Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (17)

XIII

Това, че две велики държави ни бяха обявили война, малко се отрази върху дейността на мирните жители на Севастопол; почти никой не мислеше да напуска града, освен неколцината чуждестранни търговци. Затова пък моряците и местната войска усилено работеха.

Великденските празници минаха в тревожно очакване. Получи се известие, че силен неприятелски флот се е появил пред Одеса. Познавачите не се съмняваха, че изпращането на флота с цел да се бомбардира гражданското пристанище е само уловка — всички очакваха неприятелят внезапно да се появи край Севастопол, надявайки се да ни завари неподготвени.

Целият Черноморски флот, освен съдовете, ремонтирани в доковете, беше налице: дванадесет линейни кораба, четири фрегати и шест парахода стояха на Севастополския рейд в пълен боен ред.

В средата на април неприятелските кораби току започнаха да се показват пред Севастопол поединично или на цели ескадри.

Настъпи 17 април. От ранни зори можеше да се види цялата неприятелска флотилия и лесно да се разпознае, че се състои от големи кораби и огромни — в сравнение с нашите — параходи. На моряците, видели това зрелище, им затупкаха сърцата от нетърпение час по-скоро да се срещнат с дръзкия неприятел. Но никой не знаеше истинския брой на корабите на цялата неприятелска армада, а благоразумието изискваше поне малко от малко да се запознаем с врага, преди да го предизвикаме на бой.

Впрочем през този ден черноморските моряци имаха удобен случай да сравнят изкуството на неприятеля със своето собствено. Около 5 часа след обяд голям двупалубен винтов кораб под английски бял контраадмиралски флаг се отдели от флота и бързо започна да се приближава до пристанището. По това време на площадката на библиотеката имаше няколко офицери и с тях Владимир Иванович Истомин^[1], командир на кораба „Париж“, произведен за Синопското сражение в контраадмирал.

Руските моряци със свито сърце следяха движението на английския кораб. Корабът се движеше на платна доста близо до пристанището и сякаш дразнеше черноморци.

— Изглежда Джон Бул^[2] иска да се похвали пред нас със своите маневри — каза Истомин. — Знаете ли, господа, добави той, като погледна с далекогледа, — та този параход се командува от един мой отличен приятел!

— Как така? — учудиха се офицерите.

— Не се шегувам. Та това е „Агамемнон“ и по моите предположения на него трябва да се намира контраадмирал Лайънс^[3], а той е мой много добър приятел, запознахме се в Ливърпул. Но дружбата си е дружба, а аз ще ви кажа, господа, че моят англичанин съвсем си е загубил ума. Вижте как лошо е изправен рангоутът! Просто боде в очите! А как пренасят платната! Същински баби! Това показва неопитността на екипажа. Ето ви ги надменните потомци на Нелсън^[4]!

Офицерите слушаха възторжено думите на Истомин. Възторгът скоро се смени с огорчение.

През май 1854 г. в Севастопол заедно със северната крепост бяха съсредоточени 761 оръдия, при това някои оръдия бяха взети от корабите.

Но в интерес на истината трябва да кажем, че откъм сушата Севастопол бе защитен твърде слабо. Корнилов като моряк, естествено, се грижеше предимно за флота.

Какво правеше тогава княз Александър Сергеевич Меншиков? Пак в интерес на историческата истина трябва да кажем, че още по онова време Меншиков се оплакваше от краен недостиг на работна ръка и липса на средства. Смяташе за недостатъчни и предоставените му пълномощия. А тогава Меншиков още не беше главнокомандуващ в истинския смисъл на думата. Често се случваше князът да моли един или друг генерал и дори полковник да му даде войници за извършване на работи и получаваше отговори: „Не трябва да отклоняваме войската за инженерни работи.“ Меншиков се радваше, когато срещаше командири, имащи по-разумен поглед върху нещата. Веднъж, като обикаляше укрепленията, князът спря близо до укрепленията, които се съоръжаваха зад Артилерийския квартал; недалеч от гробищата князът видя Волинския полк, който провеждаше учение. Полковникът, дребен, набит, вече възрастен човек, с кръгло лице и орлов нос, енергично командуваше полка. Това беше Хрушчов^[5]. Неговият полк по това време стоеше на Южната страна, заемайки заливите Камишевски, Стрелецки и Казашки — опасна позиция, тъй като можеше да се очаква, че именно тук ще дебаркира неприятелят.

Хрушчов беше стар ерген със съвсем монашеско поведение. Войниците го обичаха, офицерите често се събираха при него на вилата му на Камишевския залив да обядват, тъй като старият командир се отличаваше с гостоприемство. Гостоприемният стопанин се разхождаше с неизменното си чепато бастунче — вместо дръжка имаше изобразена птица — и предоставяше на гостите си пълна свобода, с която те нерядко злоупотребяваха. Особено обичаха различните хлапашки номера служещите при Хрушчов прапоршчик Маклаков и поручик Михайлов…

Полковник Хрушчов имаше едва ли не най-добрата музика в цял Севастопол. Той зачисли в полка си един италианец-капелмайстор по фамилия Папини и ако някой в Севастопол искаше да даде бал или да вдигне сватба, то непрекъснато се обръщаше към Хрушчов.

Добрите отношения между Меншиков и Хрушчов започнаха с описания от нас случай.

Като погледа учението на волинци, Меншиков поздрави войниците. Князът имаше лошия навик да поздравява войската едва ли не шепнешком и често се случваше войниците да не дочуят думите му и да запазят гробно мълчание. Но Хрушчов, познавайки тази слабост на княза, предупреди своите волинци и те гракнаха: „Здраве желаем, ваша светлост!“ Меншиков грейна и завърза с Хрушчов разговор за отбранителните работи, като се оплака, както обикновено, от липсата на работна сила.

— Ако е така, ваша светлост — каза Хрушчов, — аз ще възложа някои работи на моите волинци.

Князът грейна още повече.

— А неудоволствието на вашето началство, полковник? — попита той.

— Това поемам върху себе си — каза Хрушчов. — Работата е полезна за войника, ще развие силата, особено на новобранците.

В един от първите дни на юни княз Меншиков пиеше сутрешния си чай в обширната столова на Екатерининския дворец, където беше квартирата му. Освен неколцината млади адютанти на княза тук беше и командирът на наскоро пристигналия хусарски Лейхтенбергски полк Халецки. Меншиков умееше да бъде любезен, когато искаше. Той често канеше на обяд или на чай началниците на току-що пристигналите части, настаняваше ги около себе си и се стараеше да ги предразположи в своя полза. Но в повечето случаи любезността на княза правеше впечатление само в първите дни на познанството. Князът обичаше на свой ред пред него да се прекланят и, главното, да признават големите му стратегически познания. Ако забележеше, че го пренебрегват дори най-малко, Меншиков остро променяше тона и от светски човек се превръщаше в надменен началник.

В очакване на чая разговорът се водеше за разни неща и князът проявяваше енциклопедичните си познания. Един от адютантите му, Панаев^[6], страстен ездач, говореше за коне. Князът тутакси изнесе цяла лекция по ипология.

— Учудвам се откъде вие, ваша светлост, без да сте кавалерист, притежавате такива дълбоки познания в областта на коневъдството? — каза генерал Халецки.

— Разправят, ваша светлост — вметна Панаев, — че вие по време на пребиваването си в германските университети сте получили диплома не, само за доктор по философия, но и за подготвен ветеринар…

Като каза това, адютантът се посмути, страхувайки се, че князът ще се обиди; но Меншиков одобрително се засмя със своя треперлив смях.

— Прибави, момчето ми, че аз имам диплома и за званието на правоспособен ковач и в случай че моите завистници успеят да ме смъкнат от сегашния ми пост, в ръцете ми ще остане занаятът.

— Ваша светлост, струва ми се май няма нещо, което вие да не познавате! — с ентусиазъм възкликна Панаев.

— А виждаш ли, момчето ми, тукашните моряци намират, че аз, макар и моряк, недостатъчно познавам морските работи. Тези господа са убедени, че морският занаят познава само оня, който умее гръмко да крещи на матросите: „Всички на палубата!“

— Какво говорите, ваша светлост — каза Панаев, — нима вярвате на клюките, че уж моряците не ви обичат? Има, разбира се, двама-трима завистници и двама-трима, които си въобразяват, че могат да се разпореждат тук съвсем самостоятелно.

Като каза това, Панаев само наполовина ласкаеше княза. Панаев беше млад гвардеец, пристигнал наскоро от Петербург; князът го приласка и той искрено смяташе Меншиков за велика личност и го хвалеше в очите и зад гърба му.

Камериерът на княза Разуваев тъкмо се накани да поднесе чая, когато неочаквано доложиха, че от площадката на библиотеката моряците са съзрели приближаването на силна неприятелска ескадра към Севастопол, която плава към пристанището с твърде подозрителни намерения.

— Е, нека да се приближат. Та ние само в Николаевската батарея имаме повече от сто оръдия и ще ги приемем с чест — каза князът. — Но аз се страхувам, че Корнилов отново ще намисли да настоява за своя план за морско сражение. Не искат да разберат, че с нашия малоброен флот на платна сме абсолютно неспособни да издържим сравнението с превъзходните сили на противника, който има толкова витлови кораби и параходи.

В това време доложиха на княза, че желае да го види Корнилов.

Князът покани Корнилов в кабинета.

Меншиков се върна оттам в най-мрачно настроение, мърморейки: „Нищо не можеш да направиш с този инат!“ — и заповяда на камериера да му донесе дрехите. След като се облече, князът, придружен от Корнилов и неколцина адютанти, се отправи към площадката на библиотеката.

В телескопа ясно се виждаха три грамадни батарейни парахода, които бързо се приближаваха към Севастополското пристанище; изведнъж те намалиха ход и явно започнаха да оглеждат местността и рейда. Известно време Корнилов ги наблюдаваше и накрая решително каза:

— Както искате, ваша светлост, аз изпращам подире им шест парахода. Виждам, че неприятелските параходи са значително по-силни от нашите, но след като ние сме два пъти повече от тях, с божията помощ ще ги надвием.

— Още веднъж повтарям, не трябва да сравнявате нашите съдове с неприятелските — мрачно промърмори князът, чувствувайки, че е безполезно да се спори и че Корнилов ще направи както иска.

Корнилов наистина бе наредил вече да се подадат сигнали и шест наши парахода пуснаха пара и се насочиха към противника. Вражеските параходи известно време продължаваха да се приближават към пристанището. Скоро стана очевидно колко по-големи са те от нашите — нашите параходчета в сравнение с неприятелските изглеждаха като баркаси. Въпреки това, без да приеме боя, неприятелят започна бавно да се оттегля. Корнилов посочи това на княза.

— Както личи, Джон Бул не е много храбър — каза той. — Бих желал да ни се удаде случай да се сблъскаме с тях. В борбата с по-силен противник единственото действено средство е абордажът.

Нашият отряд, преследвайки неприятеля, постепенно се скри от погледа и на края от библиотеката, независимо от нейната височина, се виждаше само рангоутът на нашите параходи.

Чу се изстрел, после втори, трети.

— А, най-после се завърза престрелка! — каза Корнилов. — Да помага бог на контраадмирал Панфилов^[7]! Пожелавам на неприятеля втори Синоп!

Нови, по-отчетливи изстрели се чуха откъм нашата страна. След известно време нашите параходи обърнаха назад и започнаха да се приближават към пристанището.

Корнилов нервно хапеше устни. Меншиков го гледаше в упор с обичайната си саркастична усмивка.

— Струва ми се този път Синоп не е много сполучлив! — каза князът и като се обърна към адютантите, добави: — Е, господа, няма повече какво да гледаме. Нашите се завръщат след славна битка. Да си вървим и ние вкъщи да пием чай.

Князът още веднъж погледна с насмешка Корнилов и си тръгна с адютантите. Корнилов сви рамене и като се разпореди да дадат още няколко сигнала, забърза към пристанището.

Щом се върна в двореца, княз Меншиков седна да пие чай и през цялото време мълчеше.

Адютантите си говореха шепнешком, не желаейки да го дразнят. Неочаквано вратата се отвори и се показа Корнилов, запъхтян, влязъл без доклад. Без да прекрачва прага, той гръмко и разгорещено с присъщата му искреност възкликна:

— Вие сте прав, ваша светлост! Ние вече нямаме параходи! Те не са допуснали нашите до себе си, пък и бордовете им са толкова по-високи от нашите, че не е имало никаква възможност да се счепкат.

С тези думи Корнилов отново изчезна, зад вратата.

Престрелката твърде неприятно се отрази на нашите моряци. За пръв път им стана ясно, че в борбата със съюзниците освен героизъм и умение са необходими и огромни материални ресурси, с каквито само неприятелят разполага.

Но нашите черноморци ги очакваше още по-голямо огорчение.

На 14 юли в морето имаше така нареченото мъртво вълнение. На разсъмване все още се долавяше лек източен ветрец и щом видяха трите неприятелски парахода, нашите крайцери започнаха да вдигат котва. Но скоро от библиотеката бе подаден сигнал крайцерите да останат по местата си, тъй като на хоризонта се появи цяла неприятелска ескадра. Вятърът постепенно стихна и на края повърхността на морето прие огледален вид. Яркоизумрудената вода на Севастополския рейд бе съвършено прозрачна, слънчевият зной вече се усещаше.

Матросите привършваха уборката на корабите, миеха боята с топла вода, чистеха външната мед, проветряваха платната и флаговете. Надеждата сутринта да духне отново вятър и да им позволи да вдигнат котви беше слаба. Офицерите се събираха на групи и в разговорите им се повтаряше думата „абордаж“, „абордаж“.

Леката мъгла, от сутринта надвиснала над пристанището, се изпаряваше под лъчите на слънцето и на края съвсем се разсея. Нашите кораби стояха на бойните си позиции. Един от трите най-близки неприятелски парахода приближи към брега до северния телеграф.

Англичанинът рязко обърна, запрати един снаряд и две бомби без никакъв резултат и побягна в морето. Но след половин час неприятелската ескадра започна да се приближава. Тя плаваше без флагове и платна — корабите с платна се движеха на буксир с помощта на витловите кораби и параходи. По сила ескадрата се равняваше на нашия флот, но имаше предимството, че може да се движи и тогава, когато мъртвото вълнение отнема на черноморците всякаква надежда да се доближат до неприятеля.

Неприятелят сякаш се глумеше над нас — пред очите на цял Севастопол започна да прави разни заплетени маневри. Витловите кораби се учеха да влачат на буксир наведнъж по два и по три кораба с платна. Трите парахода, които преди това се бяха приближавали до брега, правеха измервания. Цял Севастопол следеше маневрите на неприятелския флот. Дори Нахимов, който напоследък живееше неотлъчно на своя отдалечен кораб, пуснал котва в дъното на пристанището, дойде в библиотеката. Той дълго наблюдава неприятелските параходи, на края се обърна и проговори: „Проклети самовари! Ненапразно ги мразя!“

Ударът, нанесен с това произшествие върху самолюбието на моряците, бе твърде чувствителен. Много млади офицери едва не плачеха от безсилна злоба, не знаейки кого да винят. Даже за най-лекомислените стана ясно, че мисълта за втори Синоп трябва да се изостави и да се мисли единствено за това, как да се спаси родният град и флота.