Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (8)

IV

Едва доловимо вълнение люлееше ескадрата, когато тя напуска Севастополския рейд и се насочи към Варна. Младите офицери се досещаха, че целта на плаването няма да е проста разходка по водите на Черно море. Те бодро се подготвяха за опасностите. Мнозина, подобно на Лихачов, изгаряха от нетърпение да премерят сили с неприятеля и естествено не мислеха за турците. На тях им се искаше да се преборят с гордия британски лъв. Като истински възпитаници на покойния Лазарев^[1] те не само че не се страхуваха от мисълта за война с Англия, но се радваха, че ще имат случай да оправдаят мнението, формирало се в обществото за черноморските моряци. Ескадрата отплава при най-благоприятни предзнаменования.

Точно преди заминаването Лихачов получи писмо от майка си и сестрите си, в което го уведомяваха, че със същата поща му изпращат различни домашно приготвени неща като захаросани плодове, бродирани кърпи за лице и прочее.

— Колко жалко, че пратката закъсня — каза той на своя приятел, лейтенант Артамонов. — Жалко, че мама не е пратила нещата по човек. Пощата вечно закъснява… Тъкмо щях да взема със себе си нашия човек вместо ординареца…

— Напразно съжалявате — възрази Артамонов. — При нас това не е прието и капитанът едва ли би ви разрешил. Адмирал Корнилов неведнъж е порицавал навика да се вземат крепостни хора. Според него присъствието на подобни слуги вреди на дисциплината.

— Не разбирам защо? — изуми се Лихачов. Той отскоро се беше преместил в Черноморския флот и още не познаваше реда.

— Ами защото вашият крепостен човек ще ви се подчинява повече, отколкото на мен, или дори на старши офицера.

— Знаете ли, Артамонов, аз започвам да се съгласявам с тези, които поставят Павел Степанович Нахимов^[2] по-високо от нашия Владимир Алексеевич. Корнилов несъмнено притежава огромен ум и образование, но, което е истина, той е педант. Днес ми разказаха как се накарал на един лейтенант заради четене на книга.

— Е, братле, работата не беше точно така — възрази Артамонов, винаги готов да защити своя вицеадмирал. — Аз самият бях свидетел и ще ви разкажа. Корнилов забеляза, че един от офицерите старателно поглъща томове от „Библиотека за четене“. Преди три дни Владимир Алексеевич забеляза у офицера книгата и го попита: „Какво е това, инструкцията на Лазаров ли?“ Офицерът се смути. Корнилов взе книгата, повъртя я из ръцете си, намръщи се и я върна с думите: „Библиотека за четене“ четем, а инструкцията на Лазарев не искаме и да я знаем. Ето какво ще ви кажа, господин лейтенант, когато бях млад като вас, аз също четях безразборно. Покойният Михаил Петрович веднъж хубавичко ми насапуниса главата за това и оттогава започнах сериозно да изучавам морското дело.

— И все пак това е педантизъм — каза Лихачов. — Та така, извинявай, но ще забравиш всичко, което си учил, освен морското дело. А аз много обичам да чета. Като дете, помня, все четях Робинзон Крузо и мечтаех и мен бурята да ме изхвърли на някой остров…

— Гледайте само мечтите ви да не се сбъднат сега — вятърът се засилва, пък и барометърът пада.

Наистина вятърът ставаше все по-силен. Вечерта на тридесети октомври духаше умерен северен вятър с дъжд. По около полунощ цялото небе се покри с облаци и връхлетя зловещият норд-ост. Беше толкова тъмно, че от адмиралския кораб започнаха да пускат ракети. От проливния дъжд те само съскаха, почти без да осветяват непрегледната тъмнина. Вятърът все повече се усилваше, безжалостно шибайки намокрените платна и въжета. Матросите се загръщаха в своите насмолени шинелчета и стояха като заковани по местата си близо до въжетата, независимо от клатенето, и рядко си обменяха по някоя дума. Вахтените офицери, измокрени до кости, с всички сили напрягаха зрение, стараейки се да видят сигналите, подавани от адмиралския кораб.

Корабът „Три светители“, на който се намираше Лихачов, бе един от ветераните на Черноморския флот. Това бе огромен сто и двадесет оръдеен линеен кораб, който отдавна трябваше да отиде в дока за ремонт, че и дори съвсем на покой. От самото начало на бурята вицеадмирал Корнилов очевидно започна да се тревожи за съдбата на „стареца“; от адмиралския кораб „Великият княз Константин“ постоянно питаха със сигнали командира на „Три светители“ всичко ли е наред.

В полунощ яростен шквал връхлетя ескадрата. Корабът „Три светители“ заскърца като стар бор. Младите матроси едва се задържаха на крака. Едно, моряче, по-страхливо от другите, се хвана за мачтата и започна да се вайка. Минаващият покрай него боцман, който се клатеше от люлеенето като пиян, не издържа и зашлеви на плахия моряк яка плесница, като прибави във вид на поучение:

— Какво виеш, нещастнико? Душата ми преобърна! Така ще те цапардосам, че да запомниш!

Към три часа се разрази силна буря. Ревът на вятъра и гръмотевиците се сливаха с шума и плисъка на вълните, заливащи с пяна палубата. Светкавица за миг осветяваше мачтите на корабите, тъмното, почти черно развълнувано море и белите гребени на огромни вълни. Грамадните трипалубни кораби се разлюляваха като детски люлки и подскачаха по вълните, като ту се издигаха, ту се потапяха в морската бездна. Младите матроси се кръстеха и очакваха последния си час, старите се въсеха. Командите почти не можеха да се чуят, но матросите отлично познаваха работата си, прибираха платната, грижеха се за оръдията и което не чуваха, досещаха се.

На разсъмване вятърът поутихна, по-късно съвсем се проясни. Матросите се развеселиха, щом грейналото слънчице ги стопли. Чуха се разговори, шеги, смях.

На бака на кораба „Три светители“ се събраха тумба матроси да попушат. Бакът, тоест предната част на кораба, заменяше на матросите клуба и пушалнята. Те пушеха край бъчвите с вода от късите си лулички, твърде сполучливо наричани носогрейки, и без да се стесняват от присъствието на младшите офицери, разговаряха за различни неща. Ето го и вчерашният страхливец — младият матрос Семьонов, двадесетгодишен момък с гърбав нос и малки сиви очички. Той е слаб, хилав и много офицери се чудеха как е попаднал във флота. Редом с него, разкрачил късите си дебели крака, е застанал Прокофиевич, стар моряк, як, набит, с тромава, но твърда походка. Лицето му така е обветрено от бурите, че по цвят прилича на лицата на червенокожите, а ръцете му винаги са черни от смола.

Прокофич е тип на моряк от старите времена. В Севастопол, в Корабната махала има жена, старица, и три деца, но той комай не признава друг роден кът, освен стария кораб.

На Прокофич всичко му прощават — ценят го за необикновената смелост и съобразителност, проявявани в морето. Ако не му се брояха някои греховце, отдавна да е станал боцман. Прокофич има една характерна особеност — не може да понася параходите. Прекарал целия си живот на кораби с платна с различни наименования, той съвсем не може да се примири с използването на парната тяга.

— Нахалост само горят дървата и въглищата — скептично отбелязва той.

Когато му възразяват, че параходите пътуват по-бързо от корабите, той изпада в ярост и за да запази честта на платноходите, започва безбожно да лъже, уверявайки, че сега са се разучили да управляват кораба с платна и че преди те са развивали по 15 и 20 възела на час, а при попътен вятър и по тридесет.

— Е, а какво става, ако има например буря, чиченце? — ще попита някой от младите матроси.

— Какво като е буря! Плюем на бурята! Нали корабът все някога трябва и да почине.

За кораба Прокофич говори като за живо същество и често го нарича с най-нежни имена, а понякога пуска по негов адрес и силни думи.

Сега Прокофич разговаря със Семьонов и му се кара за вчерашното.

— Лекомислен момък си ти, както виждам. Мислех, че си хленчил за нещо свястно, а той, гледай го ти, намерил време да мисли за мома! Не, ти тая работа я зарежи! Какъв моряк ще излезе от тебе? Само за огняр на параход те бива! От първия по-силничък ветрец се изплаши!

— Сега комай вече не ме е страх, чичко — оправдаваше се Семьонов. — А в сражението как е, чичко? Още по-страшно ли е?

— В сражение ли?… Сражението, братко, е такова нещо! Вярвай на думата ми — стар моряк съм, на лошо няма да те науча. В сражението, братле, не разчитай на никого, освен на бога. Видиш ли турчин — стреляй, на другаря си помагай, командирите слушай, старшите матроси почитай, защото те явно повече от тебе разбират.

Като произнесе това дълбокомислено наставление, Прокофич загаси луличката си, скъта я грижливо в джоба и с въодушевление плю.

— Не, ти само ми кажи — започна той изведнъж. — Сърдиш се на господаря си, че не ти разрешил да се ожениш и те дал матрос. Че ти за това, братле, цял живот трябва да молиш бога за твоя господар. Кажи ми под чия команда служиш? Кой ти е командир? Е, какво пулиш очи?

— Господин капитан Кутров^[3] — каза Семьонов.

— Така-а. А кой е старши над него?

— Не знам, чиче.

— Глупак, селяндур! Личи си, че направо от ралото си дошъл. Над капитана наш началник е флагман контраадмирал Новосилски^[4], а по-старши от него е вицеадмирал Владимир Алексеевич Корнилов.

— Владимир Алексеевич го знам, чиче.

— Туйто, знае! Та друг такъв командир ти, сукалче, от раждането си не си виждал и няма да видиш, освен още Павел Степанович Нахимов. Голяма работа, че го дали матрос! А според теб какво, войник ли да те бяха дали? Или мислиш, че там по-малко бият? Не, братле! При нас с корабно въже само крадците ги налагат, а господата изобщо не бият. Ти в армията само смей да не отдадеш чест не на генерала, ами на прапоршчика! А при нас, нали виждаш? Върви самият Владимир Алексеевич или Павел Степанович, а ние само сваляме шапките, но да отдадем чест — никога! Пък и то някой път свалиш шапка, а Владимир Алексеевич само махне с ръка — върши си, значи, работата и не си губи времето с глупости.

— Лъжи, лъжи — намеси се в разговора приближилият се боцман. — Само мътиш главите на младите матроси. И без друго народът съвсем се разхайти.

— А на тебе ти дай само ченета да къртиш. Само това си знаеш — да биеш за щяло и не щяло. Потрай Михеич, глей само на теб самия да не ти потрошат ребрата…

— Хайде мълчи, стар дяволе — каза боцманът и се отдръпна настрани, приближи се до корабния фелдшер и му се заоплаква: — Направо не ми се живее от този Прокофич! Хайдук, пияница, а господата го уважават. Смел, казват, моряк е. Аз на този смелчага бих му дал двеста камшика, само да имах право.

Мичман Лихачов стоеше на палубата, гледаше в далечината към безкрайното море, покрито с леки вълнички. Спомни си за родната къща в смоленското имение, за брезовата горичка, където ходеше със сестрите си за гъби и ягоди. Изведнъж пред погледа му попадна морякът Семьонов, който вече съвсем се беше развеселил и с наслада дъвчеше твърдия сухар. Лихачов бе чул част от разговора на младия матрос с Прокофич и се заинтересува от това хилаво, слабо човече. Дожаля му за него не защото вчера го бяха набили — за страхливостта трябваше да получи добър урок, — а защото Лихачов напълно разбираше мъката на матроса по родното село и съчувствуваше на жалбите му от раздялата с годеницата. В тези минути той си спомни светлокосата Саша с розова рокля, която подсилваше руменината на нежнорозовите й бузи. Лихачов изпадна в сантиментално настроение. „Какво ли ще е, ако загина още в първото сражение? — помисли си той. — А още по-лошо е да потъна… съвсем безславна смърт… Какво ще стане, ако не ме убият, а само ме ранят и се върна у дома сакат, без крак или ръка?“ И той живо си представи целия ужас на майка си, изкривените от страх лица на сестричките си, съболезнованията на роднините и познатите. Лихачов дори затвори очи, сякаш искаше да прогони тежкия призрак.

„Мен комай ме е разстроила вчерашната буря или може би съм понастинал малко… Нещо ме тресе — помисли си Лихачов. — Трябва да помоля доктора за няколко грама хинин.“