Дан Симънс
Петата купа (4)

Глава 4

Хенри Джеймс беше убеден, че си има работа с луд човек. Нещо бе тласнало лицето Шерлок Холмс — ако това наистина беше онзи Шерлок Холмс, когото бе срещнал четири години по-рано на градинското парти на госпожа О’Конър — отвъд границите на здравия разум.

Но трябваше да признае истината, колкото и скандална да бе тя: Джеймс беше очарован от заблудата на Холмс, че е литературен герой, и искаше да научи повече за нея. Хрумна му, че някой ден от това може да излезе страхотен разказ — чийто главен герой може би ще бъде прочут писател, който също е започнал да вярва, че е един от собствените си герои.

Холмс беше поръчал коняк — лош избор, помисли си Джеймс, след шампанското и късната вечеря — но сега и двамата мъже отпиваха от чашите си, докато писателят обмисляше как да зададе въпросите си. Внезапно на покритата тераса на кафенето, намираща се от другата страна на дансинга, до който седяха те, настъпи шумна суматоха. Десетки хора наскачаха на крака; мъжете се покланяха; неколцина ръкопляскаха.

— Това е кралят на Бохемия — рече Холмс.

Хенри Джеймс се зачуди дали да не се съгласи с лудия, който седеше срещу него, но после реши да не го прави.

— Не съществува крал на Бохемия, господин Холмс — произнесе той с равен тон. — Това е Уелският принц. Чух, че вечеря тук от време на време.

Холмс, който вече не обръщаше никакво внимание на кралската особа в другия край на пълната зала, отпи от коняка си.

— Като че ли наистина не сте чели хрониките на Уотсън, публикувани в „Странд“, господин Джеймс.

Преди Джеймс да успее да отговори, Холмс продължи:

— Един от първите му публикувани разкази за нашите приключения — ако Джон Уотсън наистина е хроникьор и автор на тези приключения — беше озаглавен „Скандал в Бохемия“ и разказваше за един неделикатен случай — бивша примадона на Императорската Варшавска опера използва някаква снимка, за да изнуди прочут член на известно кралско семейство с неговите… романтични прегрешения. Уотсън, както винаги дискретен, измисли „краля на Бохемия“ в несръчен опит да прикрие истинската самоличност на кралската особа, която, разбира се, беше точно нашият Уелски принц. Всъщност този „скандал“ бе вторият път, когато измъквах принца от затруднение. Първия път ставаше въпрос за потенциален скандал, свързан с дълг при игра на карти. — Холмс се усмихна над ръба на чашата. — Естествено, не съществува и никаква Императорска Варшавска опера. Уотсън просто добросъвестно се опитваше да прикрие Парижката опера.

— Вие компенсирате опитите на доктор Уотсън да бъде дискретен с изумителна недискретност — промърмори Джеймс.

— Аз съм мъртъв — каза Шерлок Холмс. — За един мъртвец полза от дискретността няма.

Джеймс извърна глава към Уелския принц, който беше заобиколен от раболепни контета, неспиращи да се смеят и да се кланят.

— Тъй като нито съм чел, нито съм чувал историята… хрониката… на този „Скандал в Бохемия“ — рече тихо той, — мога само да предполагам, че вие сте успели да отнемете уличаващата фотография на принца от изнудващата го авантюристка.

— Успях… и то по изключително хитроумен начин — отвърна Холмс и се изсмя гръмко. Сред всеобщата глъч в пълния ресторант като че ли никой не го чу. — А след това жената успя да ми я отнеме, като остави на нейно място свой портрет в рамка.

— С други думи, сте се провалили — рече Джеймс.

— Провалих се — призна Шерлок Холмс. — Напълно. Безславно. Той отпи глътка от коняка си. — В цялата ми кариера само шепа мъже са успявали да ме надхитрят, господин Джеймс. Но никога преди и след това не съм бил надхитрян от… жена.

Джеймс забеляза, че Холмс произнесе последната дума с глас, натежал от презрение.

— Това има ли общо със скорошното ви откритие, че не сте реална личност, господин Холмс?

Високият мъж, който седеше на масата срещу Джеймс, потърка брадичката си.

— Предполагам, че всъщност трябва да ви помоля да се обръщате към мен с името „Сигерсон“, но тази вечер ми е все едно. Не, господин Джеймс, старият случай с Уелския принц и неговата бивша любовница — нека гние в мир — няма нищо общо с причините, които ме накараха да осъзная, че не съм, както казахте по-рано, „реален“. Искате ли да чуете тези причини?

Джеймс се поколеба само секунда-две.

— Да — отвърна той.

* * *

Холмс остави празната си чаша и отпусна ръце върху масата, сплитайки дългите си пръсти.

— Всичко започна, както често се случва с много неща в живота, с един обикновен домашен разговор — каза той. — Онези, които са чели хрониките на доктор Уотсън в „Странд“, знаят — от някои биографични сведения — че през 1880 година добрият доктор е бил прехвърлен от Пети нортъмбърландски мускетарски полк, тогава разпределен в Индия, в Бъркширския пехотен полк. На двайсет и седми юли същата година Уотсън е бил тежко ранен в битката при Мейуонд. Седмици наред животът му висял на косъм; парчето олово, проникнало в плътта му, било куршум от джезаил — онези големи сачми, изстрелвани от дългите, тежки мускети, с които са въоръжени бунтовниците в Афганистан — и то нанесло доста сериозни вътрешни поражения. Но Уотсън оцелял въпреки жегата, мухите и примитивната полева медицинска помощ — продължи Холмс. — През октомври 1881 година той бил изпратен обратно в Англия на борда на военния кораб „Оронтес“.

— Не мога да разбера как това доказва или опровергава… — започна Хенри Джеймс.

— Търпение — рече Холмс, вдигайки дългия си показалец, за да го накара да замълчи. — Куршумът го улучил в рамото — продължи той. — Много пъти, в турски бани и веднъж, когато се съблякохме, за да преплуваме река в едно от моите… приключения… виждах грозния белег. Но Уотсън нямаше други рани от войната.

Хенри Джеймс чакаше. Келнерът се приближи и Холмс поръча черно турско кафе и за двамата.

— Но преди пет години — помня деня през 1888 година — каза той, — раната от джезаилския куршум в рамото на Уотсън внезапно се превърна в рана на крака, от която той се оплакваше дори в писанията си.

— Възможно ли е да е имало две такива рани? — попита Джеймс. — Една в рамото на клетия човек и втора в крака му? Може да е получил второто нараняване в Лондон, по време на някое от вашите приключения.

— Втора рана от афганистански джезаилски куршум? — изсмя се Холмс. — Изстрелян по Уотсън в Лондон? Без аз да знам? Това е твърде неправдоподобно, господин Джеймс. И към тази неправдоподобност трябва да прибавим двата простички факта, че Уотсън никога не е бил раняван и по него никога не са стреляли в никое от нашите приключения, които е описал, и… най-вече това привлече вниманието ми… че първоначалната рана в рамото, която съм виждал, ужасяващата паяжина от белези и моравосинкавата входна рана, просто изчезнаха, щом Уотсън започна да говори и да пише за раната в крака му.

— Определено много странно — каза Джеймс. Той се зачуди как да постъпи, ако тази странна личност Холмс-Сигерсон, която почти сигурно беше избягал пациент от някоя охранявана лудница, внезапно започне да буйства.

— Не трябва да пропускаме и съпругите на доктор Уотсън — рече Холмс.

Джеймс повдигна вежда при този нелогичен извод.

— Той има твърде много жени — промълви Холмс.

— Значи доктор Уотсън е двуженец?

— Не, не — засмя се Холмс. Кафето им пристигна. Беше твърде горчиво за вкуса на Джеймс, но лудият като че ли му се наслаждаваше. — Те просто идват и си отиват — сякаш изведнъж се появяват и изчезват, най-вече в зависимост от това дали, за нуждите на писателя, Уотсън ще трябва да живее с мен в нашия апартамент на Бейкър Стрийт 221Б, или не. И имената им непрекъснато се променят на произволен принцип, господин Джеймс. Сега е Констанс. После е Мери. После изобщо няма име. След това отново е Мери.

— Съпругите имат навика да умират — каза Джеймс.

— Така е, слава Богу — кимна Холмс. — Но в реалността обикновено нещо ни предупреждава за това, някаква болест, и — ако не оздравее — следва определен период на скърбене за вдовеца. Уотсън, горкият, просто се мести отново при мен и приключенията ни продължават. Между тези въображаеми съпруги, имам предвид.

Хенри Джеймс се прокашля, но не измисли какво да отговори на това.

— Освен това съществуват и някои странности, свързани със самото ни жилище — не спираше Холмс, който изобщо не забелязваше очевидното отегчение на събеседника си. — Заживях — двамата с Уотсън заживяхме — на Бейкър Стрийт 221 малко след като се запознахме през 1881.

— И къде е тук парадоксът? — попита Джеймс.

— Когато тези мои съмнения се появиха и умножиха през зимата и пролетта на деветдесета и деветдесет и първа година — рече съвсем тихо Холмс, — отидох в кантората на градския земемер и прегледах последните карти на нашия квартал. От 1891 година, тоест цели десет години след първоначалното ни нанасяне на 221Б, къщите и останалите сгради на Бейкър Стрийт свършват на номер 85.

— Невероятно — промърмори Джеймс.

— Но най-вече… — продължи Холмс, сякаш изобщо не беше разбрал, че Джеймс е казал нещо, — точно онази… неяснота, липсата на ежедневни детайли, празнотата… в периодите между отделните ми случаи, ме накара най-силно да се съмнявам в съществуването ми извън някакво белетристично повествование. Сякаш съм жив… наистина… само докато разследвам някой случай.

— Възможно ли е причина за това да се окаже вашата… хм… склонност към злоупотреба с определени наркотици?

Холмс се засмя и остави чашата си с кафе на масата.

— Значи все пак четете приключенията ми в „Странд“!

— Съвсем не — каза Джеймс. — Но както вече споменах, някои по-млади мои приятели го правят. Спомням си коментарите им за това, че често сте си инжектирали… кокаин, нали? — Джеймс добре си спомняше интереса на Едмънд Гос към зависимостта на Холмс от наркотика. Това го беше накарало да заподозре, че самият Гос не е пропуснал да си го инжектира.

— Само седемпроцентов разтвор — засмя се Холмс. — Доста слабичък по скалата на всеки консуматор на опиум. Но след смъртта ми на двайсет и четвърти април 1891 година, аз успешно се излекувах от тази моя страст.

— Много добре — каза Джеймс. — Как успяхте да го направите?

— Чрез замяната му с много по-безвредна субстанция, наречена морфин — отвърна Шерлок Холмс. — И през последните седмици дори успях да открия още по-чудотворен и безвреден заместител — дестилиран от самия господин Байер, нашия германски приятел, който създаде аспирина — с толкова ниска степен на пристрастяване и липса на странични ефекти, че господин Байер и онези, които го използват, го кръстиха на героичните му качества^[1].

— И как точно? — попита Джеймс.

— Нарекоха го хероин — отвърна Шерлок Холмс, — и аз очаквам да се сдобия с по-големи… и далеч не толкова скъпи… количества от него в Америка, където двамата с вас отиваме следващата седмица. Морфин може да се намери в излишък по улиците на Съединените щати — в много по-големи количества, отколкото в Англия — тъй като много от десетките хиляди ранени войници продължават да го използват вече трийсет години след края на тяхната Гражданска война.

Джеймс гледаше опулено високия мъж.

— Отиваме в Америка? Ние?

— Заминаваме за Марсилия, за да хванем парахода, който ще отпътува за Америка рано сутринта — каза Холмс. — Преди седем години в тяхната столица беше извършено убийство, което съм длъжен да разреша, и е във ваша полза — огромна полза, драги ми Джеймс — да ме придружите. Не бих могъл с чиста съвест да ви изоставя в Париж, докато се намирате в такова меланхолично и вероятно саморазрушително състояние. Освен това… ще ви хареса! Играта е започнала и ни призовава да участваме в нея със същите увереност и неизбежност, с които следващият ви разказ или роман призовава творческата ви душа и писателското ви перо.

Холмс махна на келнера да му донесе сметката и плати, докато Джеймс продължаваше да седи с ококорени очи и зяпнала уста.