Дан Симънс
Петата купа (41)

16.

Господ може да му завиди

В късната сутрин, някъде около час след като влакът на Джеймс замина за Ню Йорк и след това за Бостън, Шерлок Холмс позвъни на новия електрически звънец на вратата на Хенри Адамс. Отвори му високият главен иконом Хобсън, който не изглеждаше твърде радостен, че вижда Холмс.

— Господин Адамс все още се грижи за сутрешния си тоалет — каза той и се приготви да затвори вратата под носа на детектива.

— Няма проблем — отвърна Холмс, промушвайки се покрай високия мъж, като междувременно свали шапката си и я тикна в ръцете му. — С удоволствие ще изчакам господин Адамс в кабинета му.

Когато нервираният Хобсън отиде да съобщи на господаря си, Холмс влезе в кабинета, сипа си прилично количество скоч с капчица вода и се разположи в голямото кресло, което се намираше точно срещу огромното тапицирано със зелена кожа бюро на Адамс.

Вдигна два пръста и ги разположи успоредно на онзи прозорец на Белия дом, зад който някога се бе намирал кабинетът на сестрата на президента Кливланд — преди да бъде заменена от двайсет и една годишната му булка, госпожица Франсис Фолсъм. Тъй като в деня на сватбата им Кливланд беше на четирийсет и девет, обществото сигурно е било шокирано от огромната разлика в годините им — повече от двайсет и седем — или поне малко е било притеснено от факта, че този брак е твърде необичаен, защото Кливланд беше изпълнител на завещанието на бащата на Франсис, Оскар Фолсъм, и се беше грижил за Франсис след смъртта му; той й беше купил жълта бебешка количка, когато тя е била само на няколко дни, и като че ли продължаваше да й подарява неща в ярки цветове.

В тази неделна сутрин Холмс се беше срещнал с Комитета по инспекция на параходите — в който бившият главен суперинтендант на вашингтонската полиция Уилям Брок беше заменен от началник Дениъл О’Мали, ръководителя на полицейските сили, отговарящи за охраната на Белия дом — и докато господин Рокхил, свръзката с Държавния департамент, се оплакваше, че трябва да пропусне неделната църковна служба, Холмс разпитваше вицепрезидента Адлай Стивънсън къде възнамерява да бъде на първи май около обяд, по времето, когато президентът Кливланд трябваше да натисне бутона, задвижващ всички машини на Световното Колумбово изложение в Чикаго.

Вицепрезидентът Стивънсън се замисли за миг, после погледна в джобния си тефтер и накрая каза:

— О, ще бъда в Белия дом от десет сутринта до късно следобед. Среща и обяд с представители на настоящия режим във Филипините, след което ще участвам в подписването на официално споразумение с тях.

— Къде ще се проведат срещата и подписването, господин вицепрезидент? — попита Холмс.

Стивънсън се замисли, но после си спомни.

— О, в стаята, която сега наричаме Малка стая за преговори.

— Дали случайно това не е онази стая, чиито прозорци гледат на север и може да се види през парка? Която се намира точно срещу дома на господин Хенри Адамс? — попита Холмс. — Стаята, която е била кабинет на сестрата на президента Кливланд през първия му мандат?

— Ами, да, мисля, че е същата стая — отвърна вицепрезидентът Стивънсън.

Холмс се обърна към господин Дръмънд, изключително интелигентния началник на тайните служби към Министерството на държавната хазна, и към господин О’Мали. От краткия разговор сутринта, който Холмс бе провел с О’Мали, детективът не беше останал с впечатлението, че мъжът е особено умен.

— Разполагаме със сигурни признаци, че и срещу вицепрезидента Стивънсън ще бъде направен опит за покушение по същото време, когато президентът трябва да бъде убит в Чикаго. Малката стая за преговори се намира на по-малко от двеста ярда северно от прозорците на дома на господин Хенри Адамс.

— Да поискаме ли разрешение събитието да бъде преместено в друга стая? — попита О’Мали.

— Аз бих предложил да държите вицепрезидента и гостите му извън Белия дом през целия ден — отвърна Холмс. — Може би трябва да изберете някоя вътрешна стая в Държавния департамент и да запазите в пълна тайна мястото и събитието.

Дръмънд кимна и Холмс разбра, че това ще бъде направено.

— Виждате ли как някой с добра пушка ще има чисто поле за стрелба по Малката стая за преговори от някой от прозорците на Адамс? — попита Холмс, сочейки с пръст.

— Господин Адамс никога няма да го позволи — каза началник О’Мали.

— До къщата на Адамс се намира домът на полковник Джон Хей — информира Холмс суперинтендантът на полицията Мур. — Не можем да притесняваме толкова важни хора само заради… близостта им… до Белия дом.

— Разбира се, че не — рече Шерлок Холмс.

— Ще видя какво може да се направи и ще се свържа с вас другата седмица — каза Андрю Дръмънд.

Холмс разбра, че това означава, че домът на Адамс ще бъде внимателно претърсен, най-добрите места за стрелба ще бъдат анализирани от снайперисти и началникът на Тайните служби — департамент, който не беше задължен от Конституцията да пази президента — щеше да разположи свои хора там на първи май.

— Началник О’Мали — каза Холмс, — все още ли изпращате двама от хората си да пътуват заедно с президента?

— Ами — отвърна О’Мали и се огледа, сякаш очакваше някой да му подскаже правилния отговор, — мога да изпратя повече хора или по-малки хора.

— По-малко^[1] — поправи го Холмс. Такова насилие над английския език му действаше по същия начин, както когато видеше да бият кучета или коне без причина. А не беше кой знае какъв любител на кучетата или конете. Но веднъж беше казал на Уотсън, че използването на „по-малки“ вместо „по-малко“, както и употребата на „аз“ в изречения като „Той даде парите на Стела и аз“^[2] от страна на хора, които се смятат за добре образовани, трябва да бъде намалена драстично — ако не напълно премахната — чрез няколко добре премерени пистолетни изстрела и обяснителна бележка, окачена на гърдите на жертвите.

— Смятате, че трябва да изпратя по-малки от обичайното? — попита началник О’Мали.

Тук се намеси вицепрезидентът Стивънсън, който намигна съвсем леко на Холмс.

— Знаем, че съществува заплаха срещу Белия дом, началник О’Мали. А в сравнение с онези… фантоми… които търсят другите, полковник Себастиан Моран е далеч по-прочут стрелец и авантюрист. Може би е най-разумно в този ден да задържим всичките ви двайсет и седем отлични полицейски офицери в Белия дом. Все пак вие сте обучени да го защитавате от незаконно нахлуване, а не да обикаляте навсякъде с президента, за да го пазите.

— Така си е — отвърна О’Мали. — Освен това охраната на президента се полага на полицейския департамент в Чикаго. Градът-домакин винаги поема тази отговорност.

— Отговорността само отчасти е на чикагската полиция — каза началникът на Тайните служби.

Холмс погледна към Дръмънд. Досега никой не беше отварял дума за това по време на срещите им.

— Какво имате предвид? — попита суперинтендантът на вашингтонската полиция.

Малко преди групата да се събере, Холмс беше попитал Дръмънд насаме дали според него Чикаго има съмнителното удоволствие да притежава най-корумпирания полицейски отдел в страната. Най-накрая началник Дръмънд беше кимнал утвърдително.

— Сега, когато и последният от картела Туид напусна Ню Йорк и все още не са се появили техни наследници в подкупването, чикагската полиция е най-корумпираната. Това е в кръвта им. Но сред тях има и добри мъже и не са много онези, които биха се съгласили да помагат и съдействат за убийството на президента.

Холмс беше кимнал с разбиране.

Сега началник О’Мали произнесе с гръмък глас:

— Какво искате да кажете с това, че чикагският полицейски департамент няма да отговаря за безопасността на президента Кливланд?

— От вратата на хотел „Лексингтън“, докато стигне района на Експозицията — тъй нареченият Бял град в Джаксън Парк — за безопасността му отговаря чикагската полиция — отвърна Холмс. — Но щом процесията влезе в неприкосновения терен на Световната Колумбова експозиция, групата, която директно ще отговаря за безопасността на президента на Съединените щати — да не забравяме и останалите четирийсет или петдесет висши сановници, които ще присъстват този ден, като всеобщият любимец, както разбрах, е президентът на Бразилия — е Колумбовата гвардия.

— Какво, по дяволите, е Колумбова гвардия? — попита О’Мали.

— Това е частен полицейски отряд, сформиран от Даниъл Бърнам специално за Световното изложение.

— И без чикагската полиция? — попита Мур.

— Без — отвърна началникът на тайните служби. — В района на Панаира Колумбовата гвардия ще има правото да задържа, разпитва и арестува — имат си един много симпатичен малък затвор точно до Мидуей Плезънс, но най-вече ще търсят изгубени деца, ще упътват хората, ще се намесват преди личните предпочитания към алкохола да се превърнат в обществен проблем и любезно ще се стараят стотиците хиляди клиенти, които са дошли на Изложението, да си прекарат добре.

— И колко на брой са тези Колумбови гвардейци? — попита вицепрезидентът.

— Около две хиляди, господин вицепрезидент — отвърна Холмс.

— Две хиляди! — изригна суперинтендант Мур. — Това е цяла армия!

— Мисля, че точно такова е било намерението на Даниъл Бърнам — рече Холмс. — Така нареченият Бял град ще бъде електрифициран много повече, отколкото в момента са Чикаго, Ню Йорк, Вашингтон или който и да е друг голям американски град. Приятните улични лампи и сияещи електрически „фенери“, блестящите магазинни витрини и прожектори, и светлината, струяща от огромните прозорци, и лампите по алеите, които ще осветяват шестстотинте акра на Панаира — в комбинация с най-високия брой обучени полицейски офицери, униформени и в цивилно облекло, на глава на населението — ще превърнат Белия град в най-безопасната градска среда в света.

— Стига да е достатъчно безопасна за президента Кливланд през няколкото часа, които ще прекара там — каза вицепрезидентът Стивънсън.

— С какви оръжия разполагат гвардейците? — попита Мур.

Холмс се усмихна.

— Повечето от тях носят свирка и къс меч в ножница.

* * *

Хенри Адамс влезе в кабинета си, облечен с домашен халат и чехли. Погледна намръщено детектива, който остана седнал в креслото.

— Виждам, че се чувствате като у дома си, господин Холмс.

Холмс се усмихна и кимна.

— И сигурно сте прекарали времето си в ровене из чекмеджетата и шкафовете ми.

— Само колкото да си сипя нещо, докато ви чакам, господин Адамс. Отлично уиски.

— Не смятах да се виждам отново с вас — рече Адамс.

Холмс кимна.

Адамс заобиколи бюрото си и се поколеба, сякаш се чудеше дали да остане прав, показвайки на Холмс, че е нежелан, или да седне. Накрая седна.

— Мисля, че предишния път бях пределно ясен, господин Холмс — каза той, — че това е последната ни среща. Че няма какво повече да обсъждаме нито на обществени места, нито насаме.

Холмс извади от джоба си една от малките картички с надпис „Тя беше убита“ и я постави върху зелената преса за попиване, която лежеше върху бюрото.

— Това няма нищо общо с мен — каза Адамс. Той разкъса картичката на парчета и ги хвърли в кошчето за отпадъци.

— Нед Хупър ме нае да открия кой изпраща всяка година тези картички на вас и останалите живи от „Петте купи“, и тъй като той вече също е мъртъв, вие сте най-близкият му роднина, чрез покойната ви съпруга, на когото мога да докладвам за резултатите от разследването ми — рече Холмс.

— Както сам признахте — каза Адамс, — вие сте срещнали покойния брат на съпругата ми само веднъж, преди две години, и то за по-малко от час. Това едва ли ви дава правото да наричате Едуард „Нед“ като приятелите и роднините му. Когато се налага да говорите за него, можете да използвате името „господин Фаулър“.

Холмс кимна.

— Господин Фаулър ми плати, за да използвам уменията си и да открия кой изпраща тези картички — както и, по собствените му думи, „да разбера дали Клоувър наистина е умряла от собствената си ръка, или по някакъв по-злокобен начин“ — затова в отсъствието на господин Фаулър ще докладвам на вас.

Адам се беше обърнал с лице към прозореца, но сега погледна към Холмс.

— Знаете кой ни е изпращал тези картички през последните седем години?

— Да.

Някакво овъглено дърво се разпадна в малката камина. Дори в затоплящите се пролетни дни Адамс продължаваше да поддържа огън в кабинета си. Холмс се зачуди дали овдовелият историк не чувства някакъв постоянен хлад.

След известно време, прекарано в мълчание, Адамс попита с рязък тон:

— И възнамерявате ли да ми кажете кой е?

— Не — отвърна Холмс.

Лицето на Хенри Адамс придоби ален цвят, макар устните му да пребледняха.

— Казахте, че тъй като клиентът ви, Нед, се е самоубил през декември, дългът ви повелява да докладвате на мен. Сега ми казвате, че няма да разкриете самоличността на човека, който през последните шест години ни преследва и тормози? Каква безочливост! Ако бях с няколко години по-млад, господин Холмс…

Холмс кимна, сякаш можеше да си представи как ученият Хенри Адамс пребива детектива.

— Достигнах до извода кой може да е човекът, който е написал и изпращал тези картички — рече той, — но настоявам лично да разговарям с този човек, и то насаме. Подобен разговор е невъзможен в момента, но ще го проведа в първата седмица от месец май.

— С две думи — сопна му се Адамс, — вие налучквате!

— Никога не налучквам — отвърна Шерлок Холмс. Той беше опрял събраните си пръсти в брадичката си и погледът му се беше зареял някъде надалеч. Върху лицето му, което твърде често изглеждаше безстрастно, освен в случаите, когато изразяваше въодушевление или усилена мисловна дейност, сега се беше настанило сурово изражение. Тази суровост не се отнасяше до Хенри Адамс, но въпреки това историкът се чувстваше неспокоен.

— Предполагам, че не сте открили нищо друго, свързано със „загадката“ на смъртта на клетата ми съпруга… която никога не е била загадка — каза Адамс. Изречението беше прозвучало доста тромаво и Адамс, писател и редактор, се намръщи.

Холмс като че ли се беше завърнал от мястото, където го бяха отвели мислите му.

— О, напротив — рече почти безцеремонно той. — Потвърдих със сигурност, че Клоувър… госпожа Адамс… е била убита.

Адамс зяпна от изненада, но макар че успя бързо да затвори устата си и се опита да контролира изражението на лицето си, минаха поне трийсетина секунди, преди да заговори отново.

— Убита? Как? От кого? И поради каква причина?

— Очаквам да получа отговора на три от въпросите ви до две седмици — отвърна Холмс. — Що се отнася до „как“, няма никакво съмнение, че смъртта й е резултат от поглъщането на арсеника във фотографския й проявител. Но въпросът остава в списъка, защото все още не сме сигурни как е била погълната основата.

— Значи всъщност се оказва, че вие продължавате да гадаете — каза Адамс.

— Никога не гадая, сър.

— Имате ли дори някакви… как ги наричаха във вашите евтини детективски разкази… заподозрени?

— Знам, че убиецът е един от трима души — отвърна Холмс, — като вашето име е на трето място в списъка.

— Аз! — извика Адамс, скачайки на крака. — Как смеете да ме обиждате, непоносим… — Останал без думи, историкът посегна към бастуна си, който беше облегнат на стената зад него.

— Имали сте време, познания и достъп до отровата, а що се отнася до мотива, убийството на брачен партньор винаги е имало най-сложните, лични и неразбираеми мотиви — каза Холмс. — В този случай всички около вас знаят, че съпругата ви винаги е била подвластна на меланхолията — самата тя е писала писма до дома по време на продължителния ви меден месец в Египет и други места, в които е признала на баща си, че е твърде… „завладяна от моя стар враг, меланхолията“, както се е изразила тя, мисля… за да разговаря с вас, нейния нов съпруг, или с когото и да било друг в продължение на почти две седмици. Подобна меланхолия, която от години е засенчвала всичко, в един момент започва да изтощава съпруга и вие самият сте описвали как тя е потъвала все по-дълбоко в тази нездравословна печал през онази последна година след смъртта на баща й през март осемдесет и пета.

Хенри Адамс стисна зъбите си толкова силно, че скърцането им прозвуча по-шумно от пропукването на дървата в камината. Той вдигна като тояга тежкия бастун и кокалчетата на пръстите му побеляха от силата, с която го стисна.

Холмс не помръдна, за да се защити, когато Адамс се наведе през бюрото към него с вдигнат бастун, треперещ от гняв. Собственият му бастун беше облегнат на съседния стол. Той не посегна към него, а остана спокоен на мястото си, вперил поглед в лицето на Адамс, с отпуснати спокойно в скута ръце.

Адамс хвърли бастуна на персийския килим и се срина в стола си, закрил очите си с ръка. След минутка изрече:

— Трябва да знаете, че не съм… убил… моята любима Клоувър.

— О, знам, че не сте — каза Холмс и опря лакти върху дървените облегалки за ръце на креслото, отпускайки брадичка върху сплетените си пръсти. — Но всеки компетентен полицейски офицер, а още повече компетентен и амбициозен областен прокурор, би могъл — и вероятно би успял, тъй като са ви разследвали толкова небрежно благодарение предимно на общественото ви положение и богатството ви — да ви изпрати на бесилото с благословията на съдебни заседатели с вашето положение в обществото.

Адамс отново зяпна, но този път не побърза да затвори устата си. Само погледна към Холмс през разперените си пръсти така, както дете би погледнало през пръсти към чудовището, криещо се в тъмния килер.

— Разполагали сте с достатъчно време, знаели сте къде госпожа Адамс държи смъртоносния арсеник и онази сутрин не е имало нито един прислужник, който да ви е видял да излизате за онова внезапно неделно посещение при зъболекаря ви. И тъй като изобщо не сте ходили при него, сигурно сте се скрили малко по-надолу по улицата, близо до парка, и сте изчакали, докато Ребека Лорн не се е приближила до входната ви врата. Тя ви е послужила като алиби.

— Щом сте измислили всичко това — рече Адамс с дрезгав глас, — защо не вярвате, че съм извършил това убийство?

Холмс отиде до отворения шкаф, където държаха бутилките, наля си още скоч и сипа малко бренди за Адамс, оставяйки го на бюрото, вместо да му го подаде.

— Знам, че сте невинен не заради очевидните ви качества — отвърна той, — а защото не сте видели Ребека Лорн да чака пред входната врата на вашия дом, чудейки се дали да почука и да се качи горе, както сте свидетелствали пред полицията. По-скоро сте я видели да изхвърча от дома ви, оставяйки входната врата отворена, почти изпаднала в истерия. Всъщност тя, а не вие, първа е открила тялото на госпожа Адамс.

— Откъде знаете това? — попита настоятелно Адамс и отпи голяма глътка от брендито.

— Самият вие сте изтичали до дома на вашия лекар, който се намира през две пресечки — и сте се върнали на бегом с него — а по-късно доктор Чарлс Хегнър разказа на пресата, че шишенцето с цианкалий все още се намирало отворено на масата в дъното на стаята, където тялото на госпожа Адамс се е свлякло на пода пред любимия й стол, и че на килима до нея се въргаляла празна водна чаша — каза Холмс. — Доктор Хегнър спомена също, че когато двамата сте пристигнали, госпожица Ребека Лорн ви чакала в съседната на спалнята на госпожа Адамс стая и че госпожица Лорн била толкова разстроена, че трябвало да й даде успокоително. В полицейския доклад, изготвен след разследването на лейтенант Хамънд — който пристигнал с двама мъже двайсетина минути след вас и Хегнър, но се задържал там само няколко минути, защото вие сте пожелали да останете насаме с тялото на съпругата си — се споменава за позицията на тялото и шишенцето с цианид, което вече било затворено, но не се казва нищо за водна чаша на килима.

— Тази сцена се е запечатала завинаги в съзнанието ми — каза Адамс, — но и аз не си спомням никаква водна чаша на пода.

— Шишенцето с отровата е лежало върху масичката, намираща се на известно разстояние от мястото, където госпожа Адамс е лежала на килима, преди да отнесете тялото й на дивана — каза Холмс, потупвайки устните си с два долепени пръста. — Всички го признават. И въпреки това до тялото на съпругата ви има петно от разлят химикал. Домакинката ви спомена, че смъртоносната течност е обезцветила ръба на килима и малко от лакирания под. Каза, че хората ви са подстригали мъхнатата горна част на килима и са подменили дъската на пода, за да се отърват от петната.

Бузите и слепоочията на Адамс отново се оцветиха в червено.

— Домакинката ми е имала нахалството да разговаря с вас за…

Холмс вдигна ръце с изпънати срещу Адамс длани.

— Полицията не е направила кой знае какво разследване, сър, но прислугата е трябвало да даде показания по време на най-мрачните часове на вашия траур. Разбрах, че сте прекарали два дни и нощи насаме с тялото и после не сте обявили, че погребението на госпожа Адамс ще бъде на девети декември, за да могат да присъстват и останалите ви трима приятели от „Петте купи“. Във всеки случай, открих информацията за изцапания килим и под в записките на лейтенант Хамънд.

— И защо това е толкова важно? — извика Адамс.

— До тялото на госпожа Адамс се е въргаляла водна чаша, от която съпругата ви очевидно е изпила отровата, и когато вие сте се върнали заедно с доктор Хегнър, тя все още е лежала там — каза Холмс. — Петната по килима и по дъските на пода сигурно са се получили от остатъците от смъртоносната течност, която е била останала в чашата, когато госпожа Адамс я е изпуснала. И въпреки това чашата е била изчезнала половин час по-късно, когато е пристигнал детектив Хамънд.

Холмс се наведе напред и сивите му очи проблеснаха пронизващо като на хищник.

— Някой е отнесъл чашата в промеждутъка от този половин час — каза тихо той. — Три дни след смъртта вашата домакинка госпожа Соумс казала на полицията, че в кухненския шкаф, където обикновено държат чашите за вода, има само единайсет малки водни чаши. Комплектът се е състоял от дванайсет.

Адамс допи брендито си.

— Кой? Ако не прислугата, кой би могъл да махне чашата… митичната чаша, която дори не си спомням да съм виждал? Полицията?

— Те казват, че не са, сър.

— Не… Не разбирам значението на водната чаша или… или на шишенцето с цианид — успя да промълви Адамс. — Защо са толкова важни?

— Много по-лесно е да принудиш някой да пие от чаша, отколкото от шишенце — отвърна Холмс.

Очите на Адамс сякаш изхвръкнаха от орбитите им.

— Да го принудиш? Някой е принудил Клоувър да изпие тази ужасна, разяждаща, болезнена, смъртоносна отрова?

— Да — отвърна Холмс. — Освен това от значение е и времето. В спалнята обикновено оставят ли се водни чаши?

— Не — рече Адамс с равен глас. — Клоувър мразеше кръглите петна, които оставяха по мебелите.

— А в прилежащата баня?

— Не — повтори Адамс. — В баните ни има чаши, но не от тези малките. А чашата на Клоувър си беше… на мястото… когато погледнах в банята няколко дни по-късно.

— За времето, през което вие сте отишли при зъболекаря си и после се сте върнали, заради шума, който е вдигнала госпожица Лорн, докато излизала през входната ви врата — започна Холмс и забеляза, че Адамс не го проправи, — би било много трудно за госпожа Адамс да мине през страничното крило и да слезе в кухнята, където са се намирали тези чаши… без да е била забелязана от госпожа Райън, вашата готвачка, която в същото време е работела в кухнята… а после да отнесе чашата горе и след това да премине през целия коридор на втория етаж, за да отиде в тъмната си стаичка, където се е намирал шкафът с фотографските проявители, и да се върне в стаята си, за да изпие отровата.

Адамс поклати глава, като човек, който сякаш се намира в някакъв лош сън.

— Нима предполагате, че… някой друг е отнесъл там чашата и шишенцето с отровата и се е скрил някъде на горния етаж, ослушвал се е и чакал тя да остане сама още преди да отида при зъболекаря ми?

— Напълно е възможно — каза Холмс.

— И това сигурно е била Ребека Лорн, която Клоувър харесваше и на която вярваше, и на която самият аз се доверих в дните след… след… — изпъшка Адамс. — Трябва да е Ребека Лорн, защото само тя е можела да вземе чашата във времето между посещението на лекаря и пристигането на лейтенанта от полицията.

— Почти сигурно е взела чашата със себе си — заяви Холмс, — но тя не е единственият заподозрян, ако това е убийство, а не самоубийство. Има и още един.

Адамс се втренчи в Холмс толкова напрегнато, че детективът почти се почувства изгорен от погледа на историка.

— Клифтън Ричардс… братовчедът на госпожица Лорн… също може да е замесен — каза Холмс. — Може да е бил в къщата и да се е измъкнал през задния вход, по стълбището за прислугата, и да се е озовал отвън още преди Ребека Лорн да е изтичала нагоре по стълбището, за да предупреди госпожа Адамс.

— Да я предупреди — повтори мрачно Адамс и с усилие фокусира погледа си върху Холмс. — Кой уби съпругата ми, господин Холмс? Умолявам ви… ако знаете, кажете ми.

— Ще знам със сигурност в следващите няколко седмици, господин Адамс. И точно затова искам да ви помоля за една услуга.

Адамс кимна съвсем леко.

— Убедих Джон Хей и Кабът Лодж да преместят с няколко седмици напред датата за посещението на Световното изложение в Чикаго, така че да присъстват на откриването на първи май; с частния им влак сигурно ще са там ден или два по-рано — каза Холмс. — А сенатор Камерън ще пътува с частната си яхта… „Великите езера“, мисля, че така я наричат… готов да хвърли котва на самия кей на Експозицията.

— Посещението на проклетата Експозиция ще помогне за разкриването на убийството на моята Клоувър и изправянето на убиеца или убийцата пред правосъдието? — попита Адамс.

— Да.

— Тогава ще отида заедно с Камерън, Хей, семейство Лодж и останалите. Макар че бях на Панаира във Филаделфия и едва не умрях от скука.

Холмс наистина се усмихна.

Докато се приготвяше да стане, Адамс го хвана за ръката и каза:

— Но защо им е да убиват Клоувър? Защо някой ще иска да навреди на тази умна, тъжна, самотна, мила жена?

Холмс се облегна назад, въздъхна и бръкна във вътрешния си джоб, откъдето извади малък син плик, завързан с розова панделка. Той беше отварян. Холмс извади отвътре написано на ръка писмо и го поднесе пред Адамс така, че историкът да може да си сложи очилата и да го прочете през бюрото.

Хенри Адамс се взря за миг в собствения си почерк, после промърмори нещо нечленоразделно и посегна към писмото.

— Не — рече Холмс, сгъвайки листа хартия, и го прибра отново във вътрешния си джоб. — Не мога да ви позволя да го скъсате, както направихте преди с картичката.

— Това е моя собственост! — изръмжа дребният историк.

Холмс кимна.

— Законово, да, сър. Макар да е собственост на друг човек.

— Защо й е на Лизи… как успяхте… защо ви е дала точно това най-интимно писмо? Най-голямата ми глупост?

— Не ми го е дала — отвърна Холмс. — Дори не знае, че е у мен. Наложи се да го взема назаем. Когато разследването ми приключи, ще го върна на мястото, където тя го крие.

— Разследване… — изсъска презрително Адамс. — Четенето на личната кореспонденция на хората. Промъкването в будоарите посред нощ. Кражбата…

— Уверявам ви, че ще го върна през следващите няколко седмици — рече Холмс. — Госпожа Камерън няма да разбере, че съм взел писмото от скривалището. Просто трябваше да знам със сигурност какво са използвали Ребека Лорн и така нареченият Клифтън Ричардс, за да изнудват госпожа Адамс.

— Изнудват? — Гласът на Хенри Адамс прозвуча така, сякаш всеки момент щеше да започне да се смее истерично. — Тогава значи аз съм убил Клоувър Адамс. Аз съм причината, алфата и омегата за смъртта на моята мила.

— Не — отвърна Холмс. — За да реша този случай, бях длъжен да намеря и прочета това писмо, господин Адамс, но ви уверявам, че това не ми достави никакво удоволствие. В него не открих нищо лошо. Това бе просто писмо от един ужасно тъжен човек, който е бил изоставен от потъналата си в меланхолия съпруга не само през последните няколко месеца, а години наред… среднощно любовно писмо до друга жена, която той е познавал добре и на която силно се е възхищавал. Наистина е било глупава постъпка, господин Адамс, но крайно човешка и разбираемо глупава.

— Вечерта на четвърти декември отидохме у семейство Камерън — каза Адамс с разфокусиран поглед, като омагьосан. — Два дни преди Клоувър… преди смъртта й. Лизи Камерън беше болна и това необичайно много смущаваше Клоувър. Тя знаеше… всички знаехме… че болестта на Лизи до голяма степен се дължи на пародийния й брак с Дон. Клоувър също го приемаше зле. Онази нощ взехме Ребека Лорн с нас… помня, че беше топло, изобщо не приличаше на декември.

За да развеселим Лизи, Клоувър бе донесла един огромен букет от жълти рози „Марешал Ниел“ — които не се намират лесно през декември във Вашингтон — и двете с Ребека отнесоха розите в стаята на Лизи. Познавате ли езика на цветята, господин Холмс?

— Донякъде.

Адамс се усмихна невесело.

— На езика на цветята, който беше толкова популярен тогава, жълтите рози означаваха „Твой съм със сърце и душа“. Това предаде тя на Лизи Камерън по-малко от четирийсет и осем часа преди смъртта си.

— Предавала е посланието на вас — рече тихо Холмс.

Адамс поклати глава.

— Ако Клоувър е знаела за моето… моето безумно, импулсивно писмо до Лизи от предишния юли… това писмо… — Той посочи джоба на гърдите на Холмс. — Ако се е опитвала да разбере дали е истина… ако Ребека Лорн я е дразнела със съдържанието на това писмо или дори с вероятността за съществуването му… и ако Лизи не е отрекла…

Холмс се пресегна през бюрото и леко стисна ръката на Адамс.

— Не позволявайте на въображението си да ви подведе, господин Адамс. Познавате доброто сърце на Клоувър. Цветното й послание до болната й приятелка почти сигурно е представлявало точно това — израз на любов и щедрост.

Но Холмс знаеше, че онази нощ бе имало някакъв сблъсък заради писмото от Хенри Адамс. Клоувър беше попитала Лизи Камерън дали е истина… дали съществува писмото от „моя Хенри“. Болна и в лошо настроение, Лизи се беше присмяла на тази мисъл, но се беше изхитрила и да не я отрече. Дори бе подразнила Клоувър и Ребека заради това, че искат да видят „този любопитен документ“. Холмс знаеше всичко това, защото освен че бе измъкнал писмото от скривалището за писма на Лизи Камерън на дъното на чекмеджето в скрина й, той беше задържал и дневника й от 1885 година достатъчно дълго, за да прочете всички вписвания от първата седмица на декември. После дневникът беше върнат на мястото му — с известен риск за агента на Холмс, който се занимаваше с тези неща — но детективът запази юлското писмо заедно с още няколко писма, взети по същия незаконен начин от други домове, докато не приключат събитията през следващите седмици.

Холмс виждаше и усещаше, че Адамс е на път да се пречупи. Това бе мъжът, който, след смъртта на съпругата си, беше отпътувал за Южния Пасифик със своя приятел художник за три години и повече от трийсет хиляди мили безцелно скитане. Това беше мъжът, който бе заклел великия скулптор Сен Годен да пази тайна и след това го бе накарал да му построи онзи мавзолей за живите във вътрешността на изумителния паметник не в памет на съпругата му, а в памет на собствената му мъка.

Стиснал шапката и бастуна си в ръка, Холмс се спря и извади друг лист хартия от джоба си.

— Хей ми даде това, макар че всичките ви приятели го знаят. Клоувър… госпожа Адамс… е започнала да пише писмо на сестра си Елън малко след като в неделя сутринта сте излезли, за да отидете при зъболекаря си. Знам, че си спомняте думите, но може би ако ги чуете отново, това ще ви помогне да възприемете нещата по друг начин:

Ако притежавах и капчица характер или доброта, щях да ги използвам, за да се върна към живота. Не мога да ти опиша с думи колко търпелив и любящ е Хенри. Господ може да му завиди — час след час той търпи и се надява, и губи надежда… Хенри беше — и все още е — неописуемо нежен и по-добър от всички вас, взети заедно.

Холмс сгъна писмото и го пъхна в джоба си при другото.

— Тя е написала това, господин Адамс, след като е научила за вероятното съществуване на юлското ви писмо до Лизи Камерън. Вече ви е била простила.

Адамс се изправи и обърна бездънния си поглед към детектива.

— Кога трябва да се видим отново, господин Холмс? Какъв нов ад ме чака… очаква всички ни?

— В Чикаго — отвърна Холмс. След което напусна къщата тихо, без да се обажда на Хобсън.