ, няма време! — каза той и със съдействието на офицера и фелдшера се захвана да изрязва пръста. Войникът завика и се замята.

— Мълчи, че иначе ще ти отрежа цялата ръка! — подвикна му Пирогов.

Войникът престана да се мята, но отривисто нареждаше:

— Ваше благородие! Проявете божа милост! Нека богу се помоля!

Но операцията вече свърши и фелдшерът започна да го превързва.

— Що за чудак е този хирург? — попита офицерът.

— Как! Нима не познавате Николай Иванович? — попита фелдшерът и с известно съжаление погледна офицера.

„Да даде бог хич да не го знам!“ — мина през ума на дежурния офицер, но от любопитство започна да търси знаменития хирург, за да го погледне още веднъж. Пирогов вече бе излязъл в другата стая, където кипяха самовари и сновяха милосърдните сестри с бели капишони, а също войници и фелдшери. Тук беше и княгинята, тя молеше една от сестрите да даде на граф Татишчев поне чаша чай, тъй като раненият страда от жажда.

Дежурният офицер се натъкна на носилка, в която носеха неопределена маса, издаваща едва доловими, немощни стонове. Като се вгледа по-отблизо, той видя окървавени черва, примесени с парчета плат от дрехи на пластун и още някаква кървава маса вместо глава.

— Този в Гушчин дом! — реши и махна с ръка случилият се там дежурен лекар. — Нямаше защо да го носите тук!

Офицерът знаеше, че в дома на Гушчин носят само безнадеждните. Едвам отнесоха тази носилка и внесоха друга; ранения от носилката го сложиха на кревата до този, на който лежеше граф Татишчев.

Княгинята най-сетне издействува чаша чай и я донесе на графа. Той я погледна с благодарност в очите.

— Струва ми се, сега ми е по-добре, Лиза — каза графът със слаб глас. — Мисля, че ще мине и без ампутация.

— Аз вече се погрижих за теб — каза княгинята. — Тук нищо не може да се намери. Едва можах да открия Пирогов. Теб ще те пренесат в друга палата, там ще ти бъде по-спокойно… Тук е такъв шум, такива ужаси…

Татишчев внимателно се вгледа в току-що донесения ранен… „Нима е той?“ Графът изтръпна. Да, наистина е той. От вълнение чак му прилоша, започна да го тресе. В ранения, графът позна бащата на Леля капитан Спицин. Графът така беше потресен от тази неочаквана среща, че скоро започна да бълнува и изпадна в безсъзнание. Княгинята не спа цяла нощ, грижейки се за него.

На сутринта пренесоха графа в друга палата, тъй като намериха, че ще се оправи и без ампутация. Сякаш нарочно в същата палата пренесоха и капитана.

Капитан Спицин бе ранен от парче бомба, влетяло в комина на къщата и направило на пух и прах цялата покъщнина на неговата „каюта“. Щом дойде на себе си, капитанът само каза:

— А за комина съвсем забравих! Какво ми струваше да го засипя и него със земя!

Капитанът беше ранен в стомаха и докторите се съмняваха в оздравяването му, тъй като твърде късно му бе оказана помощ; много време мина, докато Иван успее да намери носачи, и капитанът заповяда да го носят на всяка цена при познатия му флотски доктор, който сега служеше на главния превързочен пункт.

На сутринта коремът на капитана потъмня и докторите откриха признаци на започнала гангрена. Познатият доктор със сълзи на очите каза за това на капитана.

— Е, какво пък, все някога трябва да се мре — отвърна спокойно капитанът. — Докторе, имам една молба към вас. Ще я изпълните ли?

— Как може да ме питате?

— Виждате ли онази дама, която седи до главата на младия артилерийски офицер. Помолете я да дойде тук, искам да й кажа няколко думи.

Докторът изпълни поръчението.

Графът спеше и княгинята, която не знаеше нищо за капитана, не намери за нужно да откаже на ранения. Тя се приближи към него.

— Кажете, госпожо, лъжат ли ме очите или не, нали това там е граф Татишчев?

— А вие познавате ли графа? — с интерес попита княгинята.

— Познавах го, познавах го малко… Простете за въпроса: на мен не ми е останало много да живея и ми е простено любопитството… Вие жена ли сте му, роднина или просто позната?

— Позната, добра, стара позната — каза княгинята и леко се изчерви.

— Повече нищо, госпожо. Благодаря ви, че не отказахте да отговорите на стареца. Още една молба: повикайте тук сестрата, която сутринта ми даваше лекарство, нейната фамилия е струва ми се Лоде.

Княгинята изпълни и тази молба и побърза да се върне при постелята на графа.

Капитанът помоли милосърдната сестра да му намери късче хартия и молив и въпреки нетърпимата болка, която го измъчваше, все някак надраска една бележка и помоли сестра Лоде да я изпрати по някакъв начин на адресата. Бележката бе адресирана до дъщеря му.

„Боже мой! Разправят, че Корабният вчера страшно е пострадал!“ — мина през ума на капитана.

— За бога, по-скоро, по-скоро изпратете бележката! — помоли той милосърдната сестра, която успя да намери казак, готов да изпълни мигом поръчението.

След два часа в палатата влезе бледа, с отслабнало лице, но с твърде пълна талия млада жена, в която трудно можеше веднага да се познае предишната Леля. Тя вървеше доста бързо, но въпреки това, като мина покрай леглото на граф Татишчев, не можа да не го забележи, тъй като графът вече се беше събудил и седнал на кревата, гледаше към входната врата. Очите им се срещнаха и Леля, като извика, падна безчувствена на пода. Княгинята видя това, забеляза смутения поглед на графа, който трепереше като в треска, спомни си историята с писмото и с усета, присъщ на ревнивите жени, мигом разбра всичко. Тя хвърли гневен, унищожителен поглед към графа, но се овладя и първа се притече към Леля, за да й окаже помощ.

Старият капитан се беше обърнал и тихичко плачеше.

„Как го обича този негодник! — мислеше той. — Горкичката! А аз за малко не я прокълнах заради този мръсник! Бедното ми, бедното ми момиченце!“

Като отведе дошлата на себе си Леля в другата стая и помоли една от милосърдните сестри да се погрижи за нея, княгинята се върна при графа.

— Сега на вас ви е по-добре — каза тя. — В тази палата лежат само тежко болни и техните стонове ще ви безпокоят. Аз ще помоля да ви пренесат в друга палата. Докторът обеща да ви нареди колкото се може по-удобно.

Графът не възразяваше. Той бе твърде слаб и твърде угнетен нравствено, за да се противи на тази енергична жена.

Когато след половин час Леля събра кураж и отново влезе в палатата, графът вече не беше там и по указанието на милосърдната сестра тя се приближи до баща си и коленичи пред кревата му.

Старецът искаше да се наклони, за да я целуне по главата, но не можа и от усилието го хванаха такива болки, че той извика. Леля трябваше да стане и да се наведе над него. Тя му целуна ръцете и капитанът усети, че върху тях капна не една сълза.

— Татенце, скъпи, прости ли ми? — шепнеше Леля.

— Простих ти, моя скъпа Лелечка, дъщеричката ми… Ще умра аз, Лелечка, чувствувам, че ще умра. Благославям те… — капитанът се спря, но после продължи спокойно: — И моя внук или внучка, когото бог прати. Не тъгувай, Лелечка, бедното ти дребосъче за нищо не е виновно, обичай го, забрави само този… негодник, дето те погуби… Ти беше млада и неопитна… А и аз старият глупак за много неща съм виновен! Нима аз те възпитавах?! Нима може едно старо магаре да възпитава девойка?! Ех, ако беше жива майка ти! Всичко щеше да е другояче!

— Татенце, скъпи! Ти ще оздравееш, ще живеем пак заедно.

— Сега мисли за себе си и за твоето бебче, а на мен и без друго отдавна ми е време да мра! За какво ме бива? Другите умираха за отечеството, а аз и това не съумях. Седях си на топло край печката и чаках по-добри времена! Назначение очаквах! Другите и без назначение отиваха! Ей на, оня ден един такъв като мен от запаса сам отишъл на бастиона и без да попита, давай да нацелва оръдията и да командува матросите! И разправят, че улучил две оръдия на англичаните!

Капитанът се умори от разговора и съвсем отслабна. Приближи се докторът и му забрани да говори. Леля седя край баща си до късна нощ. Нищо наоколо не я интересуваше освен този болен. Отначало тя не обърна внимание дори на болките, които чувствуваше сама — последица от неловкото падане, когато загуби съзнание. Тя не забеляза как в четири часа след обяд отново се усили ревът на оръдията в резултат на възобновената бомбардировка.

Дни и нощи Леля седеше до постелята на баща си, равнодушно слушайки разговорите на фелдшерите и милосърдните сестри, разказите за това, че французите са овладели вече нашите предни три редута и разсъжденията за последиците от тази ни несполука. Капитанът се сепна, като чу това известие, и със слаб глас проговори:

— Е, сега ще се наложи флотът да се отдалечи от горния край на залива, иначе съвсем ще го поразят бомбите.

А лежащият там офицер от волинския полк чак заплака от досада като дете. На Леля всичко това се струваше нещо далечно, то не се отнасяше до нея и тя щеше да остане безучастна дори ако й кажеха, че неприятелят е завзел самия Севастопол. Какво я интересуваше Севастопол, когато тук, в тази болница, се съсредоточи цялото й минало, настояще и бъдеще: погубената любов, умиращият баща и вътре в нея самата биенето на новия тайнствен живот, слят в едно неразривно цяло с нейното собствено съществувание.