Дан Симънс
Петата купа (6)

Глава 6

Двамата мъже бяха сами в купето на вагона първа класа на експресния влак за Марсилия, което донякъде поуспокои Хенри Джеймс и през първите три часа от пътуването никой от двамата не заговори. Джеймс се преструваше, че чете роман. Холмс се беше скрил зад един вестник „Таймс“.

Внезапно, без никакво предупреждение или встъпление, Холмс свали вестника и каза:

— И тогава имахте брада.

Джеймс вдигна глава и се вторачи в него.

— Моля? — Все някой ден щеше да свикне с внезапните смени на темата или коментарите, които изникваха от нищото, но не и днес. Не още.

— Преди четири години — каза Холмс. — Когато ни представиха на градинското парти на госпожа Т. П. О’Конър. И тогава си бяхте пуснали дълга брада.

Джеймс не отвърна нищо. Носеше брада от Гражданската война.

— Отчасти заради нея ви разпознах в тъмното край Сена — каза Холмс и се върна към вестника си.

Най-накрая Джеймс откри начин да подразни своя дразнещ спътник и каза:

— Човек би си помислил, че най-прочутият частен детектив в света ще разчита на повече отличителни белези за разпознаване на човек от една обикновена брада.

Холмс се засмя.

— Разбира се! Интересуват ме характерните черти на лицето на човека, не лицевото окосмяване. Аз лично съм нещо като експерт по ушите.

— Дори не си спомняте, че сме се запознавали — каза Джеймс, игнорирайки абсурдния коментар за ушите.

— Не е вярно, сър — засмя се Холмс. — Спомням си, че когато узнах, че на градинското парти ще присъства и американецът господин Джеймс, се надявах да видя брат ви, психолога, с когото исках да обсъдя някои теми.

— През осемдесет и осма Уилям още не беше публикувал своите „Принципи на психологията“ — измърмори Джеймс. — Беше — във всяко отношение — непознат на света. Как е възможно да сте знаели, че искате да разговаряте с него? Паметта ви подвежда, господин Холмс.

— Ни най-малко — подсмихна се детективът. — Мои приятели от Америка — приятели, които донякъде споделят ексцентричното ми призвание — ми изпратиха копия от различни разработки по психология на по-големия ви брат години преди да се появи книгата му. Но основната причина, която отвлече вниманието ми от вас, беше, че точно в онзи момент наблюдавах как моят заподозрян — крадец на бижута — си упражнява занаята. Заловихме го, както би казал Уотсън, с червено по ръцете. Макар че трябва да призная, че така и не разбрах откъде идва тази глупава фраза — „с червено по ръцете“^[1].

— Снощи казахте, че е някакъв обикновен прислужник — рече Джеймс, навеждайки отново поглед към йероглифите в книгата, която лежеше в скута му. Беше твърде разстроен, за да чете, което му се случваше твърде рядко.

— Обикновен прислужник, който е бил в доста близки отношения с вашата лейди Улзли — отбеляза Холмс.

Джеймс едва не изпусна книгата си.

— Един от прислужниците на лорд и лейди Улзли е бил отговорен за кражбите на бижута! — извика той. — Невъзможно. Абсурд!

— Съвсем не — отвърна Холмс. — Лорд Улзли ми плати, за да разкрия поредица от престъпления, извършени в красивите извънградски къщи на приятелите му, но не беше необходимо да идва при мен. И един средно компетентен селски полицай щеше да успее да разкрие това обикновено престъпление. Само часове, след като се захванах със случая, вече знаех кой е извършителят — или бях стеснил кръга заподозрени до съвсем малка групичка, която включваше очевидния виновник. Разбирате ли, кражбите бяха започнали в различни благороднически английски имения в Ирландия. Всъщност във всички големи имения, с изключение на дома на лорд Улзли и на неколцина английски аристократи, които бяха изгубили благоволението на лорд и лейди Улзли.

Хенри Джеймс се накани отново да възрази — както заради някои свои лични съображения, така и поради определени логически несъответствия — но не успя да намери подходящите думи.

— Главатарят на крадците се казваше Гърмонд — продължи Холмс. — Робърт Джейкъб Гърмонд. Застаряващ капрал, който е служил като ординарец и дори камериер на генерала — на лорд Улзли — в различни военни кампании, както и в ирландските военни лагери, и в имението на лорд Улзли на този зелен остров. Човек би казал, че капрал Гърмонд не прилича на крадец на бижута — той има издължена физиономия, която напомня муцуната на басет, и също такива блестящи, тъжни и нежни очи — но ако прегледа регистрите на кражбите, които са били извършени през годините в гарнизоните под командването на лорд Улзли в Ирландия, както и в домовете на приятелите на лорда в Ирландия, а след това и в Англия, по време на многобройните му посещения заедно с лейди Улзли у дома, самоличността на мозъка — макар че според мен е твърде пресилено да го наричам така — зад този обръч от крадци на бижута веднага става очевидна дори и за онези, които нямат дедуктивен ум. В момента, в който двамата с вас се срещнахме на градинското парти, господин Джеймс, аз тайно наблюдавах как капрал Гърмонд извършва поредната кражба. Действаше изключително ловко.

Джеймс почувства как се изчервява. През годините беше опознал неколцина от прислужниците на лорд и лейди Улзли — повечето от които бяха бивши войници, служили при генерала — но Гърмонд бе назначен за негов личен прислужник по време на единственото засега посещение на Джеймс в имението на лорд Улзли в Ирландия. Джеймс бе изпитвал странна… привързаност… към говорещия с тих глас камериер с тъжни очи.

* * *

Джеймс изобщо не бе доволен, че двамата с Холмс трябваше да делят една каюта на борда на „Париж“, въпреки че тя беше първа класа и задоволяваше всичките им нужди. Холмс му беше обяснил, че са пристигнали малко преди отплаването на кораба и само отказването от една предварителна резервация им е позволило да си вземат тази двуместна каюта.

— Или може би — беше добавил той, — бихте предпочели да пътувате в трета класа… което, както знам от предишен опит, си има своето особено очарование.

— Не желая да пътувам с този кораб… с който и да е кораб… въобще — беше отговорът на Джеймс.

Но с изключение на часовете, в които спяха, двамата рядко се виждаха. Холмс никога не слизаше за закуска, рядко го виждаха да опитва от доста добрата petit déjeuner^[2] в сутрешната зала за хранене, никога не го зърваха на обяд и само понякога заемаше определеното си място на капитанската маса, където всяка вечер, облечен в черен смокинг и вратовръзка, Джеймс се опитваше да води разговор с френски аристократи, немски предприемачи, белобрадия капитан на кораба (който като че ли се интересуваше най-вече от храната си) и единствената англичанка на масата — една почти изкуфяла вдовица, която настояваше да го нарича „господин Джейн“.

Джеймс прекарваше колкото се може повече от времето си или в разглеждане на скромната корабна библиотека — в която нямаше нито една от книгите му, дори в превод — или в разходки по не чак толкова просторната палуба, или в слушане на някой импровизиран рецитал на пиано или малките концерти, организирани за развлечение на пътниците.

Но два пъти Хенри Джеймс успя случайно да хване Шерлок Холмс в изключително лични и смущаващи моменти.

Първия път изненада Холмс — който дори тогава не показа нито изненада, нито притеснение — точно след закуска, когато Джеймс се връщаше в общата им каюта, за да се преоблече. Холмс лежеше на леглото си, все още в нощната си риза, бицепсът на лявата му ръка беше пристегнат с някаква каишка и той тъкмо изваждаше иглата на спринцовка от сгъвката на лакътя си. На нощната масичка — която двамата деляха и на която Джеймс оставяше книгата си, когато дойдеше време да угасят лампата — имаше шишенце с тъмна течност, която той предположи, че е морфин.

Хенри Джеймс не беше наясно как се приема наркотикът и какъв е ефектът от него. Беше наблюдавал как сестра му Алис се потапя в златистото му сияние, далеч от всичко човешко (включително собствената й природа), месеци наред преди смъртта й. Лекарят на Алис дори беше инструктирал Катрин Лоринг как да й бие инжекциите с точното количество морфин, ако няма кой друг да го направи. На Джеймс никога не му се беше налагало да бие инжекция на умиращата си сестра, но в случай на необходимост беше готов да го направи. Предишната година, в последните месеци на Алис, приемът на морфин се допълваше и от хипнотични сеанси в опит да се облекчи непрестанната й болка.

Но Хенри Джеймс не знаеше Шерлок Холмс да страда от някаква физическа болка. Той просто беше пристрастен към морфина, след като години наред си бе инжектирал кокаин. Освен това беше изявил нетърпението си да използва и новия „героичен“ наркотик на господин Байер, след като се намираше толкова лесно в Съединените щати.

Холмс не се смути ни най-малко — той просто погледна към Джеймс изпод натежалите си клепачи, спокойно прибра шишенцето, спринцовката и останалите прибори в малкото кожено куфарче, което Джеймс го беше виждал да носи (предполагайки, че вътре държи принадлежностите си за бръснене) — и му се усмихна сънено.

Изпълнен с отвращение и без да полага усилия да прикрие реакцията си, Джеймс се завъртя на пети и излезе от стаята, без да се преоблече.

* * *

Другият болезнено личен момент настъпи, когато късно в четвъртата нощ от пътуването им от Дъблин Джеймс влезе в каютата, след като предварително почука, и откри Холмс да стои гол пред шкафчето с умивалника и малкото огледало на стената. Детективът отново не показа ни най-малко смущение и не побърза да си облече нощната риза, въпреки очевидното неудобство на спътника му.

Хенри Джеймс беше виждал и преди голи възрастни мъже. Изпитваше сложни чувства при вида на голото мъжко тяло, но първата му мисъл беше за смъртта.

Като малък, когато тъкмо беше проходил, Хенри Джеймс вървеше по петите на по-възрастния си брат Уилям — по-голям само с една година от него. Хенри не можеше (а и не изпитваше желание) да го следва в буйните години на дворни игри, но по-късно, когато Уилям реши да стане художник, Хенри реши, че също иска да стане художник. При всеки удобен случай отиваше заедно с Уилям на часовете по рисуване, за които бе платил баща им.

Един ден Джеймс влезе в студиото в Нюпорт и откри, че братовчедът му сирак Гас Баркър позира гол в часа по рисуване от натура. Разтърсен до мозъка на костите си от красотата на червенокосия си братовчед — бледността на кожата му, уязвимостта на отпуснатия пенис, зърната на гърдите му, които изпъкваха в женствено розово над бялата кожа — Джеймс се престори, че изпитва единствено професионален интерес на художник, оглеждайки намръщено рисунките на Уилям и останалите, сякаш се канеше да грабне лист хартия и с няколко щриха да улови неописуемата красота на голотата. Но най-вече младият Хенри Джеймс, у който бъдещият писател надделя над всякакви сексуални усещания, беше очарован от собствената си многопластова и развълнувана реакция при вида на хладнокръвно изложеното на показ тяло на братовчед му.

Младият Гас Баркър беше първият от най-близките му роднини и приятели, който загина в Гражданската война, покосен от куршума на някой конфедерат във Вирджиния. Години след това Хенри Джеймс не можеше да си спомни за разтърсващото възхищение при първия му сблъсък с голо мъжко тяло, без да си мисли, че точно това тяло — медночервените пубисни косми на Гас, вените на мускулестите му ръце, необичайната сила на бледите му бедра — лежи и гние в глинестата почва на някое неизвестно поле във Вирджиния.

След като най-малкият брат на Хенри Джеймс, Уилки, беше тежко ранен по време на зле планираното, катастрофално нападение на 54-ти Масачузетски негърски полк над форт Уагнър в Южна Каролина, той беше докаран вкъщи в толкова ужасно състояние — открит сред умиращите в полевата болница в Южна Каролина и спасен по чиста случайност от семейния им приятел Кабът Ръсел, който търсел изчезналия си убит син на бойното поле — че трябваше да го оставят седмици наред да лежи на мръсната си носилка в коридора до вратата. Джеймс присъстваше винаги, когато майка му или баща му къпеха най-малкото си осакатено дете, и гледката на голото тяло на Уилки представляваше съвсем различен тип откровение за младия Хенри Джеймс младши: ужасната рана на гърба, от която конфедератският куршум все още не беше изваден, и противната рана на крака — бяха я оперирали набързо на кораба, откарал Уилки на север, за да извадят куршума — в която се забелязваха едновременно признаци на разлагане и ранни наченки на гангрена.

Първия път, когато Хенри бе видял брат си гол върху носилката — преобръщан и докосван толкова предпазливо от майка му, след като миризливата униформа на Уилки беше разрязана и свалена от тялото му — той се беше изумил колко уязвимо е мъжкото тяло от метал, огън, острие, болест. В много случаи, особено когато го обръщаха — сред писъци — по корем, за да могат да измият гърба и краката му, при което се виждаха и двете му рани, Уилки Джеймс приличаше повече на едноседмичен труп, отколкото на жив човек. Отколкото на брат му.

После дойде другият „Холмс“, който Джеймс беше виждал гол. Към края на войната приятелят от детинство на Джеймс — по-голям само с две години от Хенри, но сега състарен с десетилетия от преживяванията си през войната — Оливър Уендъл Холмс младши, му беше дошъл на гости в Бостън, а след това го придружи и до Северен Конуей, където живееха братовчедката на Джеймс Мини Темпъл и сестрите й. През първата нощ от гостуването им там другият Холмс и младият Джеймс бяха принудени да споделят една абсурдно спартанска стая с единично хлътнало легло — преди на следващия ден да си наемат по-подходящо жилище — и Джеймс, облечен в пижама и пъхнат под завивките, беше видял Оливър Уендъл Холмс младши да стои гол пред умивалника и огледалото по същия начин, както Шерлок Холмс стоеше онази нощ на борда на „Париж“ някъде сред Северния Атлантик.

Младият Джеймс отново се беше възхитил на красотата на слабото и мускулесто мъжко тяло, докато Оливър Уендъл Холмс младши бе стоял под светлината на лампата, и отново усети присъствието на очевидната връзка със смъртта: паяжина от ужасни белези покриваше гърба, страните и бедрото на Оливър. Онзи Холмс — Джеймсовият Холмс — също беше получил тежки наранявания във войната и ужасно се гордееше, че десетилетия след това щеше да може да говори за тях с подробности, каквито обикновено не се споменават пред дамите. И през всичките тези десетилетия онзи другият Холмс, който накрая стана прочут съдия, държеше да пази в своя гардероб разкъсаната си и окървавена юнионистка униформа, която все още миришеше на барут, кръв и мръсотия, точно като носилката, одеялото и разрязаната униформа на Уилки. Когато със също толкова известните му и богати приятели се събираха на разговор и пура, той я вадеше и им показваше отдавна засъхналата кръв и назъбените дупки, съвпадащи с назъбените дупки в паяжината от белези, която Джеймс бе съзрял на голото тяло на приятеля му от детинство.

За Джеймс това бе не само пореден поглед към красотата на голото мъжко тяло, но и към уродливите графити на смъртта, която е проявила претенции към това тяло.

Затова, макар и потресен, Хенри Джеймс не се изненада, когато на слабата светлина на лампата видя, че господин Шерлок Холмс — по-слаб дори отколкото беше петнайсет години по-младият Оливър Уендъл Холмс младши — също има белези по гърба. Те изглеждаха също толкова пресни, колкото раните от куршуми, които Джеймс бе видял в плътта на Уилки и Оливър, но тези белези се разпростираха навън, сякаш бяха оставени от камшика на някой самобичуващ се фанатик.

— Извинете ме — каза Джеймс, без да помръдва от прага на каютата. — Аз не… — Той не знаеше какво „не е“, затова млъкна.

Холмс се обърна и го погледна. По бледите му гърди имаше още белези. Джеймс успя да забележи, че въпреки изключителната мършавост на високия мъж — хълбоците му бяха хлътнали така, както на някои състезатели по бягане или спортисти — господин Шерлок Холмс, чиято кожа беше почти толкова бяла, колкото и на Гас Баркър, братовчеда на Джеймс, представляваше маса от изопнати мускули, които като че ли само чакаха да бъдат раздвижени и използвани при някакви спешни обстоятелства.

— Извинете ме — повтори отново Джеймс и излезе заднишком през вратата. Онази нощ остана в салона на Първа класа, пушейки и разглеждайки всякакви списания, докато не реши, че Холмс отдавна ще си е легнал и заспал, преди самият той да се върне в каютата.

* * *

„Париж“ пристигна в пристанището на Ню Йорк в късния следобед, когато силуетът на най-старата част на града беше озарен от залязващото слънце. Повечето от трансатлантическите лайнери, с които Джеймс бе пътувал от Европа през годините, ако плаваха до Ню Йорк, пристигаха рано сутринта. Той осъзна, че това късно пристигане беше не само по-приятно от естетическа гледна точка — макар че Джеймс вече не понасяше естетиката на Ню Йорк — но и като че ли по-подходящо за тайната им мисия.

Холмс се беше появил непоканен до релинга, където Джеймс се бе облегнал и наблюдаваше суетящите се влекачи и суматохата на пристанищния трафик, слушаше подвикванията, камбаните и сирените на едно от най-оживените пристанища в света.

— Интересен град, нали? — попита Холмс.

— Да — бе единственият отговор на Джеймс. Когато десет години по-рано, през 1883, беше напуснал Ню Йорк, той се бе заклел никога повече да не се връща тук. След пристигането си в Кенсингтън беше описал в есета своите американски и нюйоркски впечатления. Джеймс отбелязваше, че самият град — където бяха преминали годините на щастливото му детство в дома им близо до Вашингтон Скуеър Парк — се беше променил неузнаваемо. Между четирийсетте и осемдесетте години на века, казваше той, Ню Йорк се бе превърнал в град на имигранти и странници. Благовъзпитаността и стабилността на годините, прекарани в полупровинциалния, но с приятен градски дух Вашингтон Скуеър, бяха заменени от тълпи странно миришещи и изглеждащи чужденци.

В един момент Джеймс дори беше сравнил евреите в гетата им в Долен Ийст Сайд с плъхове и други вредители — които пъплят в краката на обърканите и числено превъзхождани техни англосаксонски предшественици — но същевременно се възхищаваше на това, че тези… имигранти… издаваха повече ежедневници на иврит, отколкото излизаха на английски; че бяха построили верига от еврейски театри, които вечер развличаха — макар и по варварски и дебелашки начин — повече хора, отколкото театрите на Бродуей; че евреите — и италианците, и останалите нисши слоеве от имигранти, включително повечето ирландци — впити като пиявици в гордата Американска мечта, споделяна от толкова много местни жители, си бяха устроили ниша в новия Ню Йорк, от която, беше сигурен Хенри Джеймс, никога нямаше да бъдат изместени.

Това го караше да се чувства като чужденец в собствената си страна, в своя собствен град, и не спираше да се връща към тази тема в есетата си.

Не спомена нищо за това сега, докато двамата с Холмс мълчаливо наблюдаваха последните приготовления за приближаването на стария лайнер към мястото му до кея край оживените докове.

— Сигурно искате да научите откъде знаех в онази нощ край Сена, че носите със себе си прахта на сестра си Алис — рече съвсем тихо Холмс. Пътниците вече се бутаха и си проправяха път с юмруци, опитвайки се да се облегнат на дългия парапет, но двамата мъже като че ли се намираха в мехур от усамотение.

— Нищо подобно не искам да науча — отвърна Джеймс също толкова тихо, но много по-напрегнато. — Вашите безумни и неточни предположения не ме интересуват, господин Холмс.

— Прекарах в онази тъмнина много повече време от вас — продължи Холмс, оглеждайки заобикалящите ги кораби, противопожарните катери, гребните лодки и хаотичното оживление, — и очите ми бяха привикнали много повече от вашите с тъмното. Видях как няколко пъти извадихте малката кутийка от слонова кост… държахте я по начин, който може почти да бъде определен като набожен — прибирахте я в джоба си, а после я вадехте отново. Знаех, че е кутийка за емфие от слонова кост — само тя може да сияе така при недостатъчна светлина — и освен това веднага разбрах, че не смъркате емфие.

— Навиците ми изобщо не са ви познати, сър. — Гласът на Джеймс едва ли можеше да прозвучи по-студено или да изрази по по-презрителен начин нежеланието си да участва в този разговор. Но тъй като зад тях се беше събрала голяма тълпа, той не можеше просто да се обърне и да си тръгне. Вместо това извърна главата си настрани.

— Разбира се, че са — рече Холмс. — Всеки, който смърка енфие, дори рядко, има издайнически никотинови петна по палеца и показалеца си. Вие нямате. Освен това човек, който използва кутийка, за да извади от нея щипка емфие, не запечатва грижливо и трайно всичките й отвори с восък.

— Няма как да сте видели всичко това само за няколко секунди в тъмнината — каза Джеймс. Сърцето му блъскаше силно в гърдите.

— Има как. И го видях — отвърна Шерлок Холмс. — И после, когато си тръгвахме, се изхитрих да запаля лулата си, за да потвърдя предварителните си наблюдения. Макар да го вършехте несъзнателно — стискането на кутийката в ръката ви очевидно се беше превърнало в нервозен навик, господин Джеймс, особено на прага на смъртта, какъвто беше случаят — вие я извадихте няколко пъти, след като се отдалечихме от реката. Ясно ми беше, че тя е нещо повече от талисман за вас; беше свещена.

Джеймс се обърна рязко, за да изгледа гневно досадника, но забеляза с изненада, че Холмс беше свалил сините лещи, променящи истинския цвят на очите му. Сега студените и гневни сиви очи на Хенри Джеймс срещнаха спокойните сиви очи на Шерлок Холмс.

— Докато бях в Индия, прочетох в „Таймс“ за кончината на сестра ви през март, хиляда осемстотин деветдесет и втора и, по-късно, съобщение за погребението и кремацията на госпожица Джеймс в Уоукин, в което споменаваха, че спътницата на сестра ви, госпожица Катрин Пийбоди Лоринг, ще върне прахта й в Кеймбридж, Америка, за да бъде съхранена в семейната гробница.

Джеймс мълчеше и продължаваше да го гледа с ненавист. Беше доволен, че се е облегнал на корабния релинг, защото му се струваше, че светът се върти около него.

— Онази нощ край Сена веднага разбрах, че — със знанието на семейството ви и на госпожица Лоринг, или по-вероятно без него — сте отделили част от прахта на сестра си, прибрали сте я на сигурно място в тази абсурдно скъпа кутийка за емфие и сте я понесли… нанякъде. Но накъде? Със сигурност не само към дъното на Сена.

Джеймс не можеше да си спомни досега някой да го е оскърбявал по толкова личен начин. Знаеше, че ако на негово място беше брат му Уилям, той щеше да нанесе брутален удар в лицето на този Холмс. Но Хенри Джеймс не беше брат си Уилям; никога през живота си не беше свивал ръката си в юмрук, за да удари друг мъж или момче. Не го направи и сега. Продължи да го гледа с ненавист.

— Мисля си, че може би все пак сте обмисляли да се върнете в Америка — заключи Холмс. — Преди в Париж да ви надвие меланхолията, имам предвид. Смятам, че първоначалните ви намерения да заминете за Америка са причината да промените мнението си и да се присъедините към мен в тази мисия. Вероятно сте възнамерявали да разпръснете прахта на сестра си на някое място, което е важно… което е свещено и за двама ви? Това, разбира се, изобщо не е моя работа. Но аз уважавам тежката ви загуба, сър, и повече няма да повдигам този въпрос. Направих го най-вече за да ви запозная с някои от най-елементарните начини, по които използвам силата на наблюдателността и умозаключенията.

— Изобщо не съм впечатлен, сър — каза Джеймс, когато най-после си възвърна дар словото. Но всъщност беше. Колкото и да не му се искаше, беше ужасно впечатлен.

Старият кораб се приближаваше бавно към пристана като стара матрона, пристъпваща едва-едва към скърцащия бюфет. Френските моряци на носа и на кърмата се приготвяха да хвърлят въжета; с тяхна помощ щяха да изтеглят масивните вериги, които скоро щяха да привържат кораба здраво към Америка.

— Извинете ме, господин Холмс. Забравих нещо в каютата. Ще се видим, след като минете през митническата инспекция.

Холмс кимна, очевидно потънал в мислите си. Джеймс знаеше, че Холмс — който пътуваше като Ян Сигерсон, вероятно с фалшив норвежки паспорт — щеше да бъде задържан известно време на опашката, докато Хенри Джеймс, изгнаник по собствено желание, който обаче все още пътуваше с американския си паспорт, щеше да се размине единствено с бегла проверка.

Той се понесе забързано към каютата с надеждата, че носачите все още не са свалили долу чантите и куфарите им. Не бяха.

Джеймс заключи вратата на каютата зад гърба си, отвори своя куфар, извади една махагонова кутия от отделението й и внимателно я отвори. Вътрешността й беше облицована с кадифе, което бе изрязано точно по размерите й.

Джеймс извади кутийката за емфие от джобчето на жилетката си, постави я предпазливо в махагоновата кутия, заключи я, заключи и куфара, провери дали е сложил паспорта и документите си в чантата за книжа и излезе от каютата точно когато пристигнаха носачите, за да изнесат багажа. Те го поздравиха с леко докосване на шапките си и Хенри Джеймс им кимна в отговор.