Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (13)

IX

Настъпи февруари — началото на пролетта за южния бряг на Крим. Дърветата взеха да се раззеленяват и само нощният хлад напомняше за себе си.

В един такъв топъл ден Лихачов се възползва от осемчасовия си отпуск и с един лек катер влезе в залива Килен дере, който представляваше сякаш устие на дълбок ров, наричан Килен дере. Лихачов ловко доближи брега и като заръча на придружаващия го матрос да пази катера, слезе на брега и тръгна пеш.

Килен дере бе получило името си от уреденото там място за килуване на корабите, т.е. за оглеждане и поддържане на подводната им част. Навред се виждаха закрепените шпилове и скрипци, миришеше на смола, чуваха се подвикванията на моряците. От двете страни на дола бяха разположени живописни имения, потънали в зеленина. След като подмина няколко имения, Лихачов се приближи до малка къщичка, принадлежаща на капитан 2 ранг от запаса Виктор Иванович Спицин, на времето командувал една от най-хубавите черноморски фрегати.

Къщичката на Спицин — капитанът живееше там и през зимата, и през лятото — справедливо можеше да се смята отлична вила. Това беше постройка от глина и пръчки, чисто измазана в татарско-малорусийски стил, покрита със слама и оградена с плет, по-висок от човешки бой. От външната страна плетът бе окопан с ров, а отвътре защитен с бодлива бяла акация. В градината имаше овошки — ябълки, сливи, кайсии. В нея се влизаше през тясна, висока портичка, която нощем старателно се залостваше, но не от разбойници, а от матроските малчугани — заплаха за всички овощни градини в местността. Те се появяваха тук на цели шайки от Корабната махала и рискуваха ако не живота си, то във всеки случай кожата си заради някаква още неузряла ябълка или съблазнителна слива.

Не всеки плет можеше да служи като достатъчна защита срещу техните опустошителни набези.

Капитанът от запаса Спицин бе вдовец; беше изгубил жена си преди десетина години. Нейната смърт бе една от главните причини капитанът да излезе в оставка. Докато покойницата беше жива, Спицин спокойно заминаваше на далечно плаване, понякога го нямаше у дома му по цели месеци и дори години и се задоволяваше често да пише на жена си. Когато тя умря, на ръцете му остана седемгодишната му дъщеря, която на първо време не знаеше какво да прави. Капитанът влезе във връзка с някои роднини и на края реши да даде дъщеря си на една своя братовчедка, стара мома, да я възпитава; тя имаше малко имение в Смоленска губерния, редом с имението на майката на Лихачов, която също се падаше роднина на капитана, макар и много далечна. Старата мома се оказа истинска фурия и така тероризираше момиченцето, че това направи впечатление на съседните помешчици и майката на Лихачов написа рязко писмо на капитана, в което му заяви, че ако той не прибере дъщеря си, тя лично ще се отнесе до губернатора и сама ще отнеме момиченцето от неговата „прелестна“ леля. Капитанът, върнал се наскоро от плаване, се изплаши, като получи писмото. Замъчи го съвестта. Той си спомни, че жена му, умирайки, го молеше да пази дъщеря им; в момента сякаш нарочно му се случиха и неприятности с началството. Без да размисля много, капитанът подаде оставка, взе дъщеря си, по това време вече десетгодишно момиченце, при себе си в Севастопол и смени морето с живота в своята къщичка.

Капитанът нямаше много слуги — само двама. Матросът от запаса Иван Михеев изпълняваше при него най-разнообразни задължения — пазач, водовоз, градинар и най-сетне кочияш, тъй като капитанът си купи чифт татарски кончета, с които впрочем пътуваше рядко, предпочитайки да се вози по море. Задълженията на готвачка и изобщо на женска прислуга изпълняваше сипаничавата чипоноса Мавра. Тя бе в доста интимни отношения с Иван, плод на което беше един пъргав малчуган.

В такава среда растеше и се развиваше Леля — мургава седемнадесетгодишна девойка, която по маниери приличаше по-скоро на лошо възпитан и разглезен хлапак. От гнета на деспотичната набожна леля, която я принуждаваше по цели часове да се моли, застанала на колене, да пости всяка сряда и петък (от чиста икономия) и не смееше да гъкне, Леля попадна при баща си, където никой не се грижеше за нея и където нейни възпитатели станаха слугите и момчетата от улицата. Самият капитан също възпитаваше Леля посвоему, т.е. изобщо й предоставяше пълна свобода, но понякога изведнъж си придаваше строгост и я наказваше за най-незначителна постъпка.

Друга, не така устойчива натура, съвсем би подивяла от такова възпитание. Но Леля при цялата си външна ъгловатост и липса на маниери бе умна и главното, отличаваше се с нещо, което не дава и най-изтънченото възпитание — с прямота и искреност. Може би лицемерната ехидна леля твърде грубо бе засегнала най-добрите струни на детската душа и ги бе накарала да зазвучат още по-силно, вместо да потисне у девойчето всякаква искра на честност.

През целия си престой в Крим Лихачов нито веднъж не беше ходил у Спицин, макар и да му се падаше роднина. Ако той най-сетне се реши на това посещение, то бе само вследствие усилните напомняния на майка му, която го молеше за това във всяко писмо. Лихачов помнеше Леля като слабичко, грозновато, мургаво момиченце, с жълтеникав цвят на лицето и постоянно разплакани очи, идващо понякога у тях на гости, придружено от злобната стара леля. Лихачов — румен, здрав, буен малчуган — не обичаше това момиче, бъркаше фамилията й, наричаше я Спица и когато играеше с нея на топка, нарочно се изхитряше по някакъв начин да й изцапа роклята. Постъпваше така не от злоба, а от желание да ядоса леля й, която час по час оправяше роклята на момиченцето и го наставляваше как да седи, как да яде, как да си държи главата.

Лихачов живо си спомняше една малка драма от своето детство, след която у него завинаги изчезна желанието да дразни Леля. Веднъж Леля беше дошла у тях, естествено с леля си, с някакъв нов чадър, който Лихачов дотогава не беше виждал. На момчето толкова му хареса чадъра, че издебна момент, когато лелята отиде в другата стая, и започна да подхвърля чадъра въпреки Лелините протести. Работата свърши с това, че дръжката на чадъра се счупи. Леля се разплака силно, казвайки през сълзи, че ще помоли леля си никога вече да не я води при такова злобно, гадно момче.

— Така значи, на това отгоре ще ме и клепаш, гадно момиче! А ако ти беше счупила моето конче, аз щях да кажа на мама, че сам съм го сторил! Но ти, виждам, си страхливка, страхуваш се, че ще те накажат! А мен от твоята леля хич не ме е страх!

— Лошо момче!… Лошо! Лошо! — повтаряше Леля с плач. — Ти не знаеш… това чадърче… е от покойната ми майчица! На теб ти е добре, ти имаш майка… А аз нямам майка! Ти си лош, лош, не те познавам вече!

Детското сърце е чувствително, а Лихачов не беше много лошо момче. Досрамя го, втурна се да търси дръжката и като я намери, си призна, че той е счупил чадърчето.

Но Леля дълго не можа да се успокои и скоро си тръгнаха.

Тази сцена си спомни Лихачов, когато се приближи до портичката на градината и дръпна звънеца. Чу се силен лай на куче и сънливият глас на Иван, който не беше изтрезнял след вчерашното напиване. На въпроса вкъщи ли е капитанът, той отвърна; „Спят в кабинета, а госпожицата чете в беседката.“ Иван посочи на Лихачов накъде и той тръгна по пътечката, засадена с люляк и диви бадеми, към беседката, обвита с лоза. Всичко се беше раззеленило. В беседката седеше млада, стройна, висока девойка, в която Лихачов никога не би познал предишната Спица — Леля. Но и тя не го позна.

— Кого търсите? Татко спи — каза Леля, като видя младия мичман, който вежливо свали униформената фуражка.

Беседката беше доста тъмна и той не можа веднага да разгледа лицето на девойката, но когато Леля излезе навън и направи няколко крачки насреща му, той бе изумен от промяната в нея.

„Колко е хубава! — зачуди се Лихачов, мислено сравнявайки я със своята Саша, и тутакси добави: — Тя е съвсем друг тип. Саша е ангел, а тази прилича на Лермонтовата Бела. Мургава, устните — тъмномалинови, очите черни, ресниците гъсти, копринени… Истинска газела, стройна. Нима това е Леля?“

— Ако не греша, ние с вас се познаваме отдавна — каза мичманът и се представи.

Леля се учуди и зарадва, и първата й мисъл беше да се хвърли на врата на Лихачов и да го разцелува в правото си на роднина. Тя отдавна му беше простила детските кавги и се радваше да срещне приятеля от детинството. Тук всичките й познанства се свеждаха до неколцина стари моряци, които посещаваха Спицин, и две-три семейства в града. Капитанът беше домосед и ако понякога отиваше някъде, то бе рядко и само в морския клуб. Той съвсем не водеше Леля в обществото просто защото не се досещаше как и защо се прави това. С течение на времето капитанът все повече се връщаше към навика, който беше поизоставил през първите години от женитбата си. Вечер той, по собствения му израз, пътуваше през Ямайка за Рим, тоест започваше да пие чай с ямайски ром и продължаваше това занимание, докато сънят не го обореше. При такова прекарване на времето на капитана естествено не му беше до грижи за дъщерята.

Като се опомни от първото впечатление, Леля се приближи до Лихачов и, аха да подскочи от радост, каза:

— Как попаднахте тук? И колко сериозен сте сега! Аз никога не бих ви познала, Серьожа…

Назовавайки го по име, тя неволно се сконфузи и се поправи:

— Сергей Николаевич… Свикнала съм да ви наричам Серьожа.

Посипаха се въпроси и спомени. Те говореха, като се прекъсваха взаимно, припомняха си миналото и нови неща, смееха се; и на двамата им беше весело.

— Помните ли как исках да ви пренеса през поточето и без да искам ви изпуснах на брега и ви развалих роклята?

— Да, и моята любезна леля ме накара цяла вечер да се разкайвам и да се моля на бога да ми внуши послушание и смирение.

— А леля ви жива ли е?

— Жива е и дори си пишем. Представете си, вече не изпитвам злоба към нея. Толкова е жалка. Тя все пак ме е обичала посвоему.

— Извинете, но аз не можех да я търпя… Изобщо ненавиждам такива хора. Ще е интересно да се запозная с баща ви. У вас често ли идват гости? Много познати ли имате?

— Представете си, никого, освен двама-трима стари капитани… Татко не обича познанствата.

— Да не би и мен да изгони? — пошегува се Лихачов.

— Е, вас — не, към майка ви той винаги се отнася с голямо уважение… Но да вървим, вече може би се е събудил.

Тръгнаха редом. Право от градината влязоха в лозето и оттам, като прекосиха малко дворче и градинка с цветя, попаднаха в една галерия, чиито стени бяха нарисувани с птици. Домораслият художник бе нарисувал цяла колекция пернати, тъй че стените на галерията напомняха картинка от зоологически атлас. От галерията през стъклена врата преминаха в малка зала, подредена с тежки мебели с кожена тапицерия, която служеше едновременно и за трапезария. До нея бе кабинетът на капитана; оттам се носеше юнашкото хъркане на стопанина, а през полуотворената врата можеше да се види част от подредбата на кабинета. Точно срещу вратата на стената висяха морски карти, на масата имаше глобус, а на пода до стените се намираше доста приличен и твърде голям по размери модел на осемдесет и четири оръдеен кораб.

— Вашият модел не е по-лош от този в библиотеката — каза Лихачов шепнешком.

— Представете си, аз по този модел изучих всички части на кораба — каза Леля. — Винаги ме е интересувало това.

— Та вие направо можете да командувате кораб!

— А знаете ли, в една книга прочетох, че в Америка една девойка е командувала параход. Жалко, че у нас не може. Ах, колко обичам морето! Ако се оженя, то ще е непременно за моряк!

— Оженете се за мен! — каза смеейки се Лихачов.

Леля се изчерви.

— За вас не може, вие сте ми братовчед…

— Какъв ти братовчед! На шурея му шурулейче.

— Все едно не може. Ние с вас още първия ден ще се скараме. Помните ли как веднъж се сбихме, когато леля отиде с майка ви при свещеника отец Алексей…

— Леля, с кого разговаряш там? — чу се съненият глас на капитана.

— Татко, братовчедът Серьожа Лихачов е дошъл.

— А… виж ти! Серьожа… Защо не влезеш? Извини ме, малко съм неглиже, но все пак заповядай в моята каюта.

Капитанът не наричаше другояче своя кабинет, освен каюта. Беше въвел при себе си морски ред и дори водеше дневник, в който записваше сведения от рода на: „Днес духаше хладен норд-ост. Повреди ми лозето.“ През лятото капитанът обикновено спеше в градината на койка, закачена между две стари орехови дървета. По-рано той си разрешаваше това удоволствие дори през февруари, но напоследък упоритият ревматизъм го принуждаваше да бъде по-внимателен и капитанът се задоволяваше денем и нощем прозорците в неговата каюта да са отворени.

Капитанът заразпитва Лихачов за Синопското сражение, очите му горяха, той сякаш мислено си представяше подробностите на битката. Леля също слушаше с подчертано внимание.

— Бива си го, бива си го Павел Степанович! — няколко пъти повтори Спицин. — Мисля, че Корнилов му завижда — каза той, когато Лихачов заразправя за пристигането на параходната ескадра и за несполучливото преследване на турския параход „Таиф“ от Корнилов.

Капитанът не обичаше Корнилов, тъй като една от второстепенните причини за доброволната му оставка бе недоволството от забележките, направени му веднъж от Корнилов по повод неизправността на фрегатата, която тогава командуваше.

Лихачов също предпочиташе Нахимов пред Корнилов, но трябваше честно да признае, че Корнилов винаги се отнасяше към Нахимов безпристрастно и без ни най-малка завист.

— Нещата стояха ето така — каза той. — Когато в края на боя параходът на Владимир Алексеевич се сближи с кораба на Нахимов, Корнилов, като не видя Нахимов на юта^[1], страшно се разтревожи и тутакси потегли с лодка към кораба заедно с щаба си. А Корнилов все питаше матросите, които му подаваха фалрепа^[2]: „Къде е адмиралът? Здрав ли е?“ — и не се успокои, докато сам не видя Нахимов на шканците^[3]. Тогава той се спусна да го прегърне и каза: „Поздравявам ви, Павел Степанович с победата, с която оказахте голяма услуга на Русия и прославихте името си в Европа!“

— Това е много благородно от страна на Владимир Алексеевич — вметна Леля. — Аз винаги казвам на папа, че такъв адмирал като Корнилов не може да завижда на никого. Ах, колко го харесвам! Той е моят кумир. Видяла съм го само два пъти; татко е лош, никога не ме взема със себе си. Живея тук като в манастир.

— Е, да, ти само това си знаеш, да осъждаш баща си и да хвалиш хората, от които той е понесъл разни несправедливости. Аз не оспорвам способностите на Владимир Алексеевич. Но той е твърде властолюбив и макар да изглежда мек и любезен, е твърд и суров… Нахимов е много по-прям и чистосърдечен от него, макар да не е толкова любезен с подчинените си… А Владимир Алексеевич никога няма да те назове по име, когато ти прави забележка, сякаш говори за нещо друго, а в резултат се получава: слизай от кораба, за нищо не те бива вече! Разправят — добави той, — Нахимов сега е много недоволен от Корнилов: Владимир Алексеевич се разпорежда с неговите мичмани като със собствени.

— Да, те имаха помежду си малки неприятности, но сега отново са се помирили и Нахимов посещава. Владимир Алексеевич едва ли не всяка вечер.

Като поговориха още за това-онова и като изказа няколко съображения за политиката, капитанът каза на Лихачов:

— Мисля все пак, че компанията на стареца ви омръзна. Вие сте млади хора, поразходете се и побъбрите двамата, а след това елате заедно да пием чай.

Лихачов се опитваше да убеди стареца, че на него, напротив, му е твърде приятно, но капитанът само махна с ръце:

— Ето това не обичам! Най-хубавото нещо на света е откровеността. Виждам, че на теб ти е скучно, Серьожа, вървете по-добре да се повозите с Леля на моя катер.

— Щом е така, то разрешете ми да поразходя Елена Викторовна с моя катер — вие смело можете да ми поверите дъщеря си.

— У-у, на какъв висок стил се изразявате! И аз някога в училището зубрех реторика, но сега съм забравил… Вървете, вървете, няма да ви преча.

Когато младите хора излязоха, капитанът едва ли не за пръв път през живота си се замисли над въпроса, че няма да е лошо да намери кандидат на Леля. Дали за това спомогна случайно хвърленият поглед към стоящия на бюрото малък акварелен портрет на покойната му жена, дали Лихачов му се беше харесал или просто защото мичманът беше едва ли не първият младеж, посетил тяхното уединено жилище — това няма значение, но на капитана се стори, че Лихачов би бил подходящ кандидат за неговата Леля. Жалко, че се падат роднини… В краен случай може да се отиде при архиерея! Моряк е, има бъдеше! Ще получи от майка си, макар и не голямо, но все пак имение. Да, би било хубаво. Пък и Леля не е някоя съвсем без зестра. За дълги години при скромен, почти отшелнически живот, капитанът беше скътал за дъщеря си две хилядарки, все полуимпериали, които трупаше в тайно ковчеже от ковано желязо под катинар, отключващ се с помощта на удивителен секрет.

Това ковчеже бе купил преди двадесетина години при едно отиване в Ню Йорк.