Дан Симънс
Петата купа (54)

3.

Рано сутринта в петък, двайсет и осми април, Хенри Адамс и Хенри Джеймс пътуваха заедно към главната железопътна гара, за да посрещнат „специалния влак“, който Хенри Кабът Лодж беше приготвил за тях.

Пътуването беше кратко, но Адамс го използва, за да проведе разговор, който очевидно смяташе за важен.

— Хари — каза той, навеждайки се напред към пълничкия писател, — трябва да ти кажа — преди да се срещнем с останалите — колко важно бе за мен гостуването ти през последните две седмици.

Сивите очи на Джеймс проблеснаха бдително.

— За мен също, Хенри. Ценя силно гостоприемството ти и среднощните ни разговори.

— Успя ли да поработиш върху пиесата си?

Джеймс се усмихна печално.

— Донякъде. След това я пренаписах. После я пренаписах отново. След това изхвърлих всичко. Но започнах да разширявам един разказ, който написах неотдавна — кратка история за един обеднял частен учител, който обича повереното му дете повече, отколкото безразличните му родители.

— Звучи ми твърде реално — каза Адамс.

Джеймс леко махна с ръка.

— Ще видим.

— Благодаря ти, че ми позволи да говоря свободно за Клоувър — за живота й, както и за смъртта й — след всичките ми години, прекарани в мълчание — рече Адамс. — Винаги ще съм ти признателен за това.

Очите на Джеймс като че ли се навлажниха.

— Честта и благодарността са изцяло мои, приятелю. Уверявам те.

Внезапно Адамс се усмихна.

— Помниш ли какво каза на Клоувър през осемдесет и втора в последното си писмо, преди да отплаваш? Защо изпрати точно на нея своето „последно американско писмо“?

— Казах, че смятам Клоувър за въплъщение на родната й страна — рече Джеймс.

— А помниш ли как реагира тя пред мен, когато го прочете? Споделих го в писмото си до теб преди толкова много години.

— Клоувър ти е казала — отвърна Хенри Джеймс, — че това е „най-двусмисленият комплимент“, мисля, че това бяха точните й думи, че я е оставил в недоумение и, този път съм сигурен, че помня точно, „Нима наистина съм толкова вулгарна, скучна и непоносима?“.

Двамата мъже се разсмяха от сърце.

Адамс протегна напред свитата си в юмрук длан. Джеймс предположи, че приятелят му иска да се ръкуват, и протегна ръката си, но Адамс я обърна с дланта нагоре и пусна нещо студено и твърдо в нея. Джеймс осъзна, че това е часовникът му, който му беше подарен от баща му, часовникът, изгубен от него в онази безумна нощ, когато двамата с Шерлок Холмс се бяха скрили в монумента на Сен Годен, най-строго пазената тайна на Хенри Адамс.

Джеймс се изчерви, но когато вдигна погледа си, видя, че Адамс се усмихва.

— Двамата с Клоувър винаги ще те обичаме, Хари.

Джеймс бързо наведе глава, но не можа да скрие сълзите си, които започнаха да се стичат по бузите и брадичката му и да капят върху ръката, в която държеше любимия си часовник.