Дан Симънс
Петата купа (9)

Глава 9

Хей беше казал, че закуската ще бъде поднесена в малката трапезария — онази с многото прозорци, които гледаха към градината им — в седем и половина, затова Холмс си позволи да поспи до седем. Спа добре, но се събуди с болки в ставите и зараждаща се паника. След като отиде във великолепната баня, която за негово изумление беше част от стаята за гости, Холмс разтвори меката кожена чанта и извади от джобчетата й тъмното шишенце и спринцовката. След като потопи за миг иглата в етиловия спирт, който държеше в малко каменно шишенце в отделно джобче, Холмс напълни спринцовката с дозата си, чукна я с пръст, за да изкара въздушните мехурчета, извади късата гумена тръбичка, която лежеше нагъната в кожена чантичка за тоалетни принадлежности, върза я над сгъвката на лявата си ръка — като я стегна здраво, захапвайки единия край със зъби и дърпайки другия с дясната ръка — и след това инжектира морфина във вената си. На ръката му се виждаха тъмни петна и корички върху рани, останали от многото предишни инжектирания.

Холмс седна на ръба на ваната и изчака морфинът да подейства върху болката и паниката му. За пръв път забеляза, че бордюрът на ваната и стените около нея са облицовани с красиви плочки от делфтски порцелан.

Къпа се дълго, наслаждавайки се на горещата вода, която потече от чешмата веднага след като Холмс завъртя кранчето й с невероятно гъвкавите пръсти на краката си, и после се обръсна с острия си бръснач, като често отместваше очи от огледалото, хвърляйки подозрителни погледи към втора, много по-малка вана от делфтски порцелан, която бе вградена в пода, близо до умивалника. Невероятните дедуктивни способности на Холмс му подсказаха, че това сигурно е някакъв странен американски уред за миене на крака. (Най-малкото се намираше твърде ниско, за да служи като биде — изобретение и тоалетен навик на французите, който Холмс, заради стремежа си винаги да бъде чист, намираше за безкрайно отвратителен.)

Изкъпан и избръснат, той боядиса Сигерсоновата си коса с потъмняващо вещество, разроши я и я раздели от двете страни на черепа си с помощта на малко лакиращ крем за коса и две четки, вчеса мустаците под носа на Сигерсон и облече доста плътен зелен костюм от туид за разходката си из града.

След това слезе по огромното стълбище и един прислужник веднага го поведе към стаята за закуска.

* * *

Една минутка!

Читателят трябва да извини това прекъсване, защото разказвачът трябва да вмъкне тук един коментар.

Може и да ви е убегнало, макар да се съмнявам (тъй като за един разказвач е опасно да подценява интелигентността и наблюдателността на читателите си), че от този момент се променя гледната точка на наратива. Досега фокусирах възприятията ни върху онова, което писатели и професори наричат „ограничен третоличен говорител“, като третото лице в случая е господин Хенри Джеймс, или в краен случай се задоволявах с изключително ограничен „ограничен третоличен «всезнаещ» разказвач“. Всъщност този ръкопис се характеризира с отчетлива липса на всезнание.

Въпросният разказвач ще побърза да потуши недоверието, което може да възникне при срещата ви vis-à-vis^[1] с настоящата история, като ви уведоми, че когато разказва нещо, не обича да сменя гледната точка. Намирам предполагаемата способност на един разказвач да прескача от съзнание в съзнание едновременно за претенциозна и нереалистична. А още по-лошото е, че често е просто грубовата.

След като литературата беше принизена до обикновено развлечение чрез умишлено осакатяване и обедняване на гордия някога наш език, авторите започнаха да се ровят из съзнанията на героите си и да прескачат между тях просто защото можеха да го правят.

Относно преминаването ми към гледната точка на Шерлок Холмс, мога да ви дам дузина убедителни обяснения защо съм направил тази промяна точно в този момент: примерно, че Хенри Джеймс е научил по-късно за това и аз, като разказвач, по някакъв начин получавам от него тази информация със задна дата. Джон Уотсън, доктор по медицина, никога няма да научи подробностите за това американско приключение, затова ще излъжа, ако посоча прекалено често използвания лекар за мой източник на информация.

Или пък този разказвач би могъл да обяви, че чрез обичайните методи, включващи отворен банков сейф или куфар, забравен на тавана, се е натъкнал на отдавна изгубен ръкопис (открит може би заедно с изгубените записки на Холмс за книгата му, озаглавена „Изкуството на дедукцията“?), в който удобно са били включени шифровани бележки от въпросните дни, бележки, които по някакъв начин ни позволяват да възприемем тази част от историята от гледна точка на детектива. В реалния живот, разбира се, са се случвали и далеч по-свръхестествени неща от това „откриване“ на отдавна изгубени записки от възрастен пенсиониран джентълмен, който изживява последните години от живота си, отглеждайки пчели в „малка ферма в тревистите хълмове [на Съсекс] на пет мили от Ийстборн“.

Уви, не. Няма никакви шифровани бележки, открити от пчеларя. Нито обещаната, но така и неоткрита книга „Изкуството на дедукцията“. За да бъда по-точен, никаква част от информацията ми не идва директно от Джеймс или Холмс, нито дори от доктор Уотсън или неговия литературен агент Артър Конан Дойл. В някой определен момент бих — или не бих — могъл да обсъдя с вас източника на информацията ми за този период или тези хора, но засега мога да кажа откровено и накратко, че знам повече за тримесечния престой на Холмс и Джеймс в Америка през 1893 година от гледна точка на Шерлок Холмс, отколкото на Хенри Джеймс. Не съм запознат изцяло с мислите му — нямам такава власт над никой герой, над никой човек — но разполагам с повече информация за действията на Холмс през тези седмици, отколкото за който и да е друг герой в тази история, а това би трябвало да е достатъчно за всеки кадърен разказвач да усети, да отгатне или просто да си измисли голяма част от мислите му.

Но ако читателят вече е отблъснат от тази временна промяна във фокуса ни, вашият разказвач ще направи всичко по силите си да сведе броя на гледните точки до две, докато усърдно се старае да попречи на двете гледища да се прескачат едно друго като скакалци в тиган.

* * *

Масата в слънчевата стая беше по-малка от дългата махагонова маса в трапезарията от предишната вечер, но бе също толкова отрупана с храна. В чинии от деликатен китайски порцелан и върху сребърни мангалчета бяха изкусно подредени съставните части на пълна английска закуска, лека френска закуска, поразителна американска закуска и, разбира се, вероятно заради това, че Ян Сигерсон беше норвежец, пушена сьомга и филенца от бяла риба, омлет със сьомга, маринована херинга и английски краставички — които се смятаха за любими на гостуващите в Лондон норвежци — примесени с червени и зелени чушки. Джон Хей — или ако трябва да бъдем по-точни, готвачът на Джон Хей — някак си бе успял да се сдобие със syltetøy, норвежкия конфитюр, който вървеше добре с утринните хлебчета. Редом с френските, швейцарските и американските сирена лежаха Ярлсберг, гуда, Норвегия, Нокелост, Пултост и бруност, много сладко норвежко сирене, направено от козе мляко. (Холмс беше опитвал бруност веднъж и веднага реши, че това ще е последното му опитване на лепкавото сладникаво нещо.)

Шерлок Холмс напълни чинията си поравно с английска, американска и норвежка закуска — макар френските кроасани и силното турско кафе да бяха обичайната му закуска на Бейкър Стрийт 221Б — и поведе приятен разговор с Джон и Клара Хей.

Четирийсет и четири годишната госпожа Хей, забеляза веднага Холмс, отдавна бе надминала донякъде нелюбезното описание на Хенри Джеймс „закръглена“, беше — вероятно през трийсетте си години — прехвърлила категорията „внушителна“ и сега се бе застопорила твърдо върху ниския, набит, с няколкопластова брадичка сорт на характерния за висшето общество блясък, в който сигурно щеше да остане до края на живота си. Това като че ли по никакъв начин не намаляваше възхищението на Джон Хей от нея (Холмс помнеше как Джеймс му беше казал, че тя е била „закръглена“ още когато Хей се влюбил в нея и като че ли се наслаждавал на това) и, честно казано, Холмс и сега виждаше красотата на Клара Хей в съвършенството на облеклото й, в блясъка на идеалния, но скромен пръстен върху мекия пръст на дундестата й ръка, в искренето на съвършената й коса, в почти безупречния й тен и в сиянието на широко отворените й ясни очи — сияние, което нейното „непрекъснато нагъване“ навярно никога нямаше да угаси.

Освен това Клара Хей беше приятен и грижовен човек и отлична домакиня. Холмс — особено в странния си, рошав и мустакат вид на Сигерсон — веднага го разбра. Гласът й имаше приятен контраалтов тембър и когато й се налагаше да слуша (примерно след като зададеше някой въпрос на господин Сигерсон), тя наистина слушаше. Холмс знаеше колко рядко се среща този дар, да проявиш достатъчно търпение, за да изслушваш наистина човек, и веднага разбра защо госпожа Джон Хей, „Клара“ за стотиците си близки приятели (в смелото американско общество, където хората от висшето общество се обръщаха един към друг с кръщелните си имена, без онзи типично английски страх, че могат да бъдат сбъркани със слугите), би била незаменима домакиня за един столичен град като Вашингтон.

Когато Холмс направи комплимент на Клара Хей за красивата синьо-зелена рокля, която бе облякла — а тя наистина беше хубава по един изпълнен с достойнство, небиещ на очи начин — неговата домакиня нито се изчерви, нито започна да се държи като престорено скромна девица, а просто каза:

— Да, хубава е, нали, господин Сигерсон, макар да е предназначена за ежедневно облекло. Радвам се, че я оценихте — според мен това е признак на добър вкус. Моделът е на парижкия моделиер Чарлс Уорт… който ми беше препоръчан от покойната ни приятелка госпожа Клоувър Адамс. — Клара Хей погледна към съпруга си, сякаш го питаше дали може да каже още нещо, но дори полковникът да беше дал някакъв знак на своята дама, Холмс го пропусна. — Клоувър обичаше да казва — продължи Клара Хей, — че роклите на Уорт не само изпълват душата й с щастие, но… какви бяха точните й думи, Джон?

— Не само изпълват душата й с щастие, но и я запечатват херметически — каза Хей.

— А, да — кимна домакинята на Холмс, усмихвайки се на думите. — Мосю Уорт си спечели вечната лоялност на Клоувър Адамс един ден в Париж през хиляда осемстотин осемдесет и първа година, когато модистът остана с Клоувър и направи някои последни промени в роклята й, докато в приемната я чакаха госпожа Вандербилт и госпожа Астор. За мен това бе достатъчна препоръка, разбирате ли, и никога не съм съжалявала, че при всяка наша почивка в Париж първо се обръщам към мосю Уорт.

— Роклята наистина е забележителна — каза Холмс. — Колкото и малко да разбирам от тези неща, тъй като все още съм ерген, все пак ще се осмеля да заявя, че геният на мосю Уорт се е отплатил стократно за вашата преданост. — Той остави на масата празната си чаша от кафе и леко поклати глава, докато помощник-икономът понечи да я напълни.

— С какво бихте желали да се занимавате днес, господин Сигерсон? — попита Джон Хей. Колкото повече Холмс гледаше дългите бели пръсти на дипломата, толкова повече растеше увереността му, че Хей би могъл да стане цигулар, ако музикалните му вкусове го бяха повели по този път, подобно на Холмс в младите му години.

— Можем да изчакаме Хари и да си направим екскурзия с карета из града — продължи Хей. — Да ви покажем историческите места и монументи, да преминем през Рок Крийк Парк, може би да надникнем в Конгреса, който се е събрал на сесия, и да хапнем някъде бобена супа. — Хей се засмя сърдечно. — Хари мрази всякакви организирани обиколки, но ние с лекота можем да го бием по гласове. Все пак нали затова е демокрацията… тиранията на не чак толкова образованото мнозинство като мен!

— Благодаря ви — каза Холмс. — Но ако вие и госпожа Хей нямате нищо против, бих искал да прекарам първия си ден във Вашингтон така, както прекарвам всички първи дни в нови градове или места… разглеждайки всичко пеша.

— Много добре — възкликна Хей с неподправен ентусиазъм. — Искате ли да ви дадем някои указания за по-известните забележителност?

Холмс се подсмихна под мустака на Сигерсон.

— Първата крачка във всяко едно от изследванията ми е да се изгубя.

Хей се разсмя.

— Ако излезете преди да се е появил Хари, да му кажем ли, че ще се върнете… кога? — попита Клара Хей. — Да ви имаме ли предвид за обяд, следобедна закуска или вечеря?

— За следобедна закуска, мисля — отвърна Холмс. — За пет следобед ли я планирате?

— Това е часът — рече Джон Хей, попивайки със снежнобяла ленена салфетка устните си под буйните бели мустаци. — Макар че за нас, мъжете, може да има и други вариант, ако сте преживели авантюристичен изследователски ден.

Петнайсет минути по-късно Джеймс все още не се беше появил; Холмс излезе от къщата, облечен в зеления си костюм от туид, с бастун със сребърна дръжка във формата на лаещо куче и стиснал в лявата си ръка издуто куфарче. Той крачеше бързо под ниските сивкави облаци. Денят бе доста задушен, много по-топъл, отколкото в Париж или Ню Йорк, и вълненият костюм на Холмс/Сигерсон беше твърде дебел за подобно пролетно време, но това не му пречеше да върви бързо с широките крачки на неуморимия изследовател, за когото се представяше.

Куфарчето му съдържаше странен комплект дрехи. В горния вътрешен джоб на сакото от туид той носеше снимките на трима мъже, единият от които бе много по-млад от другите двама. В десния джоб на панталона си Холмс носеше направен във Франция нож с пружина и шестинчово острие, което беше толкова остро, че можеше да избръсне всички косъмчета на ръката, без човек да усети най-лекото докосване.

* * *

В този свой ден на „изследване“ на Вашингтон, Холмс имаше две цели: първата бе обикновена поръчка, която можеше да се окаже малко скъпичка; втората беше продължителна разходка из райони, които почти сигурно бяха опасни. Той с нетърпение очакваше да се заеме с втората задача.

И сега, докато се разхождаше бавно, привидно без да обръща внимание на заплашителното време или дори на заобикалящия го град, той забелязваше — както бе обучен и свикнал — почти всичко около себе си.

Установи, че никой не го следи.

Забеляза, че макар край Лафайет Скуеър и Президентския дворец — който американците бяха започнали да наричат Белия дом — къщите да бяха доста приятни, те бяха построени предимно в безличния стар федералистки стил, при който скромните им стълбища излизаха директно на тротоара. Изключение правеха грамадните, построени от червени тухли къщи-близнаци на семействата Хей и Адамс, проектирани от Ричардсън. Още докато се отдалечаваше от имението на Хей, Холмс забеляза, че тухлите, с които бе построена къщата на Шестнайсета улица, бяха уникални: по-дълги, по-широки и по-високи от стандартните строителни тухли. Все още не беше разглеждал фасадата на къщата на Хенри Адамс, която се намираше на Ейч Стрийт, но се надяваше скоро да намери време и за това.

Цъфналите дървета покрай неособено широкия тротоар бяха сравнително млади и ниски. Само в парковете се виждаха кестени и брястове, които бяха достигнали пълната си височина. Въпреки блестящо бялата си архитектура в римски стил и няколкото големи монумента, Вашингтон, окръг Колумбия, макар и над стогодишен, излъчваше усещането за нов и доста заспал град.

Булевардите бяха широки, но не твърде оживени в късната утрин; по лондонските или парижките стандарти си бяха доста празни. На по-оживените пресечки Холмс виждаше малките покрити двуколки — които американците наричаха „бъгита“ — както и модните кабриолети и файтони, търговските дилижанси и покритите с брезент „платформи“, натоварени с напълнени с мляко гюмета или с мраморни блокове, понякога през улицата профучаваше по някоя стилна карета, теглена от четири коня, или някоя двуколка, теглена от кучета (обикновено карана от млади хора), имаше доста лъскави черни двуместни карети като онази, която Хей бе изпратил за тях на гарата предишната вечер, изобилие от екипажи, каруци с надлъжни седалища и фургони, натоварени със стоки, минаха неколцина мъже, яхнали коне, и дори няколко лъскави, изригващи пушек месингови коли с облечени в червена кожа седалки, управлявани от мъже с кожени шлифери и големи кръгли очила.

Въпреки че на Холмс му се наложи да мине покрай Президентския дворец, погледът му не се спря дори за миг върху миниатюрната бяла сграда, в която живееше президентът Кливланд. За последен път детективът беше стъпвал в Белия дом през ноември, 1881 — по време на процеса срещу убиеца на президента Гарфийлд, жалкия и донякъде луд Шарл Гито. Холмс беше уговорен да присъства от по-големия си брат Майкрофт в Уайтхол и от началника на Майкрофт в разузнавателните служби по онова време, сър Джордж Мансфийлд Смит-Къминг.

През 1881 — също както и сега, през 1893 — официалните британски тайни служби все още не се бяха появили официално (щяха да ги основат през 1909), да не говорим за разделянето им на вътрешна служба за сигурност (МИ-5) и секретната разузнавателна служба (МИ-6), но премиерът Дизраели беше създал „Обединения информационно-разузнавателен отдел“, който всъщност представляваше комитет за надзор и политически връзки между офиса на премиера, Уайтхол и цялата сбирщина от разузнавателни служби, ръководени от Военното разузнаване, Военноморското разузнаване и още половин дузина други военни агенции.

Майкрофт Холмс, който по онова време беше само на трийсет и четири години, но вече бе незаменим за Уайтхол заради невероятните си математически и логически умения, беше вторият човек в Обединения отдел (докладваше единствено на изпълняващия длъжността директор по времето на основаването му през 1881 година, капитан сър Джордж Мансфийлд Смит-Къминг от разузнавателната служба на Адмиралтейството). Сега Майкрофт беше втори директор на зараждащата се Британска тайна служба, заедно с Уилям Мелвил.

За изпълняването на разузнаваческите си задължения братът на Шерлок получи помещение в сутерена на сградата на Даунинг Стрийт 12, но Холмс знаеше, че едрият мъж никога не бе посещавал напълно оборудвания си кабинет. Всички операции на Обединения комитет и Военния директорат на разузнаването се водеха директно от кабинета на Майкрофт в Уайтхол, като формалните му началници отиваха там за инструктажите. Причината за това бе, че Майкрофт разделяше времето си между Уайтхол и собственото му творение, клуб „Диоген“, частен клуб, който се намираше на половин пресечка от Уайтхол и до който се стигаше през официалните тунели и по тайни пътечки. По-големият брат Холмс беше разделил света си между тези две вътрешни пространства; нямаше място за трето. Той спеше, хранеше се и се развличаше в клуб „Диоген“. По-малкият му брат отдавна бе разбрал, че Майкрофт се ужасява от откритите пространства. След много години Майкрофт Холмс щеше да бъде описван като „агорафоб“.

Самият клуб „Диоген“, основан, както беше споменато по-рано, от Майкрофт и половин дузина други изключително странни лондончани с пари и власт, които споделяха страха му от открити пространства и непознати, беше най-странният от всички мъжки клубове в Лондон. Имаше ги обичайните вестници и предлагана храна, обичайния персонал от способни прислужници и мълчаливи келнери, доста добра трапезария и превъзходна просторна библиотека, удобни стаи за спане и дори удобни кожени кресла за четене в Горния салон, но основното правило — и основен източник на удобства за членовете на клуб „Диоген“ — беше, че те (и малцината изключително рядко допускани посетители) не можеха да започнат разговор или да заговорят някого, дори той да е от останалите членове, извън изолираната Гостна стая. Майкрофт и останалите основатели на клуб „Диоген“ се страхуваха не само от непознати и разговорите с тях, те се страхуваха и от клубовете.

Шерлок Холмс знаеше, че брат му има и други изтощителни фобии. Такава бе природата на човека, който в края на месец март 1893 година всъщност ръководеше тайните служби на Нейно величество.

Когато през 1881 година Шерлок бе изпратен набързо в Америка, за да разпита и разследва Шарл Гито, извършител на покушението срещу президента Гарфийлд (задача, която причини на Холмс огромни неудобства, сред които не на последно място беше и фактът, че детективът вече се бе установил в новата си квартира на Бейкър Стрийт заедно с Уотсън, и най-после се бяха появили първите му частни платежоспособни клиенти), той предположи, че задачата му ще бъде просто губене на време, най-вече защото тогава вярваше, че тя е резултат от фобията на брат му Майкрофт към анархистите и необоснованата му фантазия за „международна анархистка конспирация“. Детективът-консултант Холмс смяташе, че ежегодната конвенция на анархистите е толкова вероятна, колкото и конспиративните връзки между случайно срещнали се безумци.

Но докато Холмс помагаше да се докаже, че Гито е бил просто един самотен актьор, поредицата от международни анархистки заплахи, бомби, покушения и понякога изкусно замислени заговори се оказа съвсем реална. През 1886 година Холмс се върна в Америка, за да разследва „Касапницата на площад «Хеймаркет»“ в Чикаго. Точно той откри кой всъщност бе убил седмината полицаи — документите и разказите на свидетели предполагаха, че полицаите са се изпозастреляли един-друг и днешните учебници повтарят тази клевета — и резултатите от разследването му остават тайна и до днес. Година по-късно, през 1887 в Лондон, точно Шерлок Холмс и двама мъже от специално сформирания отряд на Скотланд Ярд предотвратиха — в последния момент — покушението срещу кралица Виктория от прословутия ловец и наемен стрелец полковник Себастиан Моран и неговия съучастник. Двамата се канели да стрелят с винтовки „Лебел“, разположени на изгодни позиции в затворения Кралски аквариум, намиращ се срещу Уестминстърското абатство, точно когато Нейно величество се качвала в каретата си на собствения си Златен юбилей^[2]. Съучастникът беше заловен; изкусният стрелец и наемен убиец Моран някак си успя да избяга през лабиринта от тунели, тръби и сервизни коридори под Кралския аквариум.

* * *

Първата спирка на Холмс като господин Ян Сигерсон беше в магазина за фотографски принадлежности, който се намираше само на десетина пресечки от дома на семейство Хей.

Когато влезе в сумрачното помещение, той можеше само да предполага, че това е същият магазин, от който не само Клоувър Адамс бе купувала фотографските си материали преди смъртта си през 1885 година, но откъдето може би бе закупен и подареният й отровен фиксиращ разтвор с цианкалий.

— Мога ли да ви помогна? — попита мъж с приятна външност, изпити, но розови бузи и най-мъничките очилца, които Холмс беше виждал някога.

— Търся магически фенер^[3] — каза Холмс с лекия си норвежки акцент.

— Много добре, сър. За домашна употреба или за търговски представления — да речем в музикални и научни зали или големи салони?

— Засега ми трябва за сравнително скромна домашна употреба — отвърна Холмс, оглеждайки възхитено подредените грижливо осветени камери, увеличители, прожекционни апарати със стъклени плаки, проявяващи устройства и десетките рафтове с химикали. В помещението витаеше аурата на магьосническа лаборатория. — По-късно може би — додаде той, — ще имам нужда от по-сложен прожекционен апарат.

— Да го закупите ли желаете, или да го наемете, сър?

— Да го наема — каза Холмс. Иронията се криеше в това, че у дома си, на Бейкър Стрийт 221Б, той имаше цели три специализирани прожекционни устройства. Използваше ги от години за най-различни цели, сред които не на последно място бе прожектирането и сравняването на пръстови отпечатъци или микроскопско увеличени късчета тютюн или плат. Но очевидно нямаше как да понесе със себе си обемните и деликатни уреди — или някои от стотиците грижливо етикетирани стъклени плаки — когато две години по-рано беше уредил „смъртта“ си заедно с митичния Наполеон на престъпния свят във водопада Райхенбах.

Продавачът, който обяви, че името му е Чарлс Макрийди — най-младият брат на покойния английски актьор Уилям Чарлс Макрийди — че това е неговият магазин и за него е удоволствие да обслужи норвежкия джентълмен, въведе Холмс в една отделена с перде ниша в задната част на магазина, където върху пестеливо осветени рафтове бяха струпани прожекционни апарати, изработени от лакиран метал или лъскави махагон и месинг.

Господин Макрийди докосна един уред от лакиран метал.

— Това е най-новата ми придобивка — лампата е електрическа, затова няма нужда от гориво за осветление. Седемфутов електрически кабел. Няма никаква миризма на парафин, нито опасност от прекатурване или пренагряване. Разбирате ли, огледалото над електрическата крушка фокусира светлината.

Холмс беше забелязал, че домът на семейство Хей е електрифициран, но реши, че ще е твърде непристойно да поиска да му пуснат кабели от гнездата на полилеите.

— Не ми е нужен електрически.

Макрийди кимна и отиде до един по-компактен уред от лакиран метал и месинг.

— Това е скиоптикон „Удбъри и Марси“. Използва осветител с двоен плосък фитил, напояван с керосин, височината на фитилите може да се регулира за максимална интензивност на светлината върху образите.

— Мисля, че не — рече Холмс, потърквайки брадичката си. — А онзи, малкият, какъв е?

— Изключително здрав и ярък прожекционен апарат, изработен от Ернст Планк във Fabrik Optischer und Mechanischer Waren^[4] в Нюрнберг — отвърна господин Макрийди. — Но той използва малки стъклени плаки. Какъв е размерът на плаките, които искате да покажете, сър?

— Три и половина на пет инча — каза Холмс. — Намалени наполовина от оригиналните си размери.

Макрийди кимна.

— Тогава се боя, че малкият модел на Ернст Планк няма да отговори на нуждите ви. Той е чудесен за малки научни изложения или домашни показвания, но вашето представяне ми се струва по-сериозно, по-… панорамно.

— Да — отвърна Холмс.

— Имаме прожекционни апарати с две и три оптически стъкла за специални ефекти, особено подходящи за големи зали — каза собственикът. — Вероятно знаете, че те позволяват на обслужващото лице да прелива образа към следващия, да презастъпва два или три образа и така да създава илюзията за движение, ако образите на плаките са последователни. Наистина работят като един вид кинопрожекционни апарати.

Холмс поклати глава.

— Нуждая се от добър, здрав, безопасен магически фенер. Този тук какъв е? — Холмс докосна един по-голям модел с кутии от махагон и месинг, оптически стъкла и доста красив кожух от червена кожа за удължителя за лещите. Детективът знаеше, че си заслужава, защото притежаваше почти същия.

— А, да, много хубав уред, сър — рече Макрийди, отпускайки дебелите си ръце върху по-голямата машина. — Направен е от „Арчър и синове“ в Ливърпул. Използва друмондова светлина, така че човек трябва да е много внимателен — топлината е изключително висока. Но образите наистина са впечатляващи… в малките стаи и в големите зали. Виждате, че от всяка страна има по една вратичка на панти към осветителната камера, както и кръгъл отвор за гледане, покрит с въртящо се синьо стъкло. Капакът от черен лакиран метал прихваща димооотводната тръба с шапка ето тук… — Макрийди нежно докосна един овален отвор. — Отзад имам димоотводна тръба и шапка, господин…

— Сигерсон — рече Холмс.

— Виждате ли, господин Сигерсон, колко лесно се изважда осветителното тяло — с едно елементарно издърпване на тази месингова дръжка.

— Ще го взема — каза Холмс.

— За колко нощи, сър?

— Само за две. Ще го върна в понеделник.

— Отличен избор, защото магазинът не работи в неделя, сър. В такъв случай ще ви взема наем само за една нощ. Ще ви бъда благодарен, ако върнете прожекционния апарат преди обяд, стига да ви е удобно, господин Сигерсон.

— Абсолютно — отвърна Холмс. Той не коментира цената, която му съобщи Макрийди, но плати с долари от абсурдно дебелата пачка с банкноти, която извади от джоба си. Детективът придърпа малкото тефтерче на продавача, щракна с механичната си химикалка, написа нещо и каза: — Можете ли да го доставите на този адрес?

Макрийди погледна написаното от Холмс и рече с още по-голямо уважение:

— Домът на полковник Хей. Абсолютно, сър. Ще ви бъде доставен днес, преди пет часа следобед.

— О, ще ми трябва и гориво за него — каза Холмс.

— Включено е в цената, сър. Бутилките са обезопасени и огнеупорни, със собствена дървена касетка. Моите комплименти за избора ви, сър. „Арчър и синове“ са превъзходен производител на оптични прибори и този уред работи с такава яркост, че зрителите почти са готови да повярват, че се намират в рамките на фотографската плака. Този прожекционен апарат ще ви служи добре, независимо дали показвате плаките си на пълна зала с учени в Смитсоновия институт, или в самия Президентски дворец.

Холмс се усмихна.

— По-късно в програмата ми може и да се появят подобни срещи, господин Макрийди.