Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fifth Heart, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Васил Велчев, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Готически роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Историческо криминале
- Класическа криминална литература
- Криминална литература
- Свръхестествен трилър
- Характеристика
-
- Американска литература (САЩ и Канада)
- Бел епок
- Линеен сюжет
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Път / пътуване
- Четиво за възрастни
- Оценка
- 3,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015 г.)
Издание:
Автор: Дан Симънс
Заглавие: Петата купа
Преводач: Васил Велчев
Година на превод: не е указана
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Абагар АД
Отговорен редактор: Христо Блажев
Редактор: Ива Колева
Художник: Живко Петров
ISBN: 978-954-28-1964-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1198
История
- — Добавяне
Глава 25
— Братът на нашия приятел Хенри Джеймс, Уилям, вижда „личното аз“ на всеки един от нас като активен фактор, изпълнител от първо лице, един вид — онази част от нашето съзнание или съществуване, която ни поставя цели и определя действията ни за постигането на тези цели, независимо дали те са свързани със сближаването с някое красиво момиче, или възприемането ни като най-добри писатели на нашето поколение — каза Клемънс между дръпванията от пурата си. — Някой да не е съгласен с това определение?
За момент никой не отговори и Джеймс отново се заслуша в шумоленето на вятъра в клоните на близките дървета. Тогава Холмс каза:
— Това донякъде се подразбира, може би дори може да се нарече очевидно.
— Точно така! — извика Клемънс. — Тогава сигурно ще се съгласите и с определението на господин Уилям Джеймс за „аз-образа“ като самоотражение в трето лице… което разсъждава върху отличителните черти на характера ни, като например „Аз дружелюбен човек ли съм?“, или върху вярванията ни, като „Наистина ли вярвам във всемогъщия Бог?“, или „Всъщност харесвам ли шоколад?“, или което проверява състоянието ни… „Ядосан ли съм, че Клемънс само ми губи времето?“, и така нататък.
— Каква връзка има това с въпроса дали господин Холмс съществува, или не? — попита Хауълс.
Клемънс отпусна ръка върху коляното на приятеля си.
— Търпение, Хауълс. Търпение. — Той отдръпна ръката си и сплете пръсти върху корема си, залюлявайки стола. След това извади пурата от устата си и тръсна пепелта върху дървения под на балкона. — Братът на нашия приятел Хенри Джеймс, Уилям, ми обясни, че тези две части на всеки един от нас, аз-ът, какъвто ни е известен, и аз-ът, като субект на познание, са в непрекъснато взаимодействие, като понякога дори се съревновават помежду си.
— Как е възможно това? — попита Холмс. — Най-съкровеното „аз“ на човек, неговата душа, така да се каже, не може да бъде разделена на основание съперничество.
— А дали не може? — рече Клемънс. — Не сме ли ние, в най-дълбоката си същност, разделени в отношението към себе си? „Аз-образът“ пита: „Не съм ли добър човек?“, и се надява да е така, дори когато нашето „лично аз“ извършва егоистични и безразсъдни действия, с които наранява съпругите ни, децата ни, най-близките ни приятели. Не сте ли срещали, господин Холмс, бунтовници, които извършват най-ужасни неща — дори убиват — и въпреки това твърдят, че са добри хора, благородни хора, а техните гнусни престъпления са просто временни отклонения, извършени, така да се каже, против волята им?
— Срещал съм — отвърна след известно време Холмс. — Но не мога да разбера каква е връзката с въпроса дали съм истински човек, или литературен образ, който съществува само в ограниченото пространство на нечие писателско въображение.
Клемънс кимна и тръсна пепел на пода.
— Нашата малка лодка е претоварена, господин Холмс, но ние вярваме, че лека-полека ще стигне до брега. Нашето „лично аз“ е в действие; нашите „аз-образи“ преценяват действията ни, докато ние се убеждаваме, че въпреки всичко сме добри люде. И тъй като „аз-образът“ се превръща в „емпирично аз“, както го нарича брат ви — онази наша страна, която хората виждат и познават — значи то става известно на света. — Той издиша малък облак дим и измъкна сгънат лист хартия от джоба на жилетката си.
Всички мълчаха, докато Клемънс разгъваше листа хартия и го поднесе пред очите си, за да го прочете.
— Както пише вашият брат, господин Джеймс, „често съм изправен пред необходимостта да възприема някое от емпиричните си «аз» и да пренебрегна останалите. Ако беше възможно, нямаше да се откажа да съм едновременно красив и дебел, и добре облечен, и велик атлет, и да печеля по милион годишно, да бъда остроумен, бонвиван и покорител на дамските сърца, а същевременно да съм философ, филантроп, държавник, воин и изследовател на Африка, както и моден поет и светец. Но това е абсолютно невъзможно. Делата на милионера са несъвместими с идеалите на светеца; филантропът и бонвиванът са несъвместими понятия; душата на философа не може да живее в една телесна обвивка с душата на женкаря. Погледнато отстрани, толкова различни характери като че ли могат да се съчетаят в един човек. Но е достатъчно да се развие един от тях, за да заглуши веднага останалите. Човек трябва внимателно да проучи всички страни на своята личност, за да потърси спасение в развиването на най-дълбоката, най-силна страна на своя «аз». Всички останали страни на нашето «аз» са призрачни, само една от тях има реално основание в нашия характер и развитието й е сигурно. Неуспехите в развитието й са истински неуспехи, които пораждат срам, а успехът е истински успех, който ни носи истинска радост“.
Настъпи продължително мълчание — типично за групите, на които току-що са им прочели дълъг пасаж от книга — и накрая Хауълс заяви с жален глас:
— Сам, как, за бога, се случи точно сега да имаш тая страница подръка?
Клемънс се ухили и погледна към Хенри Джеймс.
— Преди десетина минути, в библиотеката, я откъснах от книгата „Принципи на психологията“ на брата на този човек.
— Срамота — каза Хауълс.
— По-добре да се счупи ръката на човек, отколкото да се разкъса книга — промърмори Джеймс.
— О, книгата е здрава — заяви Клемънс. — Но се признавам за виновен, че откъснах страница от красивата книга на Уилям. Страница… ъъъ… — Той огледа листа от двете страни. — Страници триста и девета и триста и десета.
— Непростимо — обяви Хауълс.
— Ще направя всичко възможно, за да я поправя — каза Клемънс. — Нали знаете, че самият аз съм в бизнеса с подвързване на книги. — Той се обърна към Шерлок Холмс. — Този пасаж не ви ли убеди, че дори да се смятате за литературен герой, неуспехите и победите ви си остават ваши?
— Абсолютно не — отвърна Холмс. — Ако съм пионка на някой бездарен писач, нито неуспехите ми, нито победите могат да се нарекат мои.
Клемънс въздъхна.
— Всичко е ясно обяснено за това теоретично „аз“, така да се каже, сборът от поведението, решенията и собствеността във всеки един определен момент — каза Хауълс. — Но какво става с „личното аз“? Къде е то през цялото това време?
След като никой не отговори на въпроса, Джеймс се прокашля и каза:
— „Личното аз“ познава всички минали мисли и ги обсебва — но извън времето, така да се каже — тъй като самото „лично аз“ е мисъл, която прескача от миг в миг, всеки път различна от тази в предишния момент, но същевременно я е погълнала заедно с всичко, което последната е смятала за свое.
Останалите трима го гледаха така, сякаш беше изпуснал газове. Хауълс пусна угарката си на пода и я стъпка с крак. Холмс бе отпуснал лулата в скута си.
— Разбирате ли — продължи Джеймс, макар да знаеше, че би трябвало да замълчи, — логиката на Уилям е, че понеже потокът на мисълта у всеки от нас се променя непрекъснато, няма причина да допускаме, че извън самия поток съществува нещо постоянно. Никаква душа. Никакъв главен дух. Никакво его. По-скоро има импулси на съзнание — мисли, които се обединяват в себе си и заради себе си — които, измежду всичко останало, са свързани и с непосредствените усещания на тялото. И Уилям смята, че всички тези мисли… като върховни „лични аз-ове“… могат да си спомнят и присвоят потока предишни мисли. Но „личното аз“ е винаги в движение, винаги се променя — като част от много по-голям поток на съзнанието, би казал някой.
Сам Клемънс хвърли угарката от пурата си през парапета на балкона.
— Да. Горе-долу това обсъждахме с господин Уилям Джеймс във Флоренция — поне докато не дойде време за еспресото.
— Обсъдили сте всичко това със словоохотливия ми брат само докато е траяла вечерята? — попита Джеймс.
— В никакъв случай! — извика Клемънс. — Това беше дълга италианска вечеря, последвана от бренди и кафе, и десерт и сирена, а после още бренди и накрая еспресото. Светът е бил създаден за по-кратко време. Или поне полуостровите и фиордите.
— Но ти говориш за идентичност, Сам, а не за реално съществуване — каза Хауълс.
— А не са ли те едно и също? — попита Клемънс. — Малкото ми куче ме познава, следователно аз съм си аз. Идентичност, добри ми господа!
— Малкото ми куче ме познава, следователно съм аз? — попита хладно Джеймс. — Това ли е дълбочината и широтата на братовата ми философия?
— Не съвсем — отвърна Клемънс. — Вашият брат Уилям ми обясни, че в най-широк смисъл аз-ът на един мъж е сбор от всичко, което той може да нарече свое: не само тялото, неговите болежки и психическите му сили, но също така и дрехите, съпругата му и децата, предците и приятелите му, конкурентите и върлите му врагове, репутацията и работата му, земите, конете, яхтите и банковите му сметки.
— Аз нямам яхта — рече тихо Хауълс. — Non navigare, ideo non esse.
Джеймс и Холмс изненадаха сами себе си, като се разсмяха на глас. Хауълс не плаваше с яхта, следователно не съществуваше.
— Ego navigare, ergo sum — каза Холмс. — Само че не съм. Не плавам, имам предвид.
Сега вече и Сам Клемънс се присъедини към смеха.
Внезапно Хауълс извика: „Вижте!“ и посочи с пръст.
Един елен се стрелна през сенчестата ливада зад дома на Хариет Бичър Стоу и се скри в храсталаците в северния й край, а мъжете на балкона се умълчаха. Джеймс се чудеше дали да не предложи да си тръгват; двамата с Холмс ги чакаше продължително пътуване с влак.
Клемънс заговори, но гласът му прозвуча странно, напрегнато, резервирано.
— Точно преди миналата седмица да отплавам от Генуа — каза тихо той, като вече не се люлееше в стола, — дъщеря ми Сузи отпразнува двайсет и първия си рожден ден. Това ме обезпокои по някаква причина — не само защото дъщеря ми пораства и никога повече няма да е моето малко момиче, което, бог знае, си е достатъчно обезпокоително. Собственият ми рожден ден беше миналия ноември — навърших петдесет и седем години — и си спомням как си мислех, всъщност си мисля и до днес, че ми се иска да беше седемнайсетият или деветдесет и седмият, която и да е възраст, само не и петдесет и седем.
След като никой не каза нищо, Джеймс се улови да мисли за собствения си петдесети рожден ден — до който оставаха по-малко от две седмици — и как се беше кълнял, че докато навърши петдесет, ще бъде признат за майстор в своята сфера на работа. Вместо това едва успяваше да издаде някой нов разказ. Опитваше се да започне отначало като писател — на петдесет години! — да спечели състояние, като пише за сцената. Ентусиазмът му от тази трансформация затихваше с всеки изминал ден, откакто бе напуснал Париж и бе отплавал за Америка.
Той знаеше, че Хауълс е на петдесет и шест години. Клемънс, както се беше оплакал, скоро щеше да навърши петдесет и осем. Едва трийсет и девет годишен, Холмс бе младежът в групата.
— Хората се чудят защо се връщам толкова често в Щатите — и защо ще продължа да го правя, независимо от продължителността на изгнанието ми в Европа — продължи Клемънс, — затова когато ме попитат: „Защо ходите толкова често дотам, господин Твен?“, аз им отговарям… „Ами, отчасти заради здравето ми, отчасти, за да науча пътя“. Но го правя най-вече, господа, защото искам да убедя своя „аз-образ“, че наистина съществувам, че в господин Самюъл Клемънс има нещо повече от дрехите му, съпругата и децата му…
Четиримата бяха спрели да се люлеят и сега тримата мъже гледаха белокосия хуморист.
— Разбирате ли, господа, сънувах, че съм се родил, пораснал съм и съм станал кормчия на кораб по Мисисипи — каза Клемънс почти шепнешком. — Сънувах, че съм миньор и журналист в Невада и пилигрим на хубавия кораб „Квакер Сити“ и пиша много популярна книга за пътешествията ми зад граница, и че имам жена и деца, да, и отивам заедно с тях да живея във вила край Флоренция… и този сън не спира да се повтаря, и понякога ми се струва толкова реален, че почти започвам да вярвам, че е истина. Но няма как да се каже… няма как да се каже със сигурност, господин Холмс, господин Джеймс, скъпи ми Хауълс… защото ако някой бъде подложен на изпитание, то също ще бъде част от съня, което означава, че просто ще подпомогне заблудата. Ще ми се да знаех… ще ми се да знаех… — Клемънс наведе поглед и за един ужасен миг Джеймс си помисли, че той може би плаче.
— Да знаеше какво, Сам? — попита Хауълс.
Клемънс вдигна глава и очите му бяха сухи. Хладни, с изморен и отнесен поглед, но сухи.
— Ще ми се да знаех дали всичко това е сън или истина — рече той.
— Ливи е истинска — каза Хауълс. — Тя е онази неоспорима точка в реалността, за която можеш да се хванеш, когато черното куче и сините дяволи започнат да те дърпат надолу.
— Ливи… Оливия — каза Клемънс и кимна. — Неотдавна написах нещо за Адам и Ева… за това как Адам не знаел как се нарича новото същество, създадено от реброто му, и колко бил озадачен от всичките тези нови събития, над които нямал никакъв контрол. Разбирате ли, той я е ненавиждал. Тя нарушила идеалното спокойствие на самотния живот, който водел в Градината. Но годините минаваха и аз накарах Адам да промени мнението си. „Виждам, че съм сбъркал за Ева — казва той. — Защото е по-добре да живееш извън Градината с нея, отколкото вътре без нея.“
Джеймс си помисли, че Клемънс е приключил с дългото си отклонение, но хумористът се прокашля и каза:
— Когато най-накрая Ева умира, след като е прекарала векове заедно с Адам, той издялва надгробния й камък от дърво и върху него издълбава надпис: „Където беше тя, там беше Раят“.
Клемънс се огледа със смутено изражение.
— Е, ние обсъждахме реалността и самоличността на господин Холмс, господа. Господин Холмс…
Той погледна към детектива.
— Господин Холмс, вие ще имате самоличност, докато на света има лупи и карирани шапки с наушници и две козирки.
Хауълс се подсмихна.
— О, мили боже! — изстена Холмс. Той сви ръцете си в юмруци и ги опря върху коленете си. — Художникът на „Странд“, онзи, който нарисува тази моя версия — каза детективът, — се нарича Сидни Паджет. Никога не съм имал съмнителното удоволствие да се запозная с него, и той, от своя страна, никога не ме е виждал. Никога не съм позволявал моя фотография или фотогравюра да се появи в който и да е вестник, независимо колко сериозно е било престъплението или колко хитри са били престъпниците. Паджет има само смътна представа, получена от разказите на Уотсън, за това как изглеждам или как се обличам. Тъй като от „Странд“ първоначално възнамерявали да поверят илюстрациите на по-големия брат на Сидни, Уолтър, може би единственото му утешение е, че по-малкият му брат използвал него като модел за мен. Тоест за детектива Шерлок Холмс от илюстрациите на „Странд“.
Холмс удари силно с бастуна си по дървения под на балкона.
— Наистина притежавам подобна мека шапка с наушници, но не може да се каже, че я нося постоянно, както може да се предположи от илюстрациите на Паджет. И да, понякога наистина пътувам с вълнено палто с висока яка, но така пътуват хиляди други английски джентълмени, които напускат града. Ето я и лупата, която използвам, за да изследвам прах, пепел, частици, нишки и други дребни улики… — Холмс бръкна в джоба на сакото си и извади мъничка лупа без дръжка; тя беше дебела и с черна рамка, като онези, които се използват за увеличаването на детайли в голяма карта.
Клемънс и Хауълс се смееха на избухването на Холмс; против волята си се подсмихна и Джеймс.
— Какво пък — каза Клемънс, докато Холмс седеше мълчаливо, облегнат на бастуна си, — аз мога само да си мечтая за запазена марка като вашата шапка, палтото с висока яка и лупата, господин Холмс. Бог ми е свидетел, че обичам да бъда известен и да ме разпознават по улиците. Да ми простят Провидението и презвитерианците, но аз живея заради известността и моето собствено незначително късче слава. Аз вярвам, че животът е достатъчно кратък и без да го изживееш незабелязано от мнозинството. Ако не бяхте станали известен със своята шапка, господин Холмс, може би аз щях да нося такава. Толкова ми харесва да се отличавам в тълпата.
— Сложи си такава шапка в някой германски или американски град — рече Хауълс, — и ще се отличаваш в някоя лудница.
Джеймс отново се подсмихна.
— Носете бяло — каза Шерлок Холмс.
— Моля? — рече Клемънс, докато подготвяше следващата си пура.
— Облечете бял костюм… но с обикновени черни обувки — каза Холмс.
— От време на време лете нося бели костюми — каза Клемънс, дръпвайки от пурата си, за да я разгори. — Прекрасен, удобен бял ленен костюм. И, да, с обикновените ми черни обувки, което е смъртен грях и неописуем faux pas в Нюпорт и в няколко клуба, в които са ме канили. Но, уви, когато температурите скочат и настъпи сезонът на белите костюми, аз съм просто един сред многото.
— Носете ги през зимата — каза Холмс. — Носете ги целогодишно.
— Целогодишно? — повтори Клемънс и погледна към Хауълс, който само се усмихна и сви рамене. — Ако го направя, наистина ще ме вкарат в лудница.
— С вашата известност… слава всъщност — рече Холмс, — и с косата ви като бяла грива, това ще бъде прието като атрактивна ексцентричност, прищявка на велик и забавен човек. Ще се отличавате във всяка тълпа поне от септември до май. Белият костюм ще се превърне във ваша запазена марка в обществото. Вижте, идва Марк Твен!
Клемънс се засмя заедно с останалите, но погледът му проблесна пресметливо.
Хенри Джеймс, който си беше позволил да се потопи във всеобщото настроение — което му се случваше твърде рядко — каза:
— Господин Клемънс, ако някой ви попита защо през цялата зима носите бял ленен костюм, кажете му, че чистотата е от първостепенно значение за вас и че сте осъзнали, че мъжете носят черни костюми просто за да прикриват мръсотията и саждите. Колко седмици или месеци — години дори — минават между отделните почиствания на тези тъмни костюми? Не, сър… вие отказвате да бъдете част от тази подозрително тъмна тълпа. Чистотата е най-близко до светостта, можете да кажете, а Марк Твен е най-близко до белия си ленен костюм.
Този път Клемънс се разсмя с цяло гърло заедно с останалите.
* * *
Хауълс остана заедно с Клемънс в Хартфорд, и хумористът направи следобеден кръг от посещения и вечеря със стари приятели от Кънектикът, които може би имаха пари за инвестиране или заем. Джеймс и Холмс хванаха следобедния влак за Ню Йорк, откъдето щяха да се качат на вечерния влак за Вашингтон.
— Хенри Адамс ще си бъде вкъщи само след няколко дни — каза Джеймс, след като направиха прекачването в Ню Йорк. — Любопитен съм как ще се представите пред него… като безстрашния норвежки изследовател Ян Сигерсон или като лондонския детектив-консултант Шерлок Холмс. Разбира се, вие двамата с Джон Хей разполагате с три или четири дни, за да изберете най-добрата линия на поведение.
Холмс четеше малък пътеводител на Чикаго, който си беше купил в павилион на Гранд Сентръл, но сега погледна към Джеймс, който седеше срещу него.
— Боя се, че двамата с Хей няма да имаме повече време, за да обсъдим тези неща. Господин Адамс се връща днес — почти сигурно преди ние двамата да се върнем в дома на господин Хей.
Джеймс примигна.
— Но Джон Хей каза… прислугата каза… всички казаха… — Той възвърна самообладанието си и се облегна на бастуна си. — Сигурен ли сте в това, господин Холмс?
— Напълно, господин Джеймс.
— Значи ще бъдете представен на Адамс като Шерлок Холмс или като господин Сигерсон? — попита Джеймс.
— С малко повече късмет утре сутринта ще сме се преместили в онези намиращи се наблизо стаи под наем, за които ви спомена господин Хей. Сигурен ли сте, че са задоволителни?
— Бяха през осемдесет и трета, когато за последно идвах тук и Клоувър Адамс уреди да отседна там — отвърна Джеймс. — Светли, чисти стаи — а Хей каза, че всеки от нас ще има отделна стая.
Холмс кимна.
— Уединението ще помогне на разследването ми.
Джеймс се загледа в пейзажа, покрай който минаваха, към малките бели къщи, червени плевни, наскоро разорани ниви и малки късчета гора, озарени от топлата светлина на залязващото слънце. Когато отново се обърна към спътника си, той каза:
— Доколкото разбирам, вие предпочитате да бъдете представен на Хенри Адамс като себе си — като Холмс.
— Това ще опрости нещата — отвърна Холмс и в продължение на половин час двамата пътуваха в пълно мълчание.
— Господин Джеймс — каза най-накрая Холмс, — тъй като известно време може да нямаме възможност да разговаряме насаме, позволете ми да кажа, че теорията на вашия брат Уилям за „личното аз“ и „аз-образа“, която ни представи господин Клемънс, ми беше изключително интересна.
Джеймс кимна одобрително и потисна въздишката си. Вече петдесет години оставаше в сянката на по-големия си брат, и макар искрено да обичаше Уилям — част от Джеймс все още искаше да го следва наоколо и непрекъснато да бъде с него, както правеше като малко момче — щеше да е приятно вече, на петдесетгодишна възраст, да пристъпи в светлината на собствената си известност, на собствените си постижения, на собствения си живот.
— Споменавам го — продължи Холмс, — защото откривам същия анализ на полифоничната диалогичност на многобройните аз-ове и особено на духовното ядро, която „личното аз“ непрекъснато улавя в потока на мисли и събития — брат ви толкова гениално го е нарекъл „поток на съзнанието“ — и във вашето писане, сър. Тоест във вашите разкази, романи и герои. Изумен съм как двама братя, които през повечето време са разделени от цял един океан, могат толкова умело да стигнат до една и съща интерпретация и обяснение на човешкото съзнание — вашият брат от научна гледна точка, а вие от литературна, и то дори още по-мащабно.
За пръв път от години Хенри Джеймс изгуби дар слово. Накрая успя да каже само:
— Благодаря ви, сър. Чели сте творбите ми? — Той долови странните нотки в гласа си при задаването на този въпрос.
— От години чета и се наслаждавам на творбите ви — отвърна Шерлок Холмс. — Поради причини, които може да са твърде очевидни, намирам вашата „Принцеса Касамасима“ за възхитително изследване върху това как работническата класа в Англия и Америка се обръща към анархията… и към тероризма.
Джеймс отново кимна скромно на събеседника си. Писателят беше прекомерно доволен от своята „Принцеса Касамасима“. Първо, защото романът беше съвършено различен от „Дейзи Милър“ и многото му разкази за първата среща на млади американки с Европа, но книгата получи малко и смесени отзиви от критиката.
И сякаш отново прочел мислите му, Холмс каза:
— Прочетох една рецензия в „Таймс“, която критикуваше романа — и вас — заради твърде наситените социални контакти в неделите. — Детективът поклати глава и се усмихна. — Този критик, както вероятно и мнозина от вашата висша класа, просто не разбират, че за чуждестранната работническа класа, която описвате, неделните следобеди са единственото време, в което те могат да развиват някаква социална дейност.
— Точно така! — възкликна Джеймс, който, за да напише романа, в който разказваше за работниците с чуждестранен произход, беше направил по-задълбочени проучвания, отколкото за която и да е друга от книгите си. — Благодаря ви, че сте го осъзнали.
— Затворът, толкова умело описан в книгата ви, е „Милбанк“ — каза Холмс. — Видях ви там — вътре в затвора — рано една декемврийска утрин през осемдесет и четвърта. Придружаваше ви един от навъсените дневни надзиратели; той ви водеше към женското крило — сигурно беше решил, че то няма да подейства толкова угнетяващо върху чувствителността на един прочут писател. Но надзирателят с малкия фенер вървеше толкова напред, че вие изглеждахте сам, докато се промъквахте по тесните метални стълби покрай килиите, отърквайки раменете си в студените каменни стени.
— Да! — възкликна изуменият Джеймс. — Но по време на посещението ми не видях друг джентълмен там. Нито дори директора на „Милбанк“, с когото се бях свързал, с помощта на един мой любезен приятел в Уайтхол, за да получа разрешение за посещението. Къде бяхте вие, сър? Вероятно в процес на предаване на някой злодей, когото двамата с доктор Уотсън току-що сте били заловили?
— Бях затворник — отвърна Холмс. — Видях ви през мъничката шпионка на вратата на килията ми — пазачите твърде често ги мързи дори да я затворят — преди да изкачите стълбите към женското отделение.
— Затворник? — ахна Джеймс. Той знаеше, че изумлението му се е изписало на лицето.
— Прекарах там дегизиран почти два месеца — ако затворническото облекло, следите от побой и острото недохранване заради помията, която предлагат в „Милбанк“, могат да се нарекат дегизировка — и планът ми беше да се сближа с друг затворник, за когото бях сигурен, че е убиец на млади жени, но признавам, господин Джеймс, че неведнъж през ума ми минаваше мисълта, че ако нещо се случеше с инспектор Лестрейд и директора на затвора, и до ден-днешен щях да си лежа в „Милбанк“.
— Кой беше убиецът? — попита тихо Джеймс.
— Един завършил в Оксфорд адвокат на име Монтагю Друит[1] — каза Холмс със замъглен поглед, сякаш гледаше назад във времето. — Освен това Друит беше учител с отбелязани в характеристиката периодични умопомрачения и една неделя е бил открит край училището, в което преподавал, омазан с кръв. Вътре в училището се намирало мъртвото и подложено на вивисекция тяло на някоя си Мери О’Брайън, една от ученичките му. Друит е намерен за виновен от съдилището от по-нисша инстанция, но остана в затвора „Милбанк“ само няколко дни повече от мен. Имаше приятели по върховете, особено в Инс ъф Корт[2], и на втория процес го обявиха за невинен — приеха обяснението му, че наминал през училището в неделя, за да си вземе учебниците, за да се подготви за уроците в понеделник, намерил госпожица О’Брайън там мъртва и в скръбта си я прегърнал — което обяснява голямото количество кръв по дрехите му.
Нито у господин Друит, нито в близост до мястото, където бе извършено престъплението, не бе открит нож, затова съдът го освободи. Той беше джентълмен, разбирате ли — каза Холмс. — Но аз видях тялото на госпожица О’Брайън, преди да го отнесат. То беше разчленено, сър. Тялото й бе изкормено и нарязано на парчета — и всяко парче беше мушкано и кълцано, докато бе станало почти на кайма. Дори най-състрадателният джентълмен не би прегърнал творението на този касапин.
— Значи според вас той е виновен? — попита Джеймс.
— След като го освободиха, аз намерих ножа в близкия канал, където го беше изхвърлил — каза Холмс. — На него дори бяха издялани инициалите му. И стоях в една и съща килия с него цели седем седмици. Той никога не призна престъплението си, Уотсън… Ужасно съжалявам, господин Джеймс… но в усамотението на онази тъмна, влажна килия край Темза, Друит ми говори достатъчно със самодоволна усмивка за това, че никой не е разкрил престъплението, което, според моето професионално мнение, той почти се похвали, че е извършил.
— И Скотланд Ярд сигурно са го арестували, след като сте им показали ножа и сте им разказали за поведението му? — каза Джеймс.
— Скотланд Ярд пропуска много неща, господин Джеймс — включително този нож при претърсването на терена веднага след извършването на престъплението. Включително фамилната история на пристъпите на лудост у Друит. Но Скотланд Ярд не иска да афишира нещата и престъпниците, които изпуска.
— Какъв ужас — каза Джеймс, виждайки Холмс в нова и странна светлина. — Какво се случи с господин Монтагю Друит?
— След като го освободиха от „Милбанк“, той направи още по-успешна кариера като адвокат — отвърна Холмс. — Когато през осемдесет и осма убийствата в Ийст Енд, извършени от тъй наречения Джак Изкормвача, привлякоха вниманието на пресата, аз отидох заедно с господин Андерсън от Криминалния отдел, за да разгледам заподозрените. През този период имаше още няколко убийства на жени, но аз бях сигурен, че убийствата на Изкормвача са само пет — горките дами Чапман, Страйд, Никълс, Едоус и някоя си Мери Кели, която бе познавала убитата през осемдесет и трета госпожица О’Брайън. Бях убеден, че мъжът, който се крие зад самоличността на Джак Изкормвача, е господин Монтагю Друит.
— Но Джак Изкормвача така и не беше заловен! — настоя Джеймс.
— Не, но трупът на Монтагю Друит беше изхвърлен от Темза на трийсет и първи декември хиляда осемстотин осемдесет и осма — рече Холмс. — Полицията го определи като самоубийство.
— А беше ли… самоубийство? — попита Хенри Джеймс.
— Не — отвърна Холмс. Сивите му очи излъчваха такава студенина, че Джеймс би ги описал като нечовешки, змийски. Но змия, която беше едновременно доволна и дълбоко натъжена.
Внезапно Хенри Джеймс почувства как го залива хлад и настръхва.
Най-накрая каза:
— Благодаря ви отново за коментарите върху моята „Принцеса Касамасима“. Поласкан съм, че някой като вас, с око за детайлите, одобрява проучването ми.
Холмс се усмихна.
— Спомняте ли си местоположението на хотел „Гленъм“, където снощи вечеряхме с господин Клемънс?
— Разбира се — отвърна Джеймс. — На Бродуей 995.
— Добре, господин Джеймс — рече Холмс. — На десет пресечки от този хотел се намират над трийсетина бирхалета, профсъюзни зали, аудитории и дори църкви, в които анархистите се срещат всяка седмица. Защото вашите американски анархисти са предимно социалисти, а вашите американски социалисти са предимно германци… сравнително скоро пристигнали германски имигранти, ако трябва да бъда по-точен.
— Никога нямаше да се досетя за това, сър — каза Хенри Джеймс. — По-голямата част от работниците в моята „Принцеса Касамасима“ бяха германци, разбира се, но причина за това бе преобладаващото мнение… стереотип, така да се каже, в Англия.
— Немските квартали в Долен Ийст Сайд в Ню Йорк са връзката с деветдесет и осем процента от анархистките настроения и дейности в Америка — продължи Холмс, сякаш Джеймс не беше казал нищо. — Открих, че са съсредоточени предимно в Десети, Единайсети и Седемнайсети градски район. Германците наричат тази част от Ню Йорк Kleindeutschland — „Малка Германия“, макар да съм сигурен, че нямаше нужда да ви го превеждам. Този район граничи с Четиринайсета улица на север, с Трето Авеню и Бауъри на запад, с Дивижън Стрийт на юг и с Ийст Ривър на изток. Той е бил Kleindeutschland още от Гражданската война.
— Но вие, сър, едва ли твърдите, че всички германски имигранти в Ню Йорк са анархисти.
Холмс продължаваше да се усмихва.
— Разбира се, че не — отвърна тихо той. — Но твърдя, че изненадващо голям брой от вашите германски имигранти са донесли със себе си социализма от Европа, а в сърцевината на най-фанатичния социализъм тлеят въгленчетата на днешния анархизъм и терор.
— Трудно мога да повярвам на това — рече Джеймс.
— Между хиляда осемстотин шейсет и първа и хиляда осемстотин и седемдесета година — продължи Холмс, — някъде около 0,3 процента от вашите имигранти са от Австрия и Унгария, по-малко от осем хиляди души. Между хиляда осемстотин осемдесет и първа и хиляда осемстотин и деветдесета над 6,7 процента от вашите имигранти са германци или австрийци, почти седем процента от общия имигрантски поток. Близо осемдесет и две хиляди души, повечето от които са предпочели да живеят в най-населените части на Ню Йорк или Бруклин, а не да се придвижат на запад. И процентът им нараства драматично. Демографите, които работят в департамента на брат ми Майкрофт в Уайтхол, предричат — и то, чувствам, с голяма увереност — че до хиляда и деветстотната година цели шейсет процента от цялото ви имигрантско население ще бъдат германци, почти шестстотин хиляди германски мъже, жени и деца, а до хиляда деветстотин и десета германците от нисшата класа ще достигнат почти двайсет и пет процента от всички имигранти, наброявайки повече от два милиона души.
— Но сред тях със сигурност има германски имигранти, които са усърдни работници, богобоязливи… имам предвид, че споменахте само няколко бирхалета… — заекна Джеймс.
— Само сега, през хиляда осемстотин деветдесет и трета, съществуват повече от двеста германски бирхалета, които са свързани с анархисткото движение в Ню Йорк — каза Холмс. — Много от тях са от типа, който те наричат Lokalfrage — сигурни места — където могат да говорят свободно или да провеждат социалистически сбирки, на които открито да обсъждат анархистките си планове.
Холмс се наведе напред, отпускайки тежестта си върху бастуна.
— И да, вашите германски имигранти са много трудолюбиви, господин Джеймс — мога да го потвърдя, защото работих заедно с тях при най-нечовешки условия във фабриките в Ню Йорк. Но мнозинството от тях отказват да учат английски език. А образованите сред тях — а грамотността е на много високо ниво сред германската общност, както несъмнено знаете — са прочели и приели идеите на техните европейски комунистическо-анархистки философи, като Бакунин, и напоследък са се прехвърлили към още по-крайни комунистическо-анархистки лидери като Пьотр Кропоткин, Ерико Малатеста и Елизе Реклю. Вашите германски емигранти са донесли със себе си не само способността да работят усърдно шест дълги дни в седмицата, но и омразата си към висшите класи и интереса си към анархията, и… у малцинството от тях, което все пак е твърде голямо като брой… готовността да прибегнат към бомбите, въстанията и политическите убийства на радикалната анархия.
Холмс потупа разсеяно бастуна си, сякаш собствените му размишления го бяха разстроили.
— Социалистите — и анархистите — използват своите бирхалета Lokalfrage като клубове за трейдюнионистки организации, певчески дружества и германски организации за взаимопомощ. Но анархистите, включително онези от най-опасния вид, господин Джеймс, също се срещат там, складират оръжия там, изготвят плановете си за покушения там. И снощи от хотел „Гленъм“ ние можехме да отидем до поне дузина от тези Lokalfrage.
Джеймс изпитваше отчаяна нужда да смени темата. Много от героите му в „Принцеса Касамасима“ бяха германски емигранти-работници, но Хенри Джеймс всъщност не познаваше такива германци, никакви работници. Германците, които познаваше, бяха учители, професори, артисти и литератори от самата Германия.
— Но човекът, когото търсите… — каза той, — този Лукан Адлер… той не е германец.
— Не — отвърна Холмс със странна нотка в гласа. — Лукан Адлер не е германец.
Макар Джеймс да знаеше, че трябва да замълчи и да сложи край на този смущаващ разговор, той попита:
— Издирването на човека, отговорен за смъртта на Клоувър Адамс — издирването на Лукан Адлер, копелето на господин Себастиан Моран — има дълбока лична връзка с вас, нали, господин Холмс?
Холмс го погледна със студените си сиви очи и кимна едва забележимо.
— Сигурно е заради раните — рече Джеймс. — Онези ужасни огнестрелни рани, които ви е нанесъл Лукан Адлер.
Невероятно и необяснимо защо Шерлок Холмс се усмихна. Той преметна дългия черен шал около врата си по претенциозния маниер, с който Джеймс вече беше свикнал, отметна главата си назад и брадичката му щръкна под тази странна, почти сърдечна усмивка.
— Съвсем не — отвърна той. — Раните са просто цена, която плащам заради професията ми. Но е вярно, че причините да търся Лукан Адлер са много по-дълбоки от опита да спася неназовани обществени фигури от най-ужасния убиец-анархист в света. Разбирате ли, господин Джеймс, Себастиан Моран отведе малкия Лукан от Ирен Адлер, обяви го за свой и го отгледа като свое копеле, макар никога да не даде името си на момчето. Той обучи Лукан в тъмното изкуство на убийствата, което владееше отлично, и младият Лукан, на не повече от двайсет и една годишна възраст, се усъвършенства дори повече сам, надминавайки Моран както като добър стрелец, така и като наемен убиец.
Холмс погледна Джеймс право в очите; Джеймс му отвърна с уплашен, но изпълнен с дълбоко любопитство поглед.
— Повярвайте ми, имам много повече причини да намеря Лукан Адлер, отколкото мога да споделя сега — рече Холмс. — Той трябва да бъде умъртвен. Но преди това се надявам да успея да поговоря с него.