Дан Симънс
Петата купа (44)

Три

Понеделник, 10 април, 15:38 часа

Холмс показно погледна часовника си, когато файтонът — приближаващ се почти в галоп — спря и от него слезе зачервеният Хенри Джеймс.

— Закъсняхте с почти осем минути, Джеймс — каза Холмс. — Вече си мислех да се откажа от вас и да се залавям за работа.

Джеймс беше платил на кочияша и сега лицето му пламна още повече.

— Не смейте да ми опявате, че съм закъснял за тази среща! Първо, вие ме обидихте в публична телеграма, като ми казахте да дойда, ако е удобно и дори да не е удобно. Това може и да е бил неуспешен опит за шега, господин Холмс, но не е нещо, което един джентълмен би направил при комуникациите чрез публични телеграми с друг джентълмен. Що се отнася до времето… първо на първо, вие много добре си спомняте, че изгубих своя ценен часовник, докато ме влачехте посред нощ из гробището Рок Крийк и разни други места, за които е по-добре да не споменавам, така че се налага да разчитам на обществените уреди за измерване на времето, които в Америка са прословути с неточността си. И накрая, трябваше да отида бързо до централната гара на Бостън, за да си взема багажа и да го прекарам през голямото улично движение до тази нова Северна Юнион Стейшън, която всъщност изобщо не се намира на север, а далеч на запад от градския център. После трябваше да прибера багажа си на гардероб в новата гара, която е дяволски претъпкана с народ по това време на деня, а след това и да се преборя с бостънчани, които, по скалата на Дарвин, са само на половин крачка зад канибалите от Южния Пасифик, що се отнася до отказа им да се научат да се редят на опашка, за да си хвана файтон, който да ме докара дотук. И няма да ви казвам какви важни лични планове ми съсипахте с това…

Джеймс млъкна, защото видя широката усмивка на Холмс, която го вбеси още повече.

— Като например да пропуснете отплаването на „Веселие“ утре вечер? — попита Холмс.

— Откъде… как успяхте да разберете… къде… — започна да заеква Джеймс.

— Уви — рече Холмс, — дори любимите ни телеграфни комуникации, дали свързани с общуването между джентълмени, или просто с резервирането на място на кораб, не са толкова поверителни, колкото би трябвало да бъдат. Остават документи и копия от документи, до които всеки ревностен воайор има лесен достъп — особено ако този ревностен воайор влезе в телеграфния офис точно след като изпращачът на телеграмата си е тръгнал. Много помага и ако той може да чете думите, обърнати на обратно, малък номер, който усъвършенствах още като дете.

Джеймс скръсти ръце над изпъкналия си корем, докато се опитваше да сдържи потока от гневни думи и изречения, които се натрупваха в главата му.

Файтонът все още не беше потеглил и Холмс извика на кочияша:

— Изчакайте тук още петнайсетина минути, уважаеми. — Той му подаде няколко сгънати банкноти; кочияшът кимна, докосна с два пръста периферията на шапката си и премести файтона до тротоара от другата страна на улицата.

— Нима смятате, че работата ни тук ще отнеме само петнайсет минути? — изсъска Джеймс с нисък глас, за да не го чуе кочияшът. — Изпуснах влака си и кораба до Англия заради нещо, което ще отнеме само петнайсет минути?

— Разбира се, че не — каза Холмс. — Както ви обещах, тръгваме за Чикаго след — той отново погледна часовника си, — почти деветдесет минути. Но належащият проблем, както сам ще се убедите, е, че тук няма адрес номер четиристотин двайсет и шест и половина… къщите от тази страна на улицата прескачат от четиристотин двайсет и шест направо на четиристотин двайсет и осем.

Джеймс въздъхна, очевидно изненадан от тъпотата на човека, когото мнозина наричаха „гений“.

— За къщите в тази част на Бийкън Хил е характерно да имат малка стая над помещението, където се прибират каретите — рече той. — Това са „половинките“, където пощальоните доставят пратките си.

— Аха! — възкликна Холмс, сякаш сам се беше досетил за този широко известен факт. — В дъното на алеята на номер четиристотин двайсет и шест има навес за карети или гараж — рече той, поемайки по павираната уличка.

Джеймс хвана високия детектив за ръкава.

— Протоколът е да се приближите до апартамента над гаража по пътеката. Трябва да тръгнем насам и да свием вляво, за да намерим входа към алеята.

— Какъв абсурден протокол — обяви Холмс и го последва с неохота. — Гаражът се вижда точно там. — Той вдигна ръката си и посочи, макар навесът, под който се прибираха каретите, да се беше скрил от погледа им.

Когато свиха наляво по следващата улица — всички тези улички и много от тукашните къщи бяха познати на Джеймс от детството му и от посещенията като възрастен в дома им на Болтън Стрийт — писателят хвана Холмс за ръката малко над лакътя и каза:

— Трябва спешно да ви съобщя нещо, Холмс. Наистина е важно. Много повече от проверката на този адрес, който почти сигурно няма да ни покаже нищо. Нека ви разкажа как преди два дни…

Холмс внимателно отмести ръката на писателя от ръкава си и каза тихо:

— Не се и съмнявам, че имате да ми кажете нещо важно, Джеймс. Но всяко нещо с времето си, старче. Сега ще поговорим с човека, който живее на този адрес, а после ще се върнем в Норт Стейшън и вие ще можете да ми разкажете всичко… както ви е удобно.

Джеймс бе готов да се обърне и да си тръгне. Лицето му отново пламна и той гневно погледна към профила на Холмс. Обеща си, че няма да обели нито дума, докато Холмс не го попита. Ами ако той, Хенри Джеймс, знаеше подробности за плановете на професор Мориарти да извърши на първи май множество покушения и да вдигне бунтове на анархисти и бандити? Ако Холмс продължеше да се държи така, Хенри Джеймс нямаше да сподели с детектива и капчица от тази жизненоважна информация.

— Кой живее в тези стаи? — попита Холмс, сякаш това беше най-важното нещо, което трябваше да научи днес. — Прислугата?

За миг Джеймс се поколеба дали да не си замълчи, но вродената му любезност изискваше да отговори на този елементарен въпрос.

— Не. Също както в Англия, ако семейството може да си позволи прислужници, те живеят в голямата къща, обикновено на последния етаж. Тези апартаменти обикновено се дават под наем на много ниска цена на бели хора — образовани хора — чиято професия или занаят са ги обрекли на бедност. На местните учители например или на някой студент, макар че те се считат за твърде буйни за тези тихи предградия… освен ако не представят няколко препоръчителни писма, разбира се.

— Разбира се — каза Холмс. Той беше открил стълбището, водещо към стаята или стаите над навеса за каретите, който все още се използваше — ако силната миризма на конска тор беше достатъчен индикатор за това — и нетърпеливо се заизкачва нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж.

След няколко почуквания, които осигуриха на Джеймс достатъчно време, за да изкачи стълбището по-бавничко и да застане, леко задъхан, на площадката пред вратата, им отвори една дребна дама с побеляла коса и перде, замъгляващо дясното й око.

Холмс свали цилиндъра си.

— Добър ден, мадам. Името ми е Шерлок Холмс, а това е моят колега, доктор… простете, господин Джеймс. Дойдохме при вас, защото аз съм стар приятел на госпожица Ирен Адлер, дамата, на която препращате писмата, изпратени дотук на името на госпожица Ребека Лорн Бакстър, и искам да науча настоящия й адрес.

— Как казахте, че ви е името? — попита възрастната дама.

— Хм… господин Шерлок Холмс, мадам — повтори по-отчетливо той. — И с кого имам удоволствието да разговарям?

Жената с бяла коса, бледа бяла кожа и бяла катаракта се поколеба, преди да отговори:

— Госпожа Гадис.

— Случайно да сте били учителка дълги години, госпожо Гадис? — попита Холмс. — Дикцията ви предполага, че сте били.

— Преподавах в продължение на двайсет и осем години, преди да се пенсионирам с почести, а с пенсията си не мога да си позволя дори двете малки стаички над миризливата конюшня — каза госпожа Гадис. — Но дамата, която ми плаща пет долара месечно, за да й препращам пощата, никога не ми е споменавала името ви, затова се боя, че ще трябва да затворя вратата, господин Холмс.

Колкото се може по-внимателно Холмс препречи вратата с левия си крак и някак безгрижно опря длан върху вратата.

— Трябва да е оставила някакви инструкции за мен при пристигането ми — рече бързо той. — Знам колко е закачлива госпожица Адлер. Сигурно има някакъв пъзел или въпрос, който да ми позволи да се легитимирам и да получа адреса й от вас.

Госпожа Гадис присви здравото си око.

— Дамата, която ми плаща, за да й препращам пощата — и аз няма да ви кажа къде, нито дали е под име, различно от госпожа Лорн Бакстър, което споменахте — наистина каза, че някой ден на вратата ми ще почука англичанин с йоркширски акцент, и тогава аз трябва да му задам един въпрос, за да потвърдя самоличността му.

Холмс държеше цилиндъра си в ръка, но сега го постави върху занизаната си назад коса и многозначително тупна с пръсти по него.

— Аз съм въпросният лондонски джентълмен — рече той с весел глас, опитвайки се да предразположи госпожа Гадис. — Сигурно сте се досетили по английския ми акцент.

— Акцентите могат да се налагат като шапки или чорапи — отвърна все още намръщената госпожа Гадис. — Но ще ви задам въпроса, който ми каза моята благодетелка… ако успея да си го спомня.

Джеймс едва не се усмихна, зървайки проблясъка на паника по лицето на Холмс, че няма да успее да открие Ирен Адлер заради отслабналата памет на една възрастна бивша учителка.

Но възрастта очевидно не беше замъглила ума й така, както зрението.

— Ето какъв е въпросът, който трябва да задам на англичанина — каза госпожа Гадис, измъквайки го от паметта си като пожълтял пергамент от най-горния рафт. — Какви бяха последните ми думи към него при последната ни кратка среща?

Холмс се засмя.

— Последните й думи към мен бяха: „Лека нощ, господин Шерлок Холмс“ — рече той. — Но аз не я разпознах, когато ми ги каза, защото двамата с приятеля ми доктор Уотсън тъкмо отключвахме вратата на дома ни на Бейкър Стрийт, когато онова слабо, младо момче, със зализана назад коса под кепето, облечено в голямо палто с вдигната яка ми ги каза. Госпожица Адлер беше актриса и обича… или поне обичаше… да се дегизира също като мен.

— Думите са правилни — рече все още намръщената госпожа Гадис. — Почакайте тук и ще намеря листчето, където съм си записала адреса, на който препращам пощата.

Госпожа Гадис се върна за по-малко от половин минута — Джеймс надникна през рамото на Холмс към малкия й, но уютен апартамент — и подаде на Холмс една картичка с думите:

— Мисля, че с това разговорът ни приключи, господин Холмс.

Детективът вдигна пръст в протест.

— Съвсем не — отвърна доволно той. — Благоприличието и дори обикновената учтивост ме задължават да ви платя някаква дребна сума, с която да изразя благодарността си за услугата, която вършите за приятелката ми госпожица Адлер, както и за помощта ви да открия тази моя стара приятелка.

Госпожа Гадис поклати глава, вдигна ръка, за да му попречи, и се накани да каже не, когато Холмс й подаде банкнота от двайсет долара и я пусна във въздуха, за да я принуда да я сграбчи. Това я накара да се откаже да казва каквото и да било.

— Учителите са най-недооценените и най-неовъзмездени хора от всичките ни професионални класи — рече бързо Холмс, пренебрегвайки неохотните опити на госпожа Гадис да му върне банкнотата. Докосна с пръст цилиндъра си и заслиза по стъпалата. Джеймс кимна и се усмихна насила на жената, преда да го последва.

* * *

Докато пътуваха обратно към Норт Стейшън, Джеймс поиска да види адреса, който пенсионираната учителка беше дала на Холмс. Веднага се досети, че се намира съвсем близо до Дюпон Съркъл във Вашингтон, ако не и точно там.

— Значи все пак изобщо не е напускала Вашингтон — промърмори писателят. — Сигурен съм, че през всичките тези години Хенри Адамс и Джон Хей са вярвали, че е извън града.

— Всъщност Адамс ми даде адреса в Бийкън Хил — рече Холмс. — И през всичките тези години е отговаряла оттам. Очевидно Ирен Адлер е изпращала писмото от Вашингтон, като е прилагала и плик, надписан с адреса в Бийкън Хил, а госпожа Гадис го е препращала от Бостън. Срещу пет долара месечно, които са й помагали за наема.

— Сигурен ли сте, че Ребека Лорн и Ирен Адлер са… били… една и съща личност? — попита Джеймс.

— Абсолютно. Дори да съм имал някакви съмнения, те изчезнаха след въпроса за удостоверяване на самоличността ми, който беше свързан с последните й думи към мен в онази нощ в Лондон — мисля, че Уотсън описа този случай под заглавие „Скандал в Бохемия“, нелепо заглавие, защото той смяташе, че е редно да скрие самоличността на английска кралска персона.

— Изненадан съм, че приятелят ви Уотсън не е накарал краля да побегне, преследван от мечка — рече Джеймс.

Холмс го изгледа безизразно за няколко секунди, след което избухна в силен, почти грачещ смях, какъвто Джеймс беше чувал само няколко пъти. Резките лаещи звуци, които при Холмс минаваха за смях, винаги стряскаха писателя.

— Както и да е, това, мисля, беше първият му опит да представи някой от моите случаи… първият разказ с главен герой Шерлок Холмс, бих казал… който се появи в „Странд“.

Джеймс беше прочел разказа предишната седмица. Той беше включен в сборника на Клара Хей с истории за Шерлок Холмс. Или може би истории на Артър Конан Дойл… Джеймс не беше сигурен кое отговаряше повече на действителността, ако изобщо съществуваше такава.

— Винаги съм подозирал, че Ирен Адлер е останала във Вашингтон — каза Шерлок Холмс.

— Защо?

Холмс напомни на Джеймс за букета бели виолетки, които като по магия се появяваха всеки шести декември на гроба на Клоувър Адамс.

— Но вие не бързате да се върнете във Вашингтон и да се изправите срещу нея — установи Джеймс. Двамата приближаваха Норт Юниън Стейшън, която се намираше в западните покрайнини на Бостън.

— Не — отвърна Холмс. — Имаме билети за Чикаго и там ни чака много работа. Освен това адресът до Дюпон Съркъл не е истинският адрес на Ирен Адлер. Това е просто поредната задънена улица… със смъртоносен край.

Джеймс кимна и махна с ръка, отхвърляйки вече обсъдената тема настрани.

— Сега вече мога ли да ви разкажа за онова, което открих във Вашингтон миналата събота? — попита той. — Уверявам ви, че е изключително важно.

— Вече стигнахме до гарата и тук трябва да се срещнем с един човек — каза Холмс. — Защо не ми го разкажете, след като се настаним в първа класа? Ще бъдем само тримата.

— Тримата? — повтори Джеймс.