Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (28)

XI

На левия бряг на Алма отдавна вече имаше войска. Така например Владимирският полк, пристигнал в средата на август заедно с другите с форсиран марш от Молдавия, още оттогава стоеше на лагер близо до Алма. Независимо че се връщаха от поход, повечето войници на полка не бяха помирисали още барут.

От четвърти до осми септември постоянно пристигаха нови полкове.

През един от тези дни княз Меншиков, който бе в особено добро настроение, тръгна със своя така наречен „щаб“ да оглежда позициите. Отдалечиха се на около три версти, когато изведнъж чуха оръдейни изстрели — неприятелят стреляше по случай благополучното дебаркиране. Князът яздеше в тръс, но като чу изстрелите, машинално ускори хода. Денят беше ясен, на всички им беше весело. Младите адютанти изгаряха от нетърпение: струваше им се, че боят вече е започнал. Но на Алма още беше тихо. На възвишението над реката и долу, край самата река, войските заемаха позиции и устройваха биваците си.

Князът обиколи позициите, тук-там попремести войските и заповяда да се изкарат две по-лоши землени батареи за обстрелване на брода и мостика през реката. След това се изкачи на хълма и избра място на една издигната площадка за своя щаб. Там опънаха малка сива палатка за княза, до нея — голяма войнишка палатка за прислугата и трета — за ефрейторския караул. Около щаба на княза поставиха няколко палатки за неговите адютанти и приближени. Палатката на княза опънаха на такава височина, че се виждаше на тридесет версти наоколо. Телескоп от огромна величина бе насочен към неприятелския флот и към показалия се на значително разстояние неприятелски лагер.

Докато князът отсъствуваше от Севастопол, Корнилов, както обикновено, не си губеше времето. Общото въодушевление, обхванало севастополци, повлия и на него, разбира се, не в смисъл на прилив на енергия — в това отношение той можеше да съперничи на всеки — но в смисъл, че престана дори насаме със себе си да се предава на печални мисли и съмнения, каквито преди го овладяваха често. Откакто замина жена му, Корнилов по морски обичай водеше дневник във вид на писма, които изпращаше на жена си по куриер в Николаев два пъти седмично. Той много се тревожеше за здравето на жена си, която преди заминаването беше в последния месец на бременността. Корнилов й пишеше за работите в Севастопол, че „струва ми се, няма от какво да се страхуваме“.

Тази вечер Корнилов прекара както обикновено у дома си в компанията на Нахимов, Истомин и други моряци и беше много весел. На сутринта писа на жена си: „Позицията, избрана от княза, е извънредно силна и затова ние сме съвсем спокойни. Впрочем всичко зависи от бога. Севастопол усилено се готви за отбрана.“

Жителите, както и преди, не напускаха града поголовно. Някои заминаваха, но имаше и новопристигащи. Корнилов, от ранна утрин на кон, оглеждаше укрепленията, на които работеха не само войници и моряци, но и селяни от околността.

Вечер опитваха оръдията и ракетите.

На пети септември Корнилов, като се събуди, взе да си припомня кое през деня има за него особено значение; спомни си, че новородената му дъщеря Лиза има имен ден и се натъжи от мисълта, че ще го прекара сам. Заповяда на ординареца да разнесе покани, да приготви по-хубав обяд и да набави бутилка шампанско. Ординарецът обиколи целия град, но всички бяха претрупани с работа и на обяд дойдоха само Истомин и Ергомишев^[1]. Корнилов много се зарадва на гостите и тримата пиха за здравето на жена му и новородената, а покрай това дигнаха тостове и за скъпия на всички Севастопол и за Черноморския флот.

Вечерта у Корнилов се събра голяма компания и дори седнаха да играят кой шах, кой карти. Корнилов не играеше, повечето разговаряше с Истомин и с Тотлебен.

— Нашата позиция, струва ми се, е твърде силна — каза Тотлебен. — Страхувам се само, че князът поради постоянното си неудоволствие от Киряков ще започне да прави всичко наопаки, а Киряков на свой ред също е упорит; от техните разправии може да се получи бъркотия, вредна за делото.

— Трудно е да се каже кой от тях е прав и кой виновен — отбеляза Корнилов. — Аз нямам особено високо мнение за Киряков, но и князът понякога е непоносим… По-добре да оставим този разговор. Всеки човек си има слабости. Знаете ли, днес намерих в Атинския календар твърде любопитно предсказание.

— А вие вярвате ли в такива неща, Владимир Алексеевич? — попита Тотлебен.

— Как да ви кажа… Не че вярвам, но има любопитни съвпадения… игра на цифри… както искате го наречете. Нима не е странно например съвпадението, че на втори септември Наполеон I е влязъл в Москва и на втори септември англо-французите слязоха на нашия бряг…

— За тях това предзнаменование не би трябвало да бъде особено приятно! — каза приближилият се до Корнилов Истомин. — Току-виж свършат подобно на Наполеон… И какво прочетохте в Атинския календар?

— Твърде любопитно нещо. Там се казва, че на осми септември ще се случи важно, но печално събитие. Казано е впрочем неопределено, не е известно за кого ще е печално. Как мислите, господа, какво означава това — нашата победа или поражение?

Започнаха да спорят. Почти всички естествено доказваха, че поражение не е възможно. Особено се горещеше един армейски генерал, който доказваше, че французите са все пак горе-долу, но англичаните на суша за нищо не ги бива. Те са добри моряци, безспорно, но може ли морякът да устои на сушата срещу войнишкия и особено срещу руския щик?

В разговора се намеси героят от Синоп, както всички сега наричаха Павел Степанович Нахимов.

— Напълно съм съгласен с вас — каза той. — Морякът на сушата е като риба на пясъка-с. Вие сте прав-с. Ако мен например ме назначат да командувам пехотата-с, за нищо няма да ме бива! Може би за подпрапоршчик, но и за такъв съм твърде стар.

— Вие сте прекалено скромен, Павел Степанович — каза Корнилов. — А аз мисля, че ние с вас и на сушата няма да се посрамим.

— За вас не говоря, вие сте друго нещо-с; а аз съм просто моряк-с.

Спорът продължаваше, армейците взеха да се заяждат с флотските и под влияние на изпитите вина и шампанското, разговорът прие доста остър характер.

Корнилов в ролята на домакин, доколкото можеше, помиряваше гостите, Нахимов добродушно се усмихваше. Влезе ординарецът на Корнилов с писмо. Корнилов позна почерка на жена си, с трескаво нетърпение прочете първите редове, написани с доста твърд почерк, не се стърпя, пред всички разцелува писмото и каза на гостите, че жена му и новородената са здрави. Посипаха се пожелания и поздравления. Вечерта завърши весело, тъй като отново започнаха да пият. Нахимов не обичаше твърде шампанското, пиеше чаша след чаша своята марсала и бе много весел, шегуваше се, но на края задряма. Събуди се чак към два часа през нощта и побърза да иде на своя кораб. Хладният въздух и мисълта за неприятеля тутакси го отрезвиха и високата му, малко попрегърбена и набита фигура с килната почти на тила фуражка, бързо се движеше към пристанището, където отдавна чакаше лодка.

Моряците гребци, щом видяха любимия началник, весело свалиха шапки, тутакси ги нахлупиха и като налегнаха на веслата, юнашки подкараха Нахимов към кораба „Дванадесетте апостоли“.

Когато доближиха на половин кабелт до кораба, Павел Степанович ясно чу на палубата силна караница и по гласа позна, че ругае един от лейтенантите, остзейски барон, преведен неотдавна от Балтийския флот и отличаващ се с доста остър характер. Матросите не го обичаха твърде. Лейтенантът обаче беше способен човек и Нахимов държеше на него, макар неведнъж да го хокаше за държането му с матросите.

— Ето вземете пример от мен — казваше му Нахимов. — Наказвал ли съм досега за дреболия матросите? Не, само напомням. Друго нещо е за службата, особено на море… Там съм строг!

— Имаш ли душа? А дори и да имаше, щях да ти я изкарам! — чуваше се гласът на разсвирепелия се барон. Изведнъж гласът секна, вероятно страшният барон бе забелязал приближаването на адмиралската лодка. Гребците се спогледаха и погледът им сякаш казваше: „Е, братле, сега май и сам подви опашка.“

Когато се качи на кораба, Нахимов не каза нито дума на лейтенанта, а само многозначително го погледна. Той се поклони и се скри зад гърбовете на другарите си, весело приветствуващи Павел Степанович. Нахимов огледа кораба и намери неизправност в един от офицерите, който спускаше катера от бордовите лостове недостатъчно бързо и при това не наблюдаваше лично, а се беше доверил на унтерофицера. Унтерофицерът пък не беше си измил лицето, а Нахимов не понасяше нечистоплътност — в каютата му винаги цареше образцова чистота.

— Това на нищо не прилича — каза Нахимов, обръщайки се към смутения до крайност офицер. — Моля ви занапред да обръщате внимание за въдворяване между по-висшите чинове на необходимата чистота, с която трябва да се отличава образцовият военен… А ти, драги — обърна се той към унтерофицера, — как не те е срам; казал съм ти, че отговаряш за всеки човек, забелязан от мен неумит и необръснат, а ти самият, няма що, бива си те! Красавец! Огледай се в огледалото! Засрами се! И това ми било матрос!

— Виноват, Павел Степанович, ей богу не успях.

— Не успях! Ти какво, кога благоволи да станеш? Виждаш ли, аз и на имен ден ходих, и от три часа сутринта съм на крак. Това занапред да не се повтаря-с, иначе ще отговаряш! Ще те пратя на бака и там ще те научат! Ще заповядам да ти ударят двеста!

— Няма повече, Павел Степанович, не се тревожете…

— А с вас, млади човече, искам още веднъж да си поговоря — каза Нахимов, като повика настрана офицера. — Аз искрено ви обичам, но ако продължавате да се държите така, ние с вас сериозно ще се скараме. А впрочем намекнете на вашия приятел — Нахимов назова остзейския барон, — че лично го чух как разговаря с матросите и му кажете занапред да не ругае така, че няма да му се размине. Аз нищо не му казах, защото не искам да си помисли, че матросите са ми се оплакали, но съм много, много недоволен от него…

Както винаги Нахимов покани всички офицери на обяд в своята каюта, но изключи барона от числото на поканените. Всички забелязаха това, а баронът толкова се сконфузи, че дойде сам да се извини.

— Вие навярно сте недоволни от нещо, Павел Степанович? — попита той за начало.

— За вас аз не съм Павел Степанович, а ваш началник-с — сурово го прекъсна Нахимов. — Но щом вие сам дойдохте при мен, то аз ще ви кажа, че на моя кораб помешчици няма да търпя. Тук няма крепостни-с…

— Сега разбирам каква е работата! — с привидна наивност каза баронът. — Наистина напразно се сърдите… Този матрос е способен да разгневи дори ангел… Та аз не съм го ударил, а ругатните са му дори от полза… Те иначе нищо не разбират… Нали са все същите селяци…

— Моля ви, млъкнете-с! — каза Нахимов. — Работата не е в ругатните… Някой ще те наругае, че и за перчема ще те дръпне така, че да не ти е обидно. А да ми се хвалите с това, че не се биете, е дори срамно… Според вас матросът е селяк, а нима селякът няма самолюбие? Повярвайте, не по-малко, отколкото вие, и душата му е като вашата, а може би и по-добра! Докато не се поправите, за вас аз не съм Павел Степанович, а вицеадмирал Нахимов! Вървете!

Сконфузеният офицер си отиде оклюман.

— Чухте ли, господа — разказваше един мичман на другарите си, днес Павел Степанович нарече матросите „образовани военни хора-с“. Какъв либерал е! А пък разправят, че бил изостанал.

— Това го казват само глупците — сряза го един офицер. — Слушах един ден — добави той, като помълча, — че уж Павел Степанович приписал веднъж победата на Нелсън при Трафалгар на обстоятелството, че брамселите му били изправни. А аз ще ви кажа, господа, че това е чиста лъжа. Говореше, вярно, за брамселите, но те чули за това, ама не разбрали! Аз чух думите на Павел Степанович. Той буквално каза следното: „Твърдят, че Нелсън е победил благодарение на ловка маневра — това е чиста глупост! Победил е, защото брамселите са му били изправни, значи матросите са си знаели работата, а побеждават не адмиралите, а матросите.“

— Та това е едно и също! — каза друг офицер. — Не, Павел Степанович не е прав! Той, извинете, но и Синоп приписва не на себе си, а на някой си пияница Митроха или Фьодор.

При споменаване на Синоп и най-върлите порицатели на Нахимов млъкваха и разговорът приемаше най-ласкателен тон за началника, когото всички обичаха, макар мнозина да го смятаха за по-взискателен от Корнилов. Особено си изпатваха така наречените негови любимци, тоест най-способните му офицери. Към тях по време на службата Нахимов беше прекалено строг и ги кастреше за най-малкия пропуск; но затова пък извън службата се отнасяше към тях, както рядко баща се отнася към синовете си.

След тържеството в чест на новородената му дъщеря Владимир Алексеевич се чувствуваше уморен, но въпреки това на разсъмване тръгна за лагера на Меншиков, разположен на река Алма.

Прииждаха все нови войски. Тук-там напето яздеха казаци. Корнилов прекара целия ден по биваците и доволен от видяното, се върна в Севастопол. Дори княз Меншиков му се стори по-симпатичен от обикновено му. Впрочем не мина без стълкновения. Князът поиска от Корнилов да командирова при него морски стрелци. Корнилов му доказваше, че тези стрелци са нужни в морето и са безполезни на сушата. Князът настоя на своето и това донякъде развали настроението на Корнилов. Но добрият вид на войниците, самоувереността на офицерите и генералите — всичко така му повлия, че скоро забрави и тази неприятност. Освен това се наслуша на най-различни истории.

Ние дори се бяхме сдобили вече, ако може така да се каже, с известен военен трофей, и разказът за това особено развесели Корнилов. Казаците успели да заловят в лозята единадесет зуави, вмъкнали се там да се нагостят с кримско грозде. Завели пленниците при Меншиков, а той ги изпратил във Владимирския полк да ги нахранят. Войничетата отначало помислили зуавите за турци и някои, успели да научат в похода десетина турски думи, ги заговорили на турски. Зуавите само клатели глава.

На помощ на войниците дошъл един поручик, знаещ френски, както се казва, през куп за грош. Разговорът изобщо бил труден, но зуавите разбрали, че им предлагат да ядат и, разбира се, не се отказали. Но тяхното разочарование било голямо, когато им дали ръжени сухари.

— Qu’est ce que c’est que ca (какво е това)? — попитал един зуав другаря си. — Est ce que ces drables de risser de vorent de la terie cuite (нима тези дяволи, русите, ядат печена земя)?

— Ама ти какво се колебаеш, братле — увещавал един войник едного от пленниците и едва не му напъхал в устата своя размекнат в чорбата сухар. — Глей сега как ще ям аз. Ти, брат, мосю, първо го натопи в чорбата, пък после го яж! Ето така! Бравос!

Корнилов много се смя, когато чу този анекдот от лейтенант Стеценко и като се върна в Севастопол, го разказа на своите приятели.