Дан Симънс
Петата купа (37)

12.

Плъх. Шибан плъх.

Хенри Джеймс никога преди не беше следил някого, но скоро установи, че това е сравнително проста работа. Откри, че трябва просто да се движи на една пресечка или малко повече зад професор Мориарти, и то от другата страна на улицата, от време на време да се забързва, за да не го изпусне от погледа си, когато професорът завиваше наляво или надясно по някоя нова улица, и да отстъпва встрани в сенките на някоя витрина няколкото пъти, когато професорът се спираше. Помагаше му фактът, че Мориарти никога не поглеждаше през рамо, нито пък се спираше, за да погледне наляво или надясно, докато вървеше забързано към крайната си цел. Всеки път, когато до ушите на Джеймс достигаше ритмичното почукване на бастуна на професора по паважа, той знаеше, че се е приближил твърде много, и изоставаше с трийсетина ярда.

Двайсет или трийсет минути след началото на преследването Джеймс осъзна, че вече няма ни най-малка представа къде точно във Вашингтон се намира. Ясно си спомняше, че в един момент тръгна на запад, към следобедното слънце, след което последва забързано крачещия Мориарти наляво — на юг — после на запад и отново на юг, но нямаше представа в кой квартал се намира. Не му помагаха уличните знаци и дори уличните лампи бяха изчезнали още преди няколко пресечки, а когато погледна надолу и установи, че от известно време под краката му дори няма тротоар, това му подейства като шок.

След внушителните къщи и старомодните, очарователни магазини Мориарти го беше отвел в район с порутени тухлени складове и някоя друга занемарена колиба. Дори улицата беше станала по-тясна, а в един момент Джеймс вече следваше Мориарти по мръсни тесни улички, които бяха по-скоро пътеки, отколкото улици. Над покривите бе надвиснала някаква странна, неприятно миришеща зелена мъгла. Нетипична за Вашингтон, знаеше Джеймс, но не можеше да се сравнява с гъстите лондонски мъгли. Зачуди се дали не е последвал Мориарти в онази част от града, която Джон Хей наричаше Фоги Ботъм.

Но, странно — и от полза за анонимността му — по тези кални улички имаше много повече хора и превозни средства, отколкото в по-хубавите части на града. Джеймс осъзна, че повечето хора тук се движеха на групи и почти всичките бяха мъже. Един или два пъти зърна жени в опърпани дрехи, едната очевидно беше пияна и бързаше да се махне от пътя на мъжете и колите, но повечето от пешеходците бяха мъже, облечени в работнически дрехи — едри, заплашителни на вид „контета“, носещи опръскани с кал костюми на широки райета и жилетки с потресаващо ярки цветове.

Мориарти продължаваше да върви, без да се оглежда. Тълпата — сганта всъщност — от груби мъже се разделяше пред него, сякаш професорът бе някакъв нечестив Мойсей, а грубияните бяха просто тъмните вълни на Червено море.

Осъзнавайки, че дрехите му, бастунът и самото му държание „изпъкват“ в тази част на града, Хенри Джеймс се спря на една мръсна пътека, която минаваше за тротоар, и сериозно се замисли дали да не се върне по най-бързия начин в по-приличните части на града.

„Как? Накъде? Ами ако някой ме спре?“

От тези мисли го побиха тръпки, но в този момент забеляза, че трима мъже приближават професор Мориарти. Не се ръкуваха с него — нито му подадоха ръце — но дори от такова разстояние Джеймс успя да разбере, че четиримата мъже се познаваха. Или по-скоро, че тримата едри грубияни — зле облечени, от мръсните филцови шапки до скъпите, но кални обувки със странни, заострени носове — познаваха професор Мориарти. Мъжете бяха едри — с широки рамене, големи ръце, големи кореми — но Мориарти се извисяваше и над тримата. С наподобяващото череп лице, изпъкнало чело и плешиво кубе, покрито само с няколко сресани настрани косъма, професорът приличаше на добре облечен труп, гледащ отвисоко към крадците на трупове.

Те си размениха няколко думи и тръгнаха наляво по улицата. Чувствайки погледите на минаващите покрай него мъже, Джеймс реши да продължи с преследването и бързо се запъти към ъгъла.

Задънена улица. Беше къса, завършваше при масивен склад без прозорци и не се забелязваше никой, освен Мориарти и новите му приятели.

Джеймс отстъпи назад зад ъгъла, секунди преди единият от мъжете да погледне през рамо към празната кална улица.

Когато Джеймс се осмели отново да надникне, двама от мъжете тъкмо отваряха една тежка дървена плъзгаща се врата. През отворената врата се носеха звуци от голяма група — Джеймс не можеше да каже дали са животни, или хора. Когато Мориарти влезе след първите двама вътре, третият отново се обърна назад, но не и преди Джеймс да успее отново да се скрие от погледа му зад ъгъла на оградата. После вратата се затвори. На десетина крачки от нея имаше и врата с нормални размери, но тя бе изработена от масивно дърво и Джеймс нямаше представа дали води към същото място, където беше влязъл Мориарти. А и вероятно беше заключена.

Джеймс стоеше зад ъгъла и се тресеше от страх. Точно това бе думата, осъзна той, тресеше се.

Какво да прави?

Можеше да се измъкне от този неприветлив квартал — не беше сигурен в това, защото не помнеше всички завои и промени в посоката, които го бяха довели в тази част на града — и да намери някое сигурно момче, което да отнесе второ послание до Холмс чрез онзи магазин за пури.

Но Холмс със сигурност нямаше да успее да дойде, преди Мориарти да е завършил делото си, което го беше довело в този склад. А Хенри Джеймс не вярваше, че детективът ще има хладнокръвието да продължи. Освен това Холмс беше излъгал, уверявайки го, че професор Джеймс Мориарти, предполагаемият мозък на престъпния свят, не съществува; че е просто частица от въображението на Шерлок Холмс, създадена изцяло за да оправдае фалшифицираната смърт на детектива и последвалото изчезване от света.

Е, това не беше истина. Джеймс го беше видял на снимката от 1892 година на математиците, присъстващи на Конференцията по висша математика и астрофизика в Лайпциг, а сега го беше зърнал и със собствените си очи.

Но какво да прави?

Можеше да напусне квартала и да потърси полицай. Но какво престъпление беше извършил Мориарти? Единственото, което бе видял Джеймс, бе вървящият по обществената улица — или пътека, както беше в случая — професор, и всичко, което писателят знаеше за този човек, бе, че той е напълно легитимен английски математик и физик. Полицията можеше да прибере него, Джеймс, в затвора за подаване на фалшиво оплакване.

Най-логичният избор за него беше да се обърне и да напусне — бързо — опасното предградие (Джеймс усещаше, че трябва да тръгне на север и изток, за да може поне да се измъкне от района на Фоги Ботъм), да се прибере в удобния дом на семейство Хей и да забрави засега за професор Джеймс Мориарти. Когато случайно някога отново се срещне с Шерлок Холмс, той щеше да му разкаже забавната историйка, че във Вашингтон пътят му се е пресякъл с този на истинския Мориарти.

Да, това бе единственото логично и здравомислещо нещо, което би могъл да направи.

Джеймс си пое дълбоко дъх, влезе в задънената уличка и се запъти към склада с тайната надежда, че плъзгащата се врата няма да се отвори при приближаването му. Ами ако Мориарти и тримата грубияни излязат точно когато той стигне до нея? Човек няма как да се оправдае, че се е изгубил, когато е влязъл нарочно в къса задънена улица.

Плъзгащата се врата не се отвори.

Джеймс пристъпи вдясно от нея и се спря пред масивната дървена врата. Положи ръка върху бравата й с надеждата, че не е заключена. Би трябвало да е. Приличаше повече на врата на кантора, отколкото на вход към голямото, шумно помещение, в което бяха влезли Мориарти и грубияните. След като се убедеше, че е заключена, Джеймс щеше да се обърне и забързано, но с достойнство, щеше да се отдалечи, с ясното съзнание, че е направил всичко по силите си, за да разбере какво е намислил Мориарти.

Вратата беше отключена.

Джеймс я отвори още по-широко, готов да се обърне и да побегне, ако вдигне силен шум или види някого.

Вътре цареше пълна тъмнина. Лъч сивкава светлина нахлуваше през тясната стълба, издигаща се право пред него. Стъпалата й бяха покрити с плътен слой прах, което означаваше, че не се използва често.

Джеймс влезе и изчака очите му да привикнат с мрака.

Тясното стълбище беше застрашително стръмно и се издигаше между две тъмни, плесенясали стени. Горната му част не се виждаше в тъмното — може би дори липсваше, доколкото Джеймс можеше да разбере от мястото си — но щом очите му се адаптираха, той осъзна, че горе на стената беше окачено малко газениче, от което се разнасяше слаба светлина.

Той тръгна напред на пръсти, като се опитваше да не издава никакъв звук, страхувайки се от неизбежното проскърцване на старите стъпала, но скоро осъзна, че по този начин изкачването на стълбата ще му отнеме поне десет минути. Освен това тя бе направена от масивно дърво. Стъпалата не издадоха нито звук. Може би прахта заглушаваше допълнително стъпките му.

Джеймс продължи да върви с нормален ход — почти нормален, осъзна той, тъй като продължаваше да прехвърля по-голямата част от тежестта си върху пръстите на краката — и когато стигна до най-тъмната част на стълбата, разпери ръце и ги опря в стените. Нямаше парапет. Джеймс първо опипваше всяко стъпало с пръстите на краката си, преди да се отпусне с цялата си тежест върху него. Най-накрая се озова в обсега на слабата светлина на газеничето.

Нищо. Просто тясна площадка с потрепваща светлина. Никакви врати или прозорци. Джеймс се обърна наляво и видя, че натам продължава ново, също тъй стръмно стълбище, водещо към друго неясно сияние.

Премина през общо четири такива стръмни стълбища и три прашни, слабо осветени площадки, преди да стигне догоре. Вдясно имаше врата. Горната й половина беше остъклена и стъклото беше матирано. Джеймс погледна към пода; в прахта се виждаха единствено неговите стъпки. Той натисна напуканата порцеланова дръжка.

Вратата беше заключена. Джеймс приложи цялата си сила, дори натисна вратата с рамо, но тя си остана затворена. Знаеше, че може да използва бастуна си, за да разбие стъклото и по този начин да влезе, но тази мисъл се задържа в главата му по-малко от секунда. Звукът на разбитото стъкло можеше да привлече цялата банда на професор Мориарти.

Той се обърна и се накани да се спусне обратно по стръмното стълбище, когато забеляза нещо на лявата стена, намираща се срещу вратата. Или по-скоро чу някакъв звук, който идваше оттам.

Приличаше на неясно мърморене на голяма тълпа — може би като от публика преди началото на представление. Но всички дочути думи бяха нецензурни. Ако това наистина беше публика, то пиесата сигурно беше вулгарна кокни мелодрама.

В дървената стена беше изрязан правоъгълник. Джеймс се наведе и видя големи дървени райбери в четирите му ъгъла. Завъртя ги навън и дървеният правоъгълник падна в ръцете му. Шумът вече се чуваше доста по-ясно и през отвора, който очевидно беше капак в тавана, проникна светлина. Джеймс бързо върна капака на мястото му, затвори го с един от райберите, отиде до газеничето и го угаси.

През стъклото на отсрещната врата проникваше достатъчно светлина, за да може Джеймс да открие отново капака и да го отвори. Остави го изключително предпазливо на пода и напъха главата си до раменете в отвора.

Скоро установи, че там няма под, а само дълги широки греди — едната от тях, намираща се точно пред него, беше широка поне двайсет инча — които се простираха над голяма празнина. Широките греди бяха разположени на около петнайсетина фута една от друга, а на пет или шест фута под тях се виждаха по-малки покривни греди, с размери два на четири инча, обърнати с тясната страна нагоре. Към по-малките греди беше привързана някаква тел, от онези, с които — според Джеймс — правеха кокошарниците. На телта беше окачен фалшив под, направен от тънък картон или брезент. По-голямата му част беше посипана с нещо бяло, като сняг, събрано на малки купчинки и дюни. Джеймс осъзна, че се намира на високия таван на огромния склад, в който бяха влезли Мориарти и тримата мъже.

Но на около десетина фута пред него фалшивият под свършваше и отдолу се надигаха светлината и шумът. Джеймс чу плътен глас, който се опитваше да привлече вниманието на тълпата.

Ако искаше да види нещо, Джеймс трябваше да пропълзи по гредата. Той подпря бастуна си на стената и запълзя на четири крака.

Възнамеряваше да спре, преди да достигне края на фалшивия под, но осъзна, че оттам не се вижда добре, затова се снижи и продължи да пълзи напред, докато само краката му под коленете останаха в тъмното.

Под него се простираше широко пространство с покрит със стърготини дървен под. Сигурно се намираше поне на шейсет, може би дори на седемдесет фута над събраната долу тълпа. За секунда му се зави свят и той се вкопчи с ръце и крака в гредата, но вероятността да бъде видян от някой отдолу беше практически нулева. Долната част на помещението беше ярко осветена от електрически лампи с метални абажури, но те висяха на дълги метални жици от най-долните греди. Всичко, което се намираше над тях, щеше да бъде скрито в сумрака.

Джеймс лежеше неподвижно на гредата, опитвайки се да контролира дишането си и да разбере какво точно става долу.

Поне стотина души бяха насядали по варели и щайги на няколко отделни групички. На Джеймс всичките му приличаха на джебчии и улични обирджии, но те се бяха разделили на различаващи се помежду си групи — племена — а трийсетината мъже в една от групите изглеждаха просто като обикновени работници. Джеймс осъзна, че тези мъже разговаряха предимно на немски. Останалите крещяха на гърления американски английски.

Всички мъже гледаха към издигнатата платформа. Джеймс зърна стара метална везна в дъното на платформата, разбра, че „снегът“, който бе видял върху брезента, всъщност е кокоши пух, и реши, че складът някога е бил последна спирка на хиляди пилета, преди да бъдат обработени. Това обясняваше и вонята, която бе приписал на неизмитите тела на събраните долу мъже.

На платформата се виждаха двама души. Професор Мориарти седеше на стол с висока облегалка, малко по-назад. Другият мъж, с дебела пура в устата и накривено бомбе на квадратната му глава, беше онзи, който се опитваше с викове да привлече вниманието на тълпата и да я накара да млъкне.

Най-накрая мъжете утихнаха и насочиха вниманието си към говорещия.

— Така, всички важни банди са тук и все още нямаме убити — извика набитият мъж на платформата. — Това поне е нещо. Вече показваме напредък.

Никой не се засмя. Някой от немскоговорящите мъже превеждаше на останалите.

— Кълпепър го няма — чу се глас от тълпата.

— Кълпепър е мъртъв! — изкрещя друг. — Някой го пуснал от трийсетина-четирийсет фута право върху дебелата му глава.

Това вече ги разсмя. Мъжът на платформата размаха ръце, за да ги накара да замълчат.

— Е, докато хората на Кълпепър решат кой ще заеме мястото му, ние ще продължим с нашия проект и после ще им предадем какво сме решили.

— Какъв проект? — извика някакъв дебел мъж от предните редици. — Чуваме само разни големи приказки за много, много пари и нищо конкретно.

Преди човекът на платформата да заговори отново, един мъж от първата редица на немската група извика:

— Защо ни доведохте тук с тези… престъпници?

Останалите стотина и повече мъже избухнаха в гръмовен смях, някой извика „тези… престъпници“ обратно към германците. Други извадиха вездесъщите си автоматични ножове.

Мъжът на подиума отново размаха ръце, опитвайки се да въведе ред.

— Както ще чуете след малко, ние се нуждаем от анархистите за…

— Социалисти! — изкрещя германският работник, който се беше обадил преди малко.

— Тези социалисти анархисти — поправи се мъжът на платформата, — за нашия план. Те са необходимост. Професор Джеймс Мориарти ще ви обясни.

Едрият мъж кимна на Мориарти и седна на своя стол, докато професорът бавно се изправи и с отмерени крачки излезе напред.

— Господа — започна Мориарти и нещо в скелетестата му фигура с хлътнали очи накара пълната с мъже зала да утихне, — никой от вас не ме е виждал досега, но всички сте чували името ми. През последните две години и половина плановете ми са донесли повече пари на всяка една от вашите… организации… отколкото сте изкарвали някога.

Разнесе се тихо мърморене и Джеймс осъзна, че то изразяваше съгласие и одобрение.

Мориарти вдигна два пръста. Тишината се спусна като завеса.

— През следващия месец — продължи професорът с тих глас, който обаче достигаше до всеки ъгъл на огромното помещение, — вие и аз ще спечелим повече пари… истинско състояние… отколкото са били печелени някога в дългата история на престъпните начинания.

Всички продължаваха да мълчат. Накрая се извиси писклив глас, изпълнен със съмнение:

— Как?

— Точно на обяд на първи май — рече Мориарти, — президентът на Съединените щати ще натисне бутона, който ще запали всеки един електрически уред на Колумбовото Световно изложение. Стотици хиляди хора ще го гледат. Една секунда след като направи това, президентът Кливланд ще бъде убит — прострелян с далекобойна пушка от един от най-добрите убийци на света.

Тишината като че ли се сгъсти.

— В следващите петнайсет минути — продължи Мориарти, — вицепрезидентът на Съединените щати, заедно с държавния секретар и министъра на правосъдието също ще бъдат убити. Кончината им е внимателно планирана и гарантирана. В следващия един час кметовете и началниците на полицията в Чикаго, Вашингтон, Ню Йорк, Балтимор, Филаделфия, Бостън, Синсинати и още поне осем столици на европейски държави също ще бъдат убити.

— И как това ще ни донесе дори едно проклето пени? — извика някой от задните редове.

Мориарти се усмихна. Дори от високото място, на което се намираше, Хенри Джеймс видя тази ужасяваща усмивка, която го накара да се разтрепери и да се вкопчи още по-здраво в гредата.

— Нашите анархистки… социалистически… приятели в тази страна и из цяла Европа — рече той, сочейки немскоговорящите работници, — по даден сигнал ще нападнат полицейските сили в Чикаго, Вашингтон, Бостън, Лондон, Берлин… всички градове, които споменах, и още толкова. Полицията ще бъде нападната от засада на определени места в определени часове. Нашите анархистки приятели ще бъдат по-добре въоръжени от всякога — с пушки и пистолети, големи количества динамит и гранати — и времето на нападението трябва да бъде спазено точно. През този един час на първи май, който ще започне с публичната екзекуция на ръководителя на Съединените американски щати, площад „Хеймаркет“ ще изглежда като дребна, незначителна репетиция, каквато всъщност беше.

Внезапно Джеймс изпита ужасна нужда да кихне. Целият брезент беше посипан с кокоши пера, същото се отнасяше и до всички греди около него. Той стисна носа си с пръсти и започна да се моли наум.

— А ние кога… — попита някакъв мъж от тълпата с нисък, недоверчив глас.

— Вие кога ще се намесите? — завърши вместо него Мориарти. Скелетът отново се усмихна. Над стисналите носа му пръсти Джеймс видя как мъжете от първите редици страхливо отстъпиха назад.

— Когато паднат главите на ръководителите на тези потиснически правителства — каза Мориарти. — Когато те бъдат отрязани… — поясни той за по-неинтелигентните от публиката му. — Без кметове, началници на полицията и федерални чиновници ще настъпи пълен хаос. И в този хаос вие ще правите онова, в което сте най-добри… ще грабите. Ще плячкосвате. — Той замълча и езикът му се стрелна навън като змийски, облизвайки устните му. — Но не напосоки. И не без предварително планиране. Не, вие ще ограбите най-богатите домове в Ню Йорк и Чикаго, Вашингтон и Бостън, и всички други градове. Най-пълните банки. Най-богатите федерални и щатски златни хранилища. Ще грабите по план, който аз съм начертал и скоро ще споделя с вас… план, който е съвсем лесен и разбираем.

Отделните викове се сляха във всеобщ рев на одобрение и въодушевление.

— Ще бъде като при шибаните наборни бунтове в Ню Йорк, само че тоя път няма да дойде шибаната армия — изкрещя един мъж.

Джеймс си спомни наборните бунтове през 1863 година. Скоро след битката при Гетисбърг. Когато в Ню Йорк въведоха задължителна наборна служба — дотогава тя беше доброволна — уличните банди, съставени предимно от ирландци, се надигнаха в граждански бунтове, които продължиха дни наред. Домовете на някои от най-богатите фамилии в Ню Йорк бяха нападнати, жените бяха изнасилвани, откраднати бяха пари, картини и мебели. Цели квартали изгоряха до основи. Една ирландска банда подпали приют за чернокожи деца, като уби няколко от тях, просто ей така, за забавление.

— Ще бъде като нюйоркските наборни бунтове на хилядна степен — рече Мориарти, надвиквайки шума. — И вие сте прави… този път американската армия няма да бъде изпратена от бойното поле, за да спасява обсадените и малобройни полиции и милиции. Цялата плячка ще бъде… ваша.

Той се обърна и се върна при стола си.

Внезапно, сред въодушевените ревове, един мъж с ловджийска пушка в ръка скочи от мястото си и посочи със свободната си ръка нагоре, право към мястото, където Хенри Джеймс лежеше вкопчен в гредата, опитвайки се да е невидим.

— Плъх! — изкрещя мъжът с налудничави нотки в гласа. — Шибан плъх!

Преди Джеймс дори да успее да си помисли да запълзи назад, мъжът вдигна пушката си, прицели се право в Джеймс и стреля. Петима или шестима от останалите мъже, които също носеха ловджийски пушки, скочиха и също започнаха да стрелят по него.