Дан Симънс
Петата купа (12)

Глава 12

Изпратиха един от Финовците да го проследи по Кейсис Али. Тайното проследяване на човек по подобна тясна уличка, заградена от двете страни със стени от колиби и руини, сигурно беше ужасно трудно и когато земята беше суха; в калта бе невъзможно.

Холмс зашляпа на север, без да се обръща назад, убеден, че този Фин просто го държи под око, докато останалите трима — или вероятно повече — се придвижваха по съседната уличка. Когато Холмс се спреше, този Фин щеше да го съобщи на останалите за по-малко от минута.

Кълпепър и Мъртрик сигурно смятаха, че нуждата на този наркоман е толкова силна, че едва ли ще изчака да се прибере в хотела си и сигурно ще си потърси някое уединено място по пътя, за да си бие новопридобития хероин. Освен това сигурно се надяваха, че Холмс — „господин Баскърс“ — ще го направи, преди да напусне югозападните предградия.

Холмс нямаше да ги разочарова.

* * *

Той остави вратата на изоставения хотел широко отворена. Гигантското петно на пода в голямата стая до фоайето си беше все така смущаващо, а разбитите дъски на трите етажа, като се започне от тавана на приземната зала — все така стряскащи. Студеният пролетен дъжд бе преминал в ръмене и продължаваше да се сипе през потрошения покрив.

„Може би хотелът е бил ударен от метеор или комета“, бе ироничната мисъл, която се зароди в най-логичния и дедуктивен ум на Англия. Холмс изпитваше силна физическа болка. Инжектираният сутринта морфин беше последният от запасите му, съвсем недостатъчен за успокояването на болката, изострила се през последната седмица, и тя продължаваше да го разсейва, макар години наред да бе тренирал да не й обръща внимание. Раната от куршум, която не бе успяла да го убие, не го подлудяваше толкова, колкото тази свирепа болка в цялото тяло, породена от твърде големия интервал между отделните инжектирания на болкоуспокояващото.

Той бавно се изкачи по стълбите, проверявайки внимателно всяко стъпало, преди да се отпусне с цялата тежест на тялото си върху него. Дървото беше подгизнало и изгнило, но някога бе представлявало чудесен, солиден дървен материал и само няколко стъпала се налагаше да се избягват напълно. Парапетът продължаваше по дължината на цялото извито стълбище, но толкова много от пръчките му бяха изпадали, че изобщо нямаше да издържи тежестта на облегнал се върху него човек. Между втория и третия етаж нямаше почти никакъв парапет.

Холмс свърна по мокрия коридор на четвъртия етаж, чиито стени бяха покрити с накъсани тапети, и блъсна с рамо изкорубената врата на стаята, която си бе избрал.

Точно това му трябваше. Гнилият под продължаваше само около осемнайсет инча, преди да се появи огромната дупка. Холмс можеше да види летвите и парчетата от стария килим, които се бяха набили в отворите между напречните греди при падането на невъобразимата тежест от четирийсет фута височина. Само от дясната страна на кратера имаше достатъчно място да се заобиколи дупката в необзаведената стая, а непрекъснатият ръмеж отгоре — осветен от смътната слънчева светлина, промъкваща се през облаците — озаряваше по зловещ и нереален начин голите стени и остатъците от пода и тавана. Холмс се беше надявал, че край срещуположната на вратата стена ще има достатъчно място, където да застане, и наистина имаше — съвсем малко. Около четири фута наклонен под, достигащ до дупката.

Ако Кълпепър искаше да го убие, достатъчно бе да отвори вратата, да се прицели и да стреля — мишената му щеше да се намира на по-малко от двайсет фута разстояние. Но вероятността „господин Баскърс“ да падне, след като е бил прострелян с куршум 442 калибър, беше почти стопроцентова, а Холмс бе готов да заложи живота си, че Кълпепър и Мъртрик — или както там бяха истинските им имена — искаха да си върнат шишенцата с морфин и хероин, след като приключеха с другата кражба.

Холмс опря гърба си на стената, която гледаше към затворената врата, и се отпусна на пода с надеждата, че той ще издържи на тежестта му. Издържа, макар да изрази възраженията си със скърцане. Детективът измъкна едно от шишенцата и кожената си чантичка със спринцовката.

Във Франция и по време на пътуването Холмс беше обмислял да си вземе пистолет. Разполагаше с такъв в Индия, но във Франция бе толкова спокойно — дори през времето, прекарано с експерименталните химици в Монпелие, когато реши да се откаже от морфина и да премине на новия, по-безопасен наркотик — че там нямаше нужда от огнестрелно оръжие. Последният му шанс да се сдобие с пистолет беше в единствената нощ, която прекара в Ню Йорк, но тогава той бе толкова зает със събирането на информация за възможните контакти във Вашингтон, че не намери време за пазаруване на оръжие. Всъщност досега тази мисъл не му беше минавала през ума.

Седнал с раздалечени колене, подпирайки с единия си крак шишенцето, за да не се търкулне по пода към ужасния кратер, Холмс извади инструментариума си и се усмихна.

В многобройните Уотсънови „Приключения“ и „Случаи“, повечето от които докторът държеше в старата си медицинска чанта на рафта в стаята си и за които публиката още не беше чувала и не бе чела, Уотсън винаги описваше себе си като човека, който използва огнестрелно оръжие, когато в приключението има нужда от такова. И наистина, въпреки стотиците часове, прекарани с баща му в обучение по стрелба и двойно по-дългото време, прекарано в самостоятелни тренировки, Холмс мразеше всякакви огнестрелни оръжия. Но той отново се усмихна при спомена за Уотсън, който винаги описваше пистолета си като „моя стар [или «верен»] боен револвер“, но приятелят му лекар бе научил достатъчно за писането от Конан Дойл, за да знае, че читателите се отегчават от подробностите.

Холмс живееше (и сигурно някой ден щеше да умре) заради подробностите. Беше забелязал първия път, когато Уотсън се въоръжи заради едно от общите им приключения, че „бойният револвер“ е „Адамс“ .450 калибър с шестинчово дуло, който се пълни отзад; стандартно оръжие за британската армия по време на Втората афганска война, в която Уотсън беше улучен от своя загадъчно подвижен джезаилски куршум. Оръжието на доктор Уотсън не се отличаваше особено по размери и възможности от пистолета Бомон-Адамс, който Кълпепър беше затъкнал в колана си. Холмс бе забелязал, че дендито носи едновременно презрамки — „тиранти“ както би ги нарекъл господин Баскърс тук, в Америка — и широк колан. Господин Кълпепър беше предпазлив човек. Точно колко предпазлив, помисли си Холмс, щяха да разберат съвсем скоро.

Сигурно вече и петимата са въоръжени с пистолети, бе последната мисъл на Холмс, преди да чуе как изкъртват входната врата на първия етаж.

Но не — той бе сигурен, за свое голямо разочарование, че господин Джей не се беше присъединил към експедицията. Сигурно се бе върнал да докладва на главатаря си.

Което означаваше, че ще трябва да остави жив поне един от мъжете, които го следяха. Но не задължително Кълпепър.

Инструментите на Холмс лежаха подредени върху кожата пред него. Той бе напълнил предварително спринцовката със солена вода и носеше със себе си капачка, взета от бутилка коренова бира „Хайърс“, която беше купил по-рано сутринта, след като нае прожекционния апарат. Холмс беше изхвърлил бутилката и съдържанието й — ужасно нещо бе тази коренова бира; той се чудеше как е възможно американците да купуват и изпиват три милиона бутилки годишно. Сега напълни капачката с хероинов прах и изцърка достатъчно вода, за да го разтвори.

От друго джобче на кожената си чантичка Холмс извади гумената тръбичка, която бе използвал тази сутрин, за да завърже ръката си. Направи го отново, потупа с пръсти вените на сгъвката на лакътя си, след което извади от джоба на жилетката си четвъртия, може би най-уникален уред, който притежаваше — прототип на запалка, подарен на Холмс през 1891 година, месеци преди изчезването му, от доволен клиент: учен на име Карл Ауер фон Велсбах. Патентоването на кремъкоподобната субстанция, наречена фероцерий, позволяваше на запалката на Фон Велсбах да бъде по-малка, по-семпла и по-безопасна в сравнение с обемистите, сложни и изключително опасни запалители на Дьоберайнер от изминалите десетилетия. Холмс поднесе под капачката синкавия пламък, произведен от подаръка на Фон Велсбах.

Запалката на Фон Велсбах беше спасявала живота на Холмс безброй пъти в Хималаите; сега той искаше от нея единствено да действа по-бързо, за да може да загрее сместа от хероинови кристали и солен разтвор преди стъпките, изкачващи се по стълбището, да достигнат до неговия етаж.

Холмс извади малкото памуче, което носеше в джоба на ризата си заедно с трите фотографии, и го потопи в капачката, която използваше като тенджера. Памукът действаше като филтър, блокирайки неизбежните неразтворени бучици от хероиновите соли, които можеха да запушат спринцовката и да спрат сърцето му.

Стъпките вече бяха стигнали до терасата към втория етаж.

Холмс вдигна пълната спринцовка, чукна я с пръст, изцърка мъничко от нея, за да се убеди, че няма въздушни мехурчета, и се наведе напред, за да инжектира съдържанието й във вената си.

Като че ли само четирима, а не петима мъже се изкачваха към четвъртия етаж. Те се опитваха да вървят тихо, но не твърде тихо. Очевидно не бяха особено притеснени от това дали кроткият господин Баскърс ще ги чуе, или не. И да ги чуеше, какво щеше да направи?

Холмс се нуждаеше от време, за да може хероинът да подейства. Той свали тръбичката, изпразни и разглоби спринцовката и прибра шишенцата, капачката и ценната запалка на Фон Велсбах по местата им.

Хероинът почти моментално се задейства в организма му.

Първо се появи сияйната топлина, която изпълни сърцето му, гърдите, торса, крайниците и накрая мозъка. След това изчезна болката — особено болката от съмнението в собственото му съществуване — и тогава се появи усещането за появата на гребена на надигащата се вълна.

Стъпките спряха пред вратата на неговата стая. Холмс смътно чуваше шепот. Не му обърна внимание.

Издигайки се бързо върху безмълвната вълна, той вече можеше по-добре да види и почувства собствения си живот. Можеше да различи празнотите, пропуските, ужасните дупки между така наречените му случаи, така наречените му приключения, неговия така наречен живот като прочут детектив-консултант. Онези дни, седмици и понякога месеци между отделните случаи, за които Уотсън толкова трескаво си водеше записки, не бяха спомени от живота; те бяха просто груби скици с ненарисувани лица, без никакво обкръжение, без запълнени дни. Холмс си спомняше как лъкът му стърже върху струните на скъпата му цигулка. Помнеше как си инжектира кокаин. Помнеше как спи през дългите следобеди и се забавлява с химическия си комплект в стаята като някое дете, възвира и изгаря разни неща. Помнеше призрака на госпожа Хъдсън, която внася и изнася подноси от всекидневната. Няколко пъти тя — която изглеждаше и звучеше като „госпожа Хъдсън“ в спомените на Холмс — необяснимо защо беше наричана „госпожа Търнър“ в хрониките на Уотсън. Всичко това сега се беше размазало. Изгубило се бе всякакво чувство за убедителност или обикновеното усещане за реалност.

Изкорубената врата се отвори с трясък. Двамата Финовци влязоха почти на пръсти като рисуваните герои от „Комични изрязъци“, „Полуваканцията на Али Слопър“ или „Илюстрирани късчета“, всичките от любимите хумористични списания на доктор Уотсън. Холмс не им обърна внимание; вече не разполагаше с време, нямаше и избор. Трябваше да види всичко, което наркотикът му позволяваше, преди да насочи вниманието си към бъдещите си убийци.

Съзнанието на Холмс се разширяваше, докато не достигна до отвесните железни решетки на килията му. Те не бяха здраво застопорени. Части с различни дължини се носеха из сивкавия въздух пред него — не, не въздух, някакъв желеподобен ефир — но между никои от тях нямаше достатъчно разстояние, за да може да провре главата или раменете си. Холмс осъзна, че носещите се отвесни елементи в килията му са всъщност отчетливи думи, гигантски думи, отделни думи като отлети линотипни редове, разположени в желираната среда, но от неговата гледна точка огромните думи и изречения бяха написани отзад напред. Холмс сграбчи две от по-дългите плаващи думи — металът беше толкова студен, че опари ръцете му — и се втренчи през затворническите думи-решетки с изражението на луд човек или на корабокрушенец, гледащ как от погледа му изчезва първият кораб, който се е появил от години.

Холмс гледа към вас. Вижда размазаните очертания на стаята или пространството зад гърба ви. Опитва се да различи чертите на лицето ви.

— Омъглил се е — каза единият Фин.

— Вече изобщо не е тук — каза другият.

— Млъквайте — сопна им се Мъртрик.

Четиримата мъже вече бяха минали през вратата и тръгнаха предпазливо надясно, което се явяваше лявото на Холмс. Но Кълпепър остана на прага. Презрамки и колан, спомни си Холмс през сияйния, чуден и безстрашен ужас на хероина. Ако през следващите две минути Кълпепър се проявеше като наистина предпазлив човек, господин Шерлок Холмс от Лондон скоро щеше да е труп.

Холмс бе прибрал кожения си несесер и беше застанал на колене, сякаш се молеше на дъждеца, който се сипеше отвесно пред него. Някъде горе, над дупката в тавана, слънцето грееше по-ярко; водните капки изглеждаха като нишки от течно злато. Бастунът му беше подпрян на стената зад него, от дясната му страна. Щеше да му е ужасно неудобно да се извърне, за да го достигне, а и щеше да отнеме много време. Тримата мъже, които се промъкваха към него, стигнаха до същия извод. Погледът на Холмс не се бе фокусирал върху нищо, но той смътно забеляза, че Мъртрик е извадил ножа си от ножницата. Кълпепър беше извадил пистолета от колана си. Двамата Финовци бяха вдигнали във въздуха палеолитните си тояги.

Тогава Кълпепър влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си. Вероятно по навик — търсеше уединение за убийството. Холмс инстинктивно бе разчитал Кълпепър да има такъв навик, но нямаше как да е сигурен. Не бе сигурен. Сега обаче като че ли изобщо не забеляза случилото се.

Вече и четиримата мъже се придвижваха предпазливо покрай грамадната дупка на пода, придържайки се колкото се може по-близо към западната стена на стаята. Двамата Финовци не спираха да поглеждат към кратера с подобие на ужас в троглодитските си очи.

Холмс реши, че точно някой от тях двамата трябва да оцелее, за да отнесе новината за сблъсъка им на господин Джей и началниците му.

— Гледайте да не стоите твърде близко един до друг — прошепна Кълпепър, който ги следваше на няколко крачки; после се спря край западната стена и продължи да наблюдава напредването на другите трима. — Подът може да не ви издържи, ако се съберете на група. Шишенцата ни трябват непокътнати.

Никой не каза нищо, но тримата мъже се отдалечиха повече един от друг. Двамата Финовци отпуснаха късите си тояги на раменете, забили нокти в другия им край. Мъртрик стискаше ножа си и се придвижваше в позата на опитен боец. Кълпепър държеше пистолета си притиснат към тялото с вид на изкусен дуелист в очакване на поредната лесна победа. Ударникът на револвера беше запънат.

Холмс не извърна глава, за да наблюдава приближаването им. Очите му бяха пусти, очевидно беше попаднал под пълния контрол на наркотика. На все още оголената му лява ръка се виждаше капчица кръв.

Двамата Финовци го нападнаха, следвани от Мъртрик.

Холмс — който беше толкова спокоен, че ги наблюдаваше с абсолютна незаинтересованост — се извъртя встрани от нападащите го мъже, сякаш се опитваше да се изтегли в ъгъла, където кратерът достигаше почти до източната стена, но извъртането не беше просто отдръпване. Той направи почти пълно завъртане и се изправи, стиснал бастуна си в ръка.

Двамата Финовци нададоха дивашки викове и вдигнаха тоягите си.

Десетилетията тренировки направляваха поредицата от шест бързи удара, които нанесе Холмс: два странични замаха, за да счупи десните им ръце; два отвесни замаха, за да ги удари по долните челюсти и да ги накара да паднат на колене; два плавни удара от горе надолу — единият, за да счупи черепа на по-едрия Фин, а вторият, по-лекият, за да просне в безсъзнание на земята втория, по-нисък Фин.

Мъртрик беше направил грешката да стои и да гледа кръвопролитието, но сега скочи напред, приклекна и замахна със смъртоносното острие първо наляво, после надясно. Прескочи двамата Финовци: единият беше паднал неподвижно по лице и от ушите му се стичаше кръв, а другият лежеше по гръб и потрепваше, стиснал кървящата си глава с две ръце.

Холмс отстъпи назад не защото се страхуваше от острието на Мъртрик или защото имаше нужда от повече пространство, а защото изпращаше подсъзнателно послание към Кълпепър да се включи в сбиването. Приближи се. Дендито наистина направи две крачки напред, но все още се намираше извън обхвата на бастуна. Пистолетът му беше вдигнат, но мъжът очевидно чакаше Мъртрик да си свърши работата.

— Шишенцата с хероин! — изкрещя той на смрадливия си приятел. — Да не ги счупиш!

Движенията на ножа приличаха на размазано петно. Холмс бе достатъчно бърз с бастуна, за да успее да избие оръжието към другия край на стаята в момента, в който Мъртрик го прехвърляше от едната ръка в другата — мъжът очевидно беше толкова добър в разпарянето на враговете си от гръдната кост до чатала, колкото бе и смрадлив — но за детектива ножът щеше да свърши работа, забит в дъските някъде наблизо, а не потънал в дупката под златистия водопад или стърчащ от някоя недостижима стена или врата в другия край на стаята. Той си позволи риска да изчака Мъртрик да прехвърли ножа още веднъж, след което да се хвърли напред с изяществото на балетист. Само в Испания и веднъж в Калкута Холмс беше виждал толкова превъзходно изпълнение от бойци с ножове. Това бе точно онова свръхбързо движение на ножа, което почти винаги оставяше противника с изкормени черва, в резултат на което той се строполяваше на пода с онзи последен жвакащ звук, който ужасената умираща жертва винаги успяваше да чуе. Дължината на ловджийския нож правеше изпълнението на това хари-кари^[1] доста вероятно, но тежестта на чудесното оръжие на господин Боуи забави убийственото движение с онази частица от секундата, на която разчиташе Холмс.

Холмс изви тялото си назад, балансирайки върху токовете на ботушите си, и върхът на ножа отряза едно копче на жилетката му. След това детективът нанесе силен удар с бастуна върху дясната ръка на Мъртрик — ножът падна и се заби в пода, точно както се беше надявал Холмс — и после, извършвайки сложна дъга, бастунът се люшна обратно и удари странично Мъртрик по главата.

Замаян, мъжът залитна към кратера и започна да се накланя над него.

Холмс го сграбчи и го издърпа към себе си с лявата си ръка, в която хероинът сякаш беше влял безкрайна сила, без да изпуска бастуна от дясната. Приближи лицето на Мъртрик толкова близо до своето, сякаш се канеше да целуне почти изпадналия в безсъзнание бандит, след което наведе глава към гърдите му и го тласна напред покрай кратера, без да го изпуска.

Четирите гърмежа от 442-калибровия Бомон-Адамс като че ли достигнаха до Холмс часове след като куршумите бяха раздробили задната част на черепа на Мъртрик, бяха се забили в гърба му, натрошавайки костите в лявото му рамо, и бяха пронизали тялото му — последният куршум премина между дясната ръка на Холмс и торса му.

Револверът вместваше пет куршума, но Холмс вече бе повдигнал и тласнал изправения труп към Кълпепър и петият изстрел успя само да откърти мокра мазилка от гнилия таван. Детективът пусна тялото на Мъртрик на пода, изби, без да бърза, празния пистолет от ръката на Кълпепър и го завлече до мястото, където си беше инжектирал хероина, като и двамата мъже прескочиха трите нападали тела с доста танцувални движения. Изгнилият наклонен под се огъна под тежестта им, но Холмс искаше Кълпепър да бъде близо до ножа, който се беше забил до дръжката в скърцащите дъски.

Той завъртя Кълпепър около себе си и го избута към дупката, като го задържа на ръба, стискайки здраво яката на палтото на по-възрастния мъж. Кълпепър се олюляваше и хленчеше. Холмс внезапно усети миризмата на урина.

Холмс захвърли настрани бастуна си, бръкна в джоба на ризата си и извади трите фотографии. Без да изпуска наведения под остър ъгъл над дупката Кълпепър, той тикна първата снимка — на възрастен, едър, тъмноок мъж с мустаци — пред лицето на убиеца.

— Познаваш ли този човек? — излая Холмс. — Виждал ли си го?

— Не. — Баритонът на Кълпепър се беше променил на треперещо сопрано.

— Гледай по-внимателно — каза Холмс. — Не знам за кой от главатарите на „Югозападните главорези“ работиш — Дилън, Майер или Шелтън — но сигурно си го видял в някоя от канторите им, може би в седалището им. Или пък този човек и главатарят ти вечерят заедно.

— Никога не съм го виждал! — изпищя олюляващият се мъж. Всеки път, когато Кълпепър се опитваше да вдигне ръката си, за да посегне към Холмс, детективът го отпускаше малко повече към дупката. Кълпепър се отказа от опитите си да го хване и отпусна дебелите си ръце като счупени криле на гълъб.

Холмс прибра фотографията в джоба си и поднесе пред очите му друга, на много по-млад мъж. В профил — тънки устни, дълъг, прав нос, сресана назад коса, светли като на влечуго очи. Образът ужасяваше Холмс дори в сегашното му абсолютно незаинтересовано състояние, осигурено му от хероина.

Колебанието на Кълпепър каза достатъчно на Холмс.

— Кажи ми. Веднага! — рече той и отпусна с няколко инча едрия мъж. Лявата ръка на Холмс беше започнала да се изморява; той знаеше, че без да иска, едва не бе изпуснал Кълпепър. Това не биваше да се случва. Но Холмс не можеше да смени ръцете си. Още не. — Веднага ми кажи! — излая той.

— Мисля, че видях този мъж… може би… веднъж. Мили боже, не ме изпускай! — Холмс лекичко го придърпа към себе си.

— Преди две години — избъбри Кълпепър. — Може би три. В кантората на Шелтън на Пенсилвания Авеню.

— Как се казва той?

— Само го видях от разстояние — отвърна с разтреперан глас Кълпепър. — Кълна се в бога. Ако знаех нещо друго за него, щях да ти кажа. Кълна се в бога. Моля те, не ме бутай! Моля те, не ме пускай долу! Ще си променя живота, заклевам се в Исус!

— А този мъж? — настоя Холмс, показвайки му третата снимка. Най-възрастният от тримата на снимките — стряскащо блед, приличащ на смъртник оплешивяващ мъж с хлътнали бузи. Но острите черти не вдъхваха съчувствие; това бе лицето на хищник, а не на жертва или плячка. Първото нещо, което правеше впечатление, беше смущаващо голямото бледо чело над дълбоко разположени очи, увеличени от старомодно пенсне. Усещането, че възрастният мъж е интелектуалец, създадено от голямото чело и мимолетния поглед към старомодната яка, папийонката, редингота и пенснето, веднага биваше разрушено от острата, волева брадичка на възрастния мъж, от която към изсечените скули и лисичия нос се издигаше плетеница от бръчки и мускули с някак свиреп вид. Хищническото изражение се подсилваше от изгърбените рамене, които стърчаха като черни пера на лешояд от двете страни на смъртнобледото лице.

— Никога не съм го виждал… — изпъшка Кълпепър. — Изплъзвам се! Изплъзвам се! О, боже…

— Може би си чувал името му — рече Холмс, усещайки как силата в изпънатата му ръка започва да намалява. — Мориарти. Професор Джеймс Мориарти.

— Не! Никога! — извика Кълпепър и Холмс видя в очите му, че лъже. Идеално.

Холмс хвърли един бърз поглед към оцелелия Фин, който продължаваше да лежи до стената, стиснал с ръце кървящата си глава. Беше престанал да стене и бе чул и видял достатъчно от всичко. Но вече беше изгубил всякакво желание за битка. Кръвта от раната на черепа му беше омазала пръстите, китките и ръкавите му.

Холмс прибра фотографиите и издърпа Кълпепър от ръба на кратера. Не вярваше, че ще успее да измъкне още нещо от него. Какво беше успял да научи? Че Лукан може, а може и да не е бил във Вашингтон преди две или повече години. Че Кълпепър определено беше чувал за професор Мориарти, но почти сигурно не го бе виждал.

Холмс пусна набития мъж и погледна към пода. Кръвта беше образувала локвичка около главата на мъртвия Фин. Тялото на Мъртрик се бе проснало напреки върху краката на мъртвия мъж, пръснатата му от куршумите глава вече не приличаше на нещо, което някога е било човешко. Оцелелият Фин бе успял да изпълзи по-далеч от мъртвия си брат и неговия главатар. Кървящият мъж гледаше с опулени очи към Холмс през изцапаните си с червено пръсти.

Всичко това заради информацията, че Лукан може да е бил във Вашингтон преди няколко години и да се е свързал с Главорезите? И че престъпната организация просто знае за Мориарти? Връхлетя го внезапен прилив на тъга, подсилен от някакво усещане за печал заради отслабването на влиянието на хероина.

Трябваше да зареже цялата тази драма и просто да зашемети с един удар и да отвлече господин Джей, за да разпита него. Той бе единственият, който може би знаеше дали са си имали работа с Лукан.

Холмс въздъхна и се обърна с гръб към Кълпепър, сякаш искаше да си прибере изпуснатия бастун.

Ловният нож стърчеше само на няколко инча от десния ботуш на Кълпепър. Грамадният мъж измъкна с пъшкане острието от дъските и замахна, за да нанесе удар.

Холмс се наведе настрани, облегнал десния си лакът на пода, почти опря главата си в мухлясалата стена и изстреля левия си крак напред, без да го прегъва в коляното и без да изпъва ходилото, както го бяха обучавали в младостта му. Внезапно разгънатото му тяло вложи в този крак енергия, достатъчна да изкърти заключена и залостена врата.

Кълпепър направо отлетя нагоре и назад — Холмс зърна подметките на обувките му, които приличаха на два въпросителни знака, висящи във въздуха — нададе силен писък и отдавна изгубилият златистото си сияние дъжд сякаш го отнесе в центъра на широката десет фута дупка в пода.

Холмс се задържа в стаята колкото да прибере падналия револвер. Оръжието беше старо, но имаше някакво излъчване. Той го избърса, разглоби го и пусна парчетата в кратера.

Живият, все още кървящ Фин се опита да се изтласка още по-назад, буквално в стената, когато Холмс мина покрай него, поклащайки тежкия бастун в едната си ръка. Детективът можеше само да се надява, че оцелелият Фин притежава достатъчно разум — и не е претърпял сериозно сътресение на мозъка — за да може да докладва за случилото се на господин Джей и неговите господари.

Холмс беше казвал неведнъж на Уотсън, че когато се оттегли, ще напише своя опус — „Изкуството на дедукцията“. Но Холмс знаеше, че книгата, която всъщност иска да напише, бе „Как да се извърши убийство безнаказано“. Правило №8 щеше да гласи: Никога не взимайте със себе нищо, което е принадлежало на жертвата. Абсолютно нищо.

Той затвори вратата, оставяйки зад себе си оцелелия Фин, който продължаваше да трепери от страх, защото си мислеше, че Холмс ще заобиколи дупката и ще се върне при него, за да довърши работата си, и заслиза предпазливо надолу по стълбището. В този дъждовен мартенски ден то беше понесло повече тежест, отколкото бе свикнало. Холмс се спря в голямата стая до фоайето. До първото голямо петно вече имаше второ. Кълпепър беше успял някак си да се приземи право върху главата си. Филцовата му шапка беше изгубила предишния си вид, а острите, кървавобели кости на гръбнака на едрия мъж стърчаха от задника му.

Холмс преобърна тялото настрани, стараейки се да не изцапа с кръв дрехите си на беден американец, и измъкна своите сто и петдесет долара. Нямаше да са му излишни в следващите седмици.

Беше събота, двайсет и пети март. Холмс очакваше, че съвсем скоро Хенри Джеймс щеше да се опомни и да се върне в Англия или Франция, но знаеше, че самият той трябва да остане в Америка поне до празненствата на първи май. Тогава президентът Кливланд щеше да натисне бутона, който щеше да изстреля нагоре водата от фонтаните, бойните кораби щяха да дадат залп и хорът щеше да запее „Алилуя“. През цялото това време Холмс трябваше да остане в Америка, освен ако, разбира се, последствията от собствените му дела — включително днешната среща — или телеграма от по-големия му брат не го освободяха от това продължително и изморително задължение.

„Искрено се надявам на подобен завършек“ — помисли си Холмс, спомняйки си онази вечер през 1874 година, когато двайсетгодишният Шерлок Холмс, дубльор на изпълнителя на главната роля, под измислено име, беше заменил за една божествена вечер внезапно разболялата се новоизгряла театрална звезда и директор на трупата Хенри Ървинг не като Розенкранц, нито като верния Хорацио („Да, милорд“, „Не, милорд“ за два и половина часа), а като Хамлет. Овациите бяха оглушителни. Рецензиите в „Таймс“ бяха отлични. Ървинг го беше уволнил от трупата още на следващия ден.

Холмс напусна мухлясалия и миришещ на кръв стар хотел и тръгна по Кейсис Али, докато под краката му отново не се появиха паветата.

Куфарчето и другите му дрехи си бяха на мястото, където ги бе оставил, в запуснатата къща във Фоги Ботъм. Холмс сгъна грижливо американските си дрехи и се преоблече в плътния костюм от туид на норвежкия джентълмен. Трябваше му само минутка, за да прибере в черния калъф със сребърната кучешка глава грубата дървена тояжка, която се наложи да измие по пътя.

Холмс се огледа в стъклото на прозореца. Беше се погрижил да почисти ръцете си, но сега забеляза три миниатюрни розетки от кръв, подредени като кървави снежинки покрай лявата му скула. Намокри кърпичката си в локвата до счупения прозорец и ги почисти. След това изхвърли кърпичката, на която нямаше никакъв монограм.

Напускайки къщата с увереността на собственик, който е наминал да я нагледа, Холмс тръгна обратно през Фоги Ботъм към красивите улици в центъра и Президентския дворец. Сега вървеше с широките и уверени крачки на прочут изследовател. Луксозният му бастун потракваше по равните плочи.

* * *

Холмс имаше достатъчно време, за да се изкъпе и смени дрехите си преди чая в пет часа.

Когато всички се събраха в по-малката приемна, той си помисли, че Хенри Джеймс изглежда особено мрачен, сякаш цял ден беше размишлявал. Но по всичко си личеше, че Джеймс все още не бе разкрил самоличността на Холмс пред Джон или Клара Хей; това можеше да се разбере по жизнерадостните приветствия и свободното поведение на неговите домакини по време на разговорите, докато пиеха следобедния чай.

— Намирате ли нашия спокоен град също толкова вълнуващ, колкото и изследователските ви пътувания в Азия? — попита Клара Хей.

— Също толкова стимулиращ, по свой уникален начин — отвърна Ян Сигерсон с лек, но отчетлив норвежки акцент.

Няколко часа по-късно те вечеряха ростбиф. Това като че ли беше специалитетът на готвача на семейство Хей — а може би го бяха избрали в чест на Хенри Джеймс, когото очевидно вече приемаха повече като англичанин, отколкото като американец.

Холмс си подбра най-недопечените парчета.