Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (73)

XX

Освен Панаев и другите подобни на него странични зрители, наблюдаващи движението на лодката, в която се намираха капитан Спицин и двете девойки, лодката следеше и човек, у когото това зрелище извикваше не просто съчувствие, а най-разнообразни чувства, твърде сложни и твърде мъчителни. Този човек беше граф Татишчев.

Батареята, в която служеше графът, няколко дни преди бомбардировката бе поставена край Артилерийския залив, в тила на зданията от Николаевския форт. В навечерието на бомбардировката Леля, пренебрегвайки всяко приличие и рискувайки окончателно да компрометира както себе си, така и графа, дойде в казармите, където се намираше графът. Слуховете за близката бомбардировка отдавна се носеха из града и Леля искаше да знае къде е назначен Татишчев. Графът я посрещна доста сухо: той бе крайно недоволен от факта, че тя така открито пренебрегва общественото мнение. Наговори й куп неприятни, дори жестоки думи, каза й, че тя само му пречи да изпълнява дълга си и че в такива сериозни минути е смешно и глупаво да се мисли за такова нищожно чувство, каквото е любовта между мъжа и жената. Леля мълчаливо изслуша тези упреци и когато графът свърши, каза:

— Ти не искаш аз да бъда край теб в минути на опасност, но аз искам. Ти си длъжен да ми кажеш къде ще бъдеш утре: аз ще дойда там. Та нали матроските жени отиват от корабния квартал на бастионите при мъжете си…

— Comparaison n’est pas raison (сравнението не е доказателство) — с досада каза графът. — Твоите сравнения просто ме поразяват — толкова са странни. Та аз, струва ми се, не съм матрос, и ти не си моя жена… поне в настоящия момент.

— Това е все едно — каза Леля и сведе очи.

— Утре нас вероятно ще ни преместят на северното укрепление — каза графът. — Аз мисля, че ще ни зачислят към Константиновската батарея…

Той излъга — дано по-скоро да се отърве от Леля.

— Аз ще дойда да разбера — каза тя с тон, който не допускаше възражение. — Утре ще дойда на северното укрепление.

Леля сдържа думата си. На разсъмване веднага щом чу канонадата, Леля се втурна в кабинета на баща си и изкусно изигра ролята, че уж страшно се страхува да остава у дома, тъй като вероятно тук ще долитат снаряди.

Капитанът събра едно-друго, даде на Иван някои разпореждания, качи се на лодката и откара Леля към северната окрайнина, а сам бързо се върна у дома.

Колкото за очи Леля се отби в къщата на вдовеца Пашутин. Тя много обичаше седемгодишната му дъщеричка Манечка, но този път дори не остана да успокои момиченцето, което, изплашено от бомбардировката, истерично плачеше и не можеше да се умири. Изплашеният баща утешаваше както можеше детето и много се зарадва на Леля, към която момиченцето се лепна като към по-голяма сестра. Но Леля прекара там не повече от половин час и скоро след заминаването на баща си под благовиден предлог излезе от дома на Пашутин и се отправи към Константиновската батарея.

Там й казаха, че никакъв Татишчев няма и не е имало и на края от самия батареен командир научи, че Татишчев, както и преди, се намира на Николаевската батарея от другата страна на главния залив. Леля начаса реши да се отправи натам, но това бе невъзможно, тъй като всички лодки бяха заети. Тя се върна в дома на Пашутин и го помоли да й намери лодка, тъй като се тревожела за баща си и иска да се върне обратно в Килен залив. Докато продължаваше това търсене и уговаряне, от морето гръмнаха небивали още залпове и цялата северна окрайнина се разтресе от страшните звуци. Загубил ума и дума от ужас, Пашутин грабна за ръка своята дъщеричка и хукна към кея, като забрави за Леля. Леля също се затича към кея и там срещна баща си, дошъл да я вземе. Те вече седяха в лодката, когато неочаквано една съвсем непозната девойка също скочи при тях и ги помоли да я вземат със себе си. Капитанът, естествено, се съгласи. Пашутин с дъщеричката си с друга лодка още преди това се беше прехвърлил на графския кей и тичаше обезумял напред-назад, повлякъл след себе си момиченцето, което ту крещеше, ту хлипаше.

В началото на морската канонада граф Татишчев се намираше на Николаевската батарея, но после батарейният командир го изпрати с поръчение в двореца. Оттам той с любопитство тръгна към кея, видя непознатия офицер от ластовия екипаж, който тичаше с малката си дъщеричка, после видя лодката и притежавайки добро зрение, веднага позна капитана и Леля. Първата му подбуда бе да махне с кърпа. Леля гребеше и седеше така, че можеше да го види, но бе навела очи — очевидно наблюдаваше маховете на греблото, — и не го забеляза. Когато падна първият снаряд и се пльосна на два сажена от лодката, Татишчев неволно замижа; когато отвори очи, видя, че лодката е завила към Килен залив и явно не е претърпяла повреди. Сега Леля се беше обърнала така, че вече не можеше да го види; графът с примряло сърце продължаваше да следи движението на лодката, изкусно направлявана от опитната ръка на капитана. Още няколко загребвания — и те ще бъдат близо до брега… Най-сетне стигнаха!

Чак тогава на графа му мина самолюбивата мисъл: ако Леля беше загинала, с нея във вечността би потънала и една от най-лошите извършени от него подлости… или по-правилно глупости, тъй като всяка подлост се корени в някоя глупост…

Тази мисъл бе мимолетна по две причини: първо, на самия граф тя се стори прекомерно чудовищна; второ, неговото внимание отново бе привлечено от офицера, който имаше вид на луд и тичаше по кея и по площада със своето дете.

„Дали да му предложа помощ?“ — помисли Татишчев, но си спомни, че отдавна е време да се връща в Николаевската батарея, и забърза натам.

По пътя срещна колега офицер, който му съобщи, че събират доброволци с цел да се научи нещо за участта на батарея номер десет, която буквално е засипана с град от неприятелски снаряди и няма никаква възможност да се проникне там, освен ако не желаеш да отидеш на явна смърт.

— Що за глупости — небрежно каза графът, — жалко, че не съм бил там. Аз пръв бих изявил желание да отида.

— Ами вървете тогава, времето още не е минало — с досада отговори другарят му. — Но според мен това няма да е храброст, а безумие…

— Зависи какво наричате храброст — отговори графът с равния си спокоен глас. — При нас има офицери, които седят в задните дворове и в подземията и се смятат за храбри…

Татишчев побърза да отиде при батарейния командир и изяви желанието си да върви. Батарейният командир поклати глава и недоверчиво каза:

— Опитайте, господин поручик… Страхувам се само, че и вие ще се върнете подобно на двамата, които опитаха преди вас… Единият се върна без китката на ръката си — улучило го парче — другият, макар и цял, но е нито жив, нито умрял; двамата не са изминали и половината път.

— Може би моята звезда е по-щастлива — каза графът. — Аз съм малко фаталист и сега кой знае защо твърдо вярвам, че ще изляза невредим… Преди малко видях една лодка, която плаваше под град от снаряди; в нея имаше две жени — и нищо, оцеляха. Защо пък аз да не оцелея?

— Както искате, господин поручик… Не мога да ви възпра, но и да ви изпращам в тази баня нямам право… Опитайте си късмета… Ако е рекъл бог, може и да минете…

Татишчев тръгна.

В началото на пътя чувството за самосъхранение силно заговори в него и той за малко не се върна. Но самолюбието му надделя и той продължи да върви; лека-полека погледът и слухът му така привикнаха към честия полет на всевъзможните снаряди, че започна да мисли: „Ами то наистина не е така страшно, както изглеждаше в началото!“ По-нататък крачеше вече машинално и при това му беше все едно къде ще върви: и зад него, и пред него, и отдясно и отляво — навсякъде гърмяха, съскаха и с трясък избухваха във въздуха гранати и бомби. Отначало графът вървеше повече из окопите, но като се убеди от опит, че траншеите са твърде плитки и че там снарядите падат в по-голямо изобилие, излезе и тръгна направо.

Десета батарея с едната си страна гледаше към морето, с другата — към карантинния залив, а третата бе обърната към полето, към шести бастион.

Татишчев крачеше по полето. По цялото поле не се виждаше жива душа, но затова пък навред като камъни се търкаляха парчета от снаряди. Той видя вече залива и зад него хълм — същото онова място, където се е намирал знаменитият в древната руска история Херсонес. Чудните извивки на хълмовете, на които неведнъж се беше любувал, сега не привлякоха вниманието му. Татишчев си спомни само, че съвсем неотдавна в същия този залив офицерите от тяхната батарея, в това число и той самият, стреляха диви патици. Сега по повърхността на водата непрекъснато изригваха фонтани от падащите в нея снаряди.

Батарея номер десет беше вече близко, но колкото по я наближаваше, инстинктът за самосъхранение отново заговори в графа. Той наведе глава и ускори крачките си.

„Ами ако изведнъж някоя заблудена бомба избухне точно над главата ми — помисли си Татишчев, чувайки през рева на канонадата някой рязък звук, означаващ избухването на снаряд. — Ако загина, смъртта ми ще е най-глупава: дори няма да се знае кога и къде ще ме погребат и ще намерят ли частите на трупа ми. Току-виж ме обезобразят до неузнаваемост. (Графът си спомни някои случки от алминския бой). За мен ще напишат, че съм изчезнал безследно… Дявол знае какво е това! А интересно би било да се знае как ще се отнесат към вестта за смъртта ми някои мои познати!“

И в ума на графа се мярнаха десетки образи. Към някои от тях той се отнесе презрително, към други равнодушно… Но виж към образа на Бетси…

„Може би тя вече е забравила за моето съществувание“ — помисли си графът и тази мисъл жегна самолюбието му и възбуди у него парещото желание още веднъж да види тази горда светска жена, още веднъж да покори волята й.

Но някак от само себе си нейният образ избледня и се замени от друг, по-близък: на обичащата го, но вече не горда, а приличаща на изплашено заловено зверче дива Леля, същата онази Леля, която го интересуваше, докато изглеждаше недостъпна, а после му омръзна като увехнало цвете; сега изведнъж нахлу в спомените му и замъчи съвестта му. Да умре с подобно петно върху паметта си му се стори ужасно. В тези минути графът се смяташе престъпник, осъден на смъртно наказание…

Почти на бегом стигна до вратите. Те бяха заключени. Стоящият край тях часови попита паролата и като получи верен отговор, отвори вратичката. Татишчев прекоси двора и се спусна в окопа; след това мина по площадката между траншеите, придружен от един матрос, който му сочеше пътя. Траншеите бяха пълни с войници; командирът се оказа в казамета. Татишчев мислеше, че ще намери батареята в пълен хаос, разрушение и смърт, но за почуда видя пълен ред, спокойствие, твърде малко ранени и само незначителни повреди на постройките.

— Да, при нас е бая напечено — каза командирът. — Само че тези господа пускат снарядите съвсем безсмислено, а ние скоро изобщо ще престанем да стреляме, защото ще изразходваме всичките си заряди… Вижте сам: почти всичките им гюлета и бомби падат между шести бастион и осма батарея, а на нас нищо ни няма! Но ние ги гощаваме съвсем изправно. Карташевската батарея действува по-добре и от нашата и струва ми се е пратила един английски параход на дъното… А виж на Константиновската е зле: оръдията от долния етаж не достигат неприятеля и откъм тила я жигосват съвсем безнаказано. Преди да дойдете вие, там се случи някакво нещастие: комай се взривиха сандъците със заряди; за известно време беше съвсем тихо, сега отново започнаха да действуват. А при нас няма нищо! Засега са убити осем човека и са повредени пет сандъка със заряди… Почакайте само, ей сега ще ги нагостим отново!

Командирът започна да отдава разпореждания, а Татишчев побърза да се върне по същия път назад. Да мине втори път вече не беше толкова страшно. Когато се върна обратно, Татишчев не без досада научи, че го е преварил един флотски офицер, успял преди него да се промъкне до батареята от шести бастион и да доложи на генерал Молер, че батареята е почти невредима. Вестта бързо достигнала и до Николаевската батарея. Татишчев мислено наруга командира на батарея номер десет, че нищо не му каза за флотския офицер. Геройството на графа се оказа съвсем напразно.

„И нима можех да загина за една такава глупост!?“ — помисли си той и сега беше готов да се съгласи с офицера, който предварително нарече неговия подвиг безумно хрумване.