Дан Симънс
Петата купа (28)

3.

Зъби като надгробни камъни и укротени котараци

В събота сутринта Хенри Джеймс получи бележка от Джон Хей, в която той го молеше да намине следобед — по всяко време този следобед — за да проведат разговор, който нямало да отнеме повече от няколко минути.

Джеймс наистина намина през къщата на ъгъла на Ейч и Шестнайсета улица, като грижливо подбра времето на посещението си така, че да е доста след обяда и да остава достатъчно време до следобедния чай, за да не кара Хей да се чувства задължен да му предлага нещо.

Още докато Джеймс оставяше шапката и палтото си на Бенсън, Хей се появи от кабинета си и забърза към фоайето, за да се ръкува с него. Благодари му за идването и го поведе към гостната стая.

— Винаги съм се възхищавал на двата вида каменна облицовка, които с Клара подбрахте за тази стая — каза Джеймс, настанявайки се в дълбокото кожено кресло, което му предложи Хей.

— Така ли? — попита Хей и се огледа, сякаш от доста време не беше виждал облицовката — и дори самата гостна. — Доколкото си спомням, африканският мрамор се нарича Аврора Помпадур, а останалото е мексикански оникс.

— Любимата ми комбинация в прекрасния ти дом ще си остане жълтата камина в библиотеката с червеникаворозовото огнище — каза Джеймс.

— О, да… Адски трудно намерихме този камък. Всичко бе или твърде червено, или твърде розово, или… нещо друго. Накрая се спряхме на този убиточервен порфир… „Боасе Д’Ориан“ мисля, че го наричат. Искаш ли да пийнеш нещо, Хари?

— Не… благодаря. Просто приемам посещението си като почивка насред обичайната ежедневна разходка. Така умът ми сам се насочва към работата. Обмислям нова пиеса, но все още нямам нещо конкретно, което да споделя. — Джеймс побърза да добави последното изречение, за да е сигурен, че няма да говорят за работата му.

— В такъв случай ужасно съжалявам, че така се вмъкнах в съботния ти следобед — каза Хей. — Но мисля, че ти дължа едно предупреждение.

— Предупреждение?

— И извинение — каза Хей. — Двамата с господин Холмс ще бъдете поканени на малко вечерно парти, утре вечер, нищо претенциозно, просто Адамс и неколцина приятели ще се съберат тук, в старата крепост. Половината от искрените ми извинения е заради късната покана.

— А другата половина? — промърмори Джеймс.

— Когато пристигна, ти ни помоли да бъдем дискретни — тоест да не разгласяваме присъствието ви — но това беше преди почти две седмици, Хари. Знаеш с каква скорост се разпространяват слуховете в този малък град, въпреки всичките ни усилия.

— Разбира се — рече Джеймс. — И се радвам да чуя, че Адамс се е върнал; с нетърпение очаквам да се видя с него.

— Той казва, че никога не вечеря навън — каза Хей, някак разсеяно.

— Но и двамата знаем, че това са глупости. Хенри не е организирал кой знае колко големи вечерни партита у тях, но си е все така общителен. Просто иска да изглежда като саможивец.

— Мисля, че го разбирам — каза Джеймс. — Мога ли да попитам кой друг ще присъства, освен Адамс? Кинг не се е върнал в града, нали?

— Поне аз не знам — отвърна Хей. — Телеграфирах до неговия „Юниън Клъб“ в Ню Йорк, но все още не съм получил отговор. Вероятно вече е някъде под земята в Мексико, заровен до ушите в самородно злато или диаманти.

Джеймс чакаше.

— Останалите на партито са обичайните заподозрени — продължи Хей. Джеймс си спомняше твърде добре посещението на една посредствена пиеса — някаква комедийно-романтична мелодрама всъщност — в Лондон, заедно със семейство Хей, и как дни след това Джон не спираше да повтаря (на Джеймс) онази изключително незапомняща се фраза: „На партито ще присъстват всички обичайни заподозрени“. Познавайки доста тесния социален кръг, в който се движеха семействата Адамс и Хей, Джеймс успя поне отчасти да разбере защо Хей намираше фразата „обичайните заподозрени“ за толкова забавна.

— Дон и Лизи ще дойдат — каза Хей. — Както и Лодж и Нани, разбира се. И Адамс… всъщност всичко е организирано, за да го приветстваме с добре дошъл. И… о, да… когато миналата седмица попита за децата, аз ти казах, че Алис, Хелън, Кларънс и Дел все още имат занятия в училище, но този уикенд Дел се прибира от академията „Сейнт Пол“ и Хелън също ще бъде с нас.

— Чудесно — каза Джеймс, който ненавиждаше деца около себе си — дори попораснали деца — на партитата. — Отдавна не съм ги виждал. В последното си писмо спомена, че Дел доста е пораснал.

Седемнайсетгодишният Аделберт — „Дел“ — Хей винаги се бе струвал на Хенри Джеймс (а вероятно и на баща му Джон Хей) доста несъобразително, скучно, безинтересно момче. Но Джеймс не беше виждал никое от четирите деца от поне пет години, когато цялата фамилия Хей се изсипа en masse^[1] в Лондон.

— Невероятно се е издължил — засмя се Хей. — Сега Дел е поне метър и осемдесет и тежи повече от деветдесет килограма. И е станал доста добър атлет в „Сейнт Пол“. През есента отива в Йейл и смята да се заеме с футбол. Футбол, Хари. Американски футбол, в който някой рядко използва краката си.

— Футбол? — рече Джеймс с безизразен тон. Думата, в американския контекст, не му говореше почти нищо. — Не онова, което наричаме сокър?

— Не, съвсем различна игра — отвърна Хей. — Очевидно е била измислена — или по-скоро адаптирана — от европейските футбол и ръгби, в по-голямата си част ръгби, мисля, и правилата й са били формулирани преди десетина и повече години от някакъв студент в Йейл по онова време, някой си Уолтър Кемп, който станал спортен директор… главен треньор по футбол… каквото и да значи това. В момента футболът е много популярен в „Айви Лийг“, Хари. Очевидно от няколко години между Харвард и Йейл се провежда ежегодно състезание по футбол. Миналата година някакъв гений от Харвард на име Лорън Деланд въвел нова унищожителна маневра или движение, или… нещо… наречено „летящ клин“ — нямам представа какво означава това — но въпреки това Йейл отново успели да спечелят с шест на нула. Дел умира от нетърпение да започне да тренира при Уолтър Кемп.

— И Хелън също ще бъде тук утре вечер? — попита Джеймс. Той беше готов да си избоде и двете очи с тъп нож, ако това щеше да го отърве от спортната тема. — Вече трябва да е на… осемнайсет?

— Да — отвърна Хей. — И напоследък се е посветила изцяло на писането на поезия и дори на няколко разказа. Не й позволявай да те сгащи в ъгъла, Хари.

— Последния път в Лондон беше прелестна и освежаваща тринайсетгодишна събеседница — рече Джеймс. — Мога само да си представя колко приятно ще е да бъда „сгащен в ъгъла“ от нея, за да обсъждаме всякакви литературни неща.

— Адамс трябва да се срещне с Шерлок Холмс — каза Хей с внезапно сериозен глас. — Това е основната причина за тази сбирка… не че Адамс нямаше да поиска да се види с теб, Хари, при първа удобна възможност. Доста се разстрои, че е пропуснал първата ти седмица тук. Но не бях сигурен какво да му кажа… за цялата тази история с Холмс. Според теб кой ще се появи утре вечер — Шерлок Холмс или Ян Сигерсон?

— На чие име си изпратил поканата? — попита Джеймс.

— До господин Холмс.

— Тогава се обзалагам, че ще се появи господин Холмс.

— Ах… едва не забравих — каза Хей, докато изпращаше Джеймс през фоайето до входната врата. — Освен това поканихме… както Адамс и Уендъл често го наричат… Момчето.

— Момчето — рече замислено Джеймс. — О, имаш предвид… о! Ох, мале. О, боже. Все забравям, че тези дни е във Вашингтон.

— Накарах го да обещае, че ще се държи възможно най-прилично — каза Хей.

Усмивката на Джеймс излъчваше три части ирония и две части предвкусване.

— Ще видим. Ще видим.

* * *

Шерлок Холмс беше поканен като „господин Шерлок Холмс“ на вечерята у семейство Хей, затова той се появи като господин Шерлок Холмс. Вторият и третият му пътнически сандък най-после бяха пристигнали чрез Британското посолство във Вашингтон, така че сега той се бе облякъл по последна лондонска мода, с бяла вратовръзка и черен фрак, меки лачени обувки, които бяха толкова излъскани, че можеха да бъдат използвани за сигнално огледало в спешни случаи (но не твърде меките черни обувки „Капецио“, тип „Оксфорд“, които бяха толкова популярни сред младите, готвещи се за дълга нощ с много танци), черна къса пелерина, поръбена с пурпурна лента, висок шест и половина инча цилиндър от най-чиста коприна, официална жилетка с ревери и изрязана предница, искрящобяла официална риза с висока права яка, и — тъй като това бе вечеря, а не бал — без бели ръкавици.

Останалите мъже бяха облечени по същия начин — нямаше и следа от не толкова официалното (и, за Холмс, определено посредствено) „смокинг сако“ — а след като беше представен от Хей, детективът трябваше да признае първенството на Хенри Адамс за най-старото, най-износено и най-красиво сако за вечерта, макар че чисто новият лъскав костюм на Хенри Кабът Лодж сигурно струваше много повече от износеното съвършенство на Адамс. Единственият мъж, който не изглеждаше като роден да носи дрехите си, бе натрупалият мускули и дебеловрат син на Хей, Дел, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще пръсне костюма си по шевовете.

Дамите, с изключение на няколко изпуснати кичура коса, също поддържаха най-високите стандарти на модерния френско-американски дизайн.

Групата разполагаше само с няколко минути за представяне и учтиви разговори, преди да ги поканят в трапезарията.

Холмс не можа да не се възхити. Той беше вечерял с Уелския принц, с Краля на Скандинавия и с други елитни и изтънчени домакини в Англия, Франция и по света, но не можеше да си спомни да е виждал по-красива стая, полилей или маса. Осъзнавайки, че трапезарията спокойно би могла да приеме петдесетина гости на банкет, даван от Държавния департамент, Холмс се наслади на начина, по който Клара Хей я бе подредила така, че да отговаря идеално на нуждите на дванайсет души — четири жени и осем мъже.

Макар мъжете да бяха повече от жените, Джон и Клара Хей бяха успели да компенсират това с внимателно разпределение на местата на гостите си и с красиви украшения в средата на масата, които не скриваха лицата на събеседниците. След като намериха местата си — зад всеки стол имаше по един прислужник с бяла вратовръзка и фрак, който им помагаше при сядането и ставането — Холмс отдели минутка, за да се наслади на разпределението на гостите.

Начело на масата седеше не Джон Хей, както можеше да се очаква в собствения му дом, а Хенри Адамс. Мястото му подчертаваше темата на вечерта, „Добре дошъл у дома, Хенри“, но Холмс подозираше, че столът е с малко по-висока седалка и допълнителна възглавничка върху нея, за да може ниският оплешивяващ мъж да е на нивото на останалите гости.

В долния десен край на масата — откъм страната на Холмс — седяха първо наскоро заклелият се масачузетски сенатор Хенри Кабът Лодж (издокаран стилно чак до идеално подстриганите брада и мустаци, но с бездушен поглед — изключително бездушен), след това флегматичната, но въодушевена Клара Хей (чиято рокля от наситеносин копринен сатен и украса от паунови пера с гранатов цвят, с ръкави и декоративна лента от гранатов копринен сатен и кадифе, щеше да е поразяващо оригинална, ако не беше представена в мартенския брой на „Харпърс Базар“), после сенаторът от Пенсилвания Джеймс Доналд Камерън (чиито тъмни очи изглеждаха също толкова тъжно клюмнали, колкото и гъстите му мустаци), до него Шерлок — който установи, че седи точно срещу Хенри Джеймс, и веднага разбра, че в това няма нищо случайно, тъй като от централните си места на масата те можеха да задават въпроси към всички останали — а от лявата страна на Холмс седеше младият „Дел“ Хей, усмихнат и несръчен, който обаче явно се чувстваше удобно на официална вечеря в елитната компания на Хенри Адамс, сенатор Дж. Доналд Камерън, писателя Хенри Джеймс и Хенри Кабът Лодж, конгресмена-милиардер с ледения поглед, който този месец беше станал сенатор.

В дъното на масата, от лявата страна на Холмс, седеше другият „специален гост“ на вечерта, членът на Комисията по реформа на държавната администрация Теодор Рузвелт. Хенри Джеймс беше споменал, че Адамс, Хей, Кларънс и покойната Клоувър Адамс понякога бяха наричали младия Рузвелт „Момчето“, но иначе Холмс не знаеше почти нищо за този човек.

Ала детективът беше заинтригуван от онова, което виждаше. Теодор Рузвелт излъчваше агресия дори и при най-обичайните си действия — да помогне на младата Хелън Джулия Хей да седне на стола си от лявата му страна, след това да заеме собствения си стол и да се огледа от двете си страни. С малките си очички, присвити зад пенснето, подстригания по военному мустак и редицата от зъби, които изглеждаха странно подравнени отгоре и отдолу, конски зъби, свирепата гримаса на готов за разплод жребец, и мощното стегнато тяло, пред което високата фигура на Дел Хей изглеждаше някак дребна, ухиленият Теодор Рузвелт изглеждаше готов да се нахвърли срещу всеки един от насядалите около масата хора.

„Или да ги изяде цели“ — помисли си Холмс.

За обиграното око на Холмс, осемнайсетгодишната дъщеря на Джон Хей, Хелън Джулия, която седеше от лявата страна на Рузвелт, беше едно от онези рядко красиви същества, които всъщност отговаряха на образа на новото „Гибсъново момиче“ — дълга бяла шия, косата сресана назад покрай идеално оформената глава и събрана в игрива бухнала фризура, меката й шифонена рокля подчертаваше съвременния идеал за жена — висока и слаба, но с пищни бюст и ханш, която същевременно излъчва интелигентност, смесена с блясъка на здраво тяло.

По-нататък на масата седеше Хенри Джеймс, чиято оплешивяваща глава като че ли излъчваше допълнителен блясък под светлината на полилея. Холмс веднага усети, че Джеймс се намира в собствени води дори на тази маса, край която седяха двама сенатори, мъж, който беше внук и правнук на американски президенти, няколко от най-богатите хора в Америка, четирима прочути историци, три от най-красивите жени, които Холмс беше виждал от години, и енергичен млад канибал, демонстриращ зъбите си с размерите на надгробни камъни.

Семейство Хей очевидно бяха избрали да надарят Джеймс с красота и от двете му страни — Хелън Джулия отдясно и Нани Лодж отляво.

Нани Лодж, която седеше между Хенри Джеймс и Джон Хей, беше очарователна по типичния за Позлатения век начин — слаба, светлокоса, с тънко кръстче, прелестни ръце и благ характер — но най-забележителното нещо в четирийсет и три годишната застаряваща красавица бяха очите й… очи, които приятелят на Холмс, Уотсън, щеше веднага да нарече „омайни“ и които Маргарет Чанлър беше описала в писмата си като „цветът на небето, когато звездите започнат да блещукат“.

Но когато в онзи неделен ден на втори април 1893 година Холмс се спря за миг, за да разгледа внимателно тези очи — Нани се беше обърнала наляво към Джон Хей и изобщо не усети изучаващия му поглед — през ума му не минаха никакви такива поетични сравнения; той просто си отбеляза странната, мека наситеност на цвета на очите на госпожа Кабът Лодж и си спомни за нея едва години по-късно, когато новият му приятел, художникът Джон Сингър Сарджънт, оплаквайки се, че никога не е имал възможността да нарисува Нани Лодж, каза: „Имах възможността да я огледам толкова добре, че със сигурност щях да успея да предам поне част от цялата доброта и интелигентност на изражението й и незабравимата синева на очите й“.

Може би.

От другата страна на Нани Лодж и веселия, смеещ се Джон Хей, на края на масата, до господин Адамс, седеше истинската красавица на вечерта — Лизи Камерън.

Горестната съпруга на сенатор Камерън, беше прошепнал Хенри Джеймс на Холмс, докато двамата влизаха в дома на семейство Хей, бе най-прекрасната и най-популярна жена във вашингтонското общество. Детективът веднага разбра защо. Роклята на Лизи Камерън беше едновременно най-семплата и най-дръзката от всички стилно облечени дами на масата. Раменете й бяха разголени и бели. Ръцете й бяха дълги, абсолютно бели и завършваха с длани с дълги пръсти, които изглеждаха така, сякаш Бог ги бе създал, за да галят мъжките лица и коси. Тя имаше дълга шия, неукрасена с никакви бижута или шалчета, и интелигентно овално лице. Тази вечер косата на Лизи беше събрана назад в свободен кок, който изглеждаше като естествено продължение на главата й.

Тя не се усмихваше често, беше забелязал вече Холмс, но въпреки това с извитите си вежди, дълбоки тъмни очи и идеално оформена уста, Елизабет Шърман Камерън беше сред най-редките представителки на своя пол — жена, чиято красота сияе, когато не се усмихва и дори когато изглежда изключително строга.

През няколкото минути, докато се настаняваха по местата си, Холмс беше разбрал достатъчно от почти неуловимите погледи и почти незабележимите реакции, за да е наясно, че петдесет и пет годишният Хенри Адамс, който бе с двайсет и две години по-възрастен от Лизи Камерън, бе влюбен в нея; че техният домакин Джон Хей, без дори да поглежда към съседката си отляво, с езика на тялото си и с напрежението, което излъчваше, показваше, че е лудо влюбен в Нани Лодж.

Хенри Джеймс, забеляза Холмс (както можеше и да се предположи), се наслаждаваше на красотата на Лизи по начина, по който една котка се наслаждава на купичка мляко, от която не възнамерява да пие. Хенри Кабът Лодж приемаше красотата на приятелката на съпругата си за нещо типично за позицията им в обществото, младият Дел Хей бе познавал Лизи Камерън през по-голямата част от живота си и очевидно я приемаше като една от приятелите на родителите му, а Теодор Рузвелт й посвещаваше по някоя от зъбатите си, застрашителни усмивки с невинната благосклонност на щастливо женен мъж. Сенатор Джеймс „Дон“ Камерън — който щеше да навърши шейсет след два месеца — изглеждаше толкова отчаян, сякаш го смазваше тежестта на рогата, които мечтаеха да му сложат десетките и стотици мъже, копнеещи за Лизи Камерън.

Холмс чувстваше — и знаеше — че Лизи Камерън флиртуваше и флиртуваше, изкушаваше и флиртуваше, но всъщност не даряваше никого с благоволението си. Нито горкия Адамс, който, както Холмс щеше да научи скоро, беше изминал десет хиляди мили през Южния Пасифик заради приканващата телеграма на Лизи от Париж, но откакто бе пристигнал, тя непрекъснато го отбягваше. Нито горкия Джон Хей, който — както Холмс усети веднага — все още не бе признал физическото си привличане към дамата и който, след неизбежното отблъскване, щеше да се присъедини към Хенри Адамс и обвития в мъгла легион от десетки други мъже, на които бе отредена ролята на „укротени котараци“ в живота на Лизи Камерън.

Освен това Холмс чувстваше — и знаеше — че Лизи Камерън е опасна и коварна личност. Със сигурност — след като Холмс изключи себе си и тъй като нито професор Мориарти, нито Лукан Адлер очевидно не присъстваха тази вечер — най-опасната и коварна личност в стаята.

Поднесоха стридите и вечерята официално започна.