Дан Симънс
Петата купа (31)

6.

И слепец щеше да го забележи

Хенри Джеймс умираше от любопитство.

След като се върна в ограденото от жив плет място пред паметника на Клоувър, той веднага разбра, че нещо се бе случило между Шерлок Холмс и Хенри Адамс, но никой от двамата не каза какво е станало… нито призна, че изобщо е имало нещо такова. Ала по време на обратното пътуване Холмс и Адамс бяха ужасно мълчаливи и единственото, което Адамс каза, беше: „Довиждане засега, приятели“, когато кабриолетът спря пред пансиона на госпожа Стивънс, за да остави там Холмс и Джеймс.

Холмс продължаваше да мълчи дори след като се прибраха във временното си жилище. Когато Джеймс попита детектива дали иска да излязат заедно на вечеря, Холмс отговори само:

— Благодаря, но може би няма да вечерям.

След което се прибра в стаята си.

Джеймс прекара остатъка от следобеда, седнал край прозореца в собствената си стая, като пушеше, гледаше в страниците на един роман, без да е способен да се съсредоточи върху него, и не изпускаше от поглед входа и късата пътечка към къщата, които се намираха точно под прозореца му.

Когато час преди да се спусне мракът Холмс най-после се появи, облечен с твърде дебело вълнено палто, пелерина и вълнена шапка с наушници, вързани с връвчици отгоре, понесъл малка брезентова чанта, Джеймс грабна бастуна и цилиндъра си и слезе бързо по стълбите, за да проследи детектива. Холмс определено беше облечен като джентълмен, но Джеймс си помисли, че брезентовата чанта го прави да изглежда повече като водопроводчик или занаятчия, който се прибира у дома след работа.

Джеймс предполагаше, че Холмс рано или късно щеше да го забележи, затова беше готов да се измъкне с думите, че е излязъл малко да се поразходи. Но Холмс не погледна нито веднъж през рамо и като че ли не забелязваше Джеймс, който крачеше след него.

Детективът измина три пресечки и влезе в една телеграфска кантора. Джеймс пристъпи в сенките край входа на една затворена галантерия и заразглежда вратовръзките, изложени на една от витрините, като междувременно наблюдаваше отражението на входа на кантората и чакаше Холмс да се появи, което той направи след няколко минути.

Детективът вървеше бързо, подсвирквайки си, като от време на време въртеше бастуна си, и само след няколко минути вече приближаваше пресечката на Дванайсета улица С. З. и Пенсилвания Авеню, където старият хотел „Къркууд Хаус“ изживяваше последните си месеци, преди да бъде съборен. Джеймс издебна за пролука в оживения трафик от карети и някой друг автомобил, прекоси Пенсилвания Авеню и когато стигна до отсрещния тротоар, Холмс просто беше изчезнал. Джеймс продължи да върви по улицата, но по-бавно, чудейки се дали Холмс не се е шмугнал в някоя от търговските сгради. Сенките ставаха все по-дълги и слънцето почти бе залязло, когато Джеймс прекоси една тясна уличка и пред него внезапно изскочи Холмс и му препречи пътя. Джеймс съзря за миг стоманеното острие на скритата в бастуна на детектива сабя, но Холмс бързо я прибра обратно в ножницата и сребърната закопчалка изщрака.

— Джеймс — каза Холмс и тихо се засмя. — Тъкмо си мислех, че е малко рано за Лукан Адлер.

Думите му накараха Джеймс да примигне. Нима Холмс очакваше, че анархистът-убиец го следи? Това ли беше една от причините детективът да приеме поканата за вечерята у семейство Хей предишната вечер… за да се разчуе новината, че Шерлок Холмс е във Вашингтон, и враговете му да го нападнат?

Холмс излезе от уличката, подсвирна и махна с ръка на един от файтоните-двуколки, които бяха спрели край тротоара пред хотела „Къркууд Хаус“.

Щом се настаниха в него, Холмс нареди на кочияша да продължи още две пресечки на запад и после да завие надясно.

— Отиваме ли някъде? — попита Джеймс, осъзнавайки в същия миг колко е абсурден въпросът му. Те можеха, естествено, да се връщат обратно в пансиона на госпожа Стивънс — макар запад да не беше правилната посока.

— Трябва да помисля, а често установявам, че продължителната разходка с файтон благоприятства сериозното мислене — отвърна Холмс. — Не сте ли стигали до същия извод, господин Джеймс?

Джеймс изсумтя уклончиво. Всъщност не си спомняше някога да е размишлявал дълбоко, докато се е возил във файтон. Докато пътуваше сам във влака, да, и най-вече докато беше в банята или правеше сутрешната си разходка, но не и когато бе във файтон. Мислено си водеше бележки за посоката, в която се движеха, когато Холмс подвикваше на кочияша: „Тук надясно“, „Наляво, кочияш“, „Тук право напред, докато не ви кажа“.

— Имате ли някаква причина да мислите за нещо? — попита Джеймс. — Или изскочи нещо ново, върху което и двамата трябва да помислим?

Той знаеше, че рискува, като задава толкова директно въпроса — рискува да бъде отрязан или поставен в неловко положение — но Джеймс беше изпълнен с ужасно любопитство още откакто се бе върнал при мемориала на Сен Годен и беше открил Холмс и Адамс да седят в напрегнато мълчание.

— Да — отвърна Холмс, — но е възможно да е нещо твърде лично… за Адамс, за останалите ви приятели тук… така че сигурен ли сте, че искате да го чуете?

Джеймс не се замисли дори за миг.

— Сигурен съм.

* * *

Холмс му предаде накратко разговора и споразумението, което бяха сключили с Хенри Адамс в гробището.

— Но вие дори не знаете каква е загадката? — попита Джеймс, едновременно изненадан от решението на Холмс и облекчен, че детективът скоро ще остави приятелите му на мира.

— Нямам никаква представа — каза Холмс.

— Разпитахте ли Адамс за нея… получихте ли поне някаква подсказка?

— Не — отвърна Холмс. — Вие познавате Хенри Адамс, господин Джеймс — а аз разполагам само с онова, което двамата с Нед сте ми разказвали за него, и с впечатленията от снощната вечеря и днес — така че смятате ли, че е бил искрен, като ми каза, че тук има някаква загадка?

Джеймс помисли известно време, докато двуколката продължаваше да потраква по пътя и кочияшът получи поредното „Тук завийте надясно, кочияш“ от Холмс. Пейзажът беше типично вашингтонски — хубави къщи, тук-там търговски сгради, следвани от празни полета, после още дървета и къщи.

— Да — каза най-накрая Джеймс. — Адамс може да е… закачлив е думата, която ми хрумва… особено когато е в компанията на Хей, Кларънс Кинг или Сам Клемънс… и пази личния си живот ревниво, както дракон пази златото си, но ако тук няма никаква загадка, той никога не би избрал тази абсурдна… игра. Просто щеше да настоява да оставите него и приятелите му на мира.

Холмс, който не спираше да поглажда ръката си със свалените ръкавици, кимна разсеяно.

— И вие, Джеймс, нямате никаква представа каква би могла да е тази загадка?

— Не знам за друга, с изключение на тази, която ви доведе тук — смъртта на съпругата му преди седем години — отвърна Джеймс. — Но пък през последните десет години съм общувал с Адамс или в епистоларна форма, или когато той е посещавал Лондон, или когато сме се срещали случайно някъде на Континента.

— Убеден съм, че загадката, за която говори, се намира тук, сега — рече Холмс. — Не е някаква главоблъсканица, на която се е натъкнал в Лондон или някъде другаде.

— Можете ли някак да налучкате каква би могла да е тази загадка? — попита Джеймс.

Холмс плесна с ръкавиците по дланта си, намръщи се и отвърна остро:

— Аз никога не налучквам, Джеймс. Никога.

— А имали ли сте някога подобен случай преди? — попита Джеймс.

— Какво имате предвид, сър?

— Имам предвид случай, в който, за да разрешите загадката, първо трябва да разберете дали изобщо има загадка.

— По косвен начин — отвърна Холмс. — Често ме канят като консултант просто заради някаква странност — защо баща кара дъщеря си да смени спалнята си, след като е чула нещо през нощта, такива неща — и едва тогава откриват, че зад странността се крие истинска мистерия. Но никога не са ми поставяли задачата да открия загадката, да я извлека от заобикалящия ме свят, като при това ми дават само двайсет и четири часа… — Той погледна към дългите сенки и избледняващата слънчева светлина. — Дори вече по-малко… за да я разреша. Спрете тук, кочияш. — Холмс удари с бастуна си по покрива на двуколката.

Когато слязоха, Джеймс се огледа, но не разпозна мястото.

— Ето ви един малък стимул да ни изчакате, докато се върнем — каза Холмс на кочияша, докато му подаваше абсурдно голям брой, по мнението на Джеймс, златни монети. Кочияшът се ухили и докосна с два пръста шапката си от боброва кожа.

— Елате, Джеймс — каза Холмс и тръгна забързано по страничната уличка, която се отклоняваше от авенюто, по което бяха дошли.

И едва когато забеляза изградената от камък и ковано желязо входна арка, Джеймс осъзна, че се бяха върнали в гробището Рок Крийк.

* * *

— Очаквате ли да намерите своята загадка тук? — попита Джеймс, докато двамата вървяха по павираната алея, криволичеща из огромния гробищен парк.

— Не задължително — отвърна Холмс. — Но ако искаме да повървим, докато размишляваме върху този проблем, това определено е най-подходящото място за целта.

— Съвсем скоро ще стане тъмно подходящо място.

И наистина беше така. Кацналото над хоризонта червено кълбо на слънцето прозираше през клоните, надгробните камъни и паметниците. Сенките на дърветата ставаха все по-дълги и постепенно се сливаха в разширяващи се петна тъмнина. Скоро щеше да е твърде тъмно, за да могат да се разчитат надписите по надгробните камъни, които отразяваха последните слънчеви лъчи за деня.

— Нося фенер, в случай че се нуждаем от него — каза Холмс и разтръска брезентовата торба, която носеше. После се зае да разпали лулата си. Обикновено на Хенри Джеймс му харесваше миризмата на горяща лула, но Холмс си беше избрал толкова евтин и силно миришещ тютюн, че докато вървяха, Джеймс мина от другата страна на детектива, за да избегне дима.

— Джеймс, спомняте ли си господин Адамс да е споменавал за някакви мистерии по време на вечерята снощи?

— Боя се, че заради непрекъснатите усилия на господин Рузвелт да се проявява като грубиян, голяма част от разговора по време на вечерята просто ми се губи — отвърна Джеймс.

Холмс се спря и изгледа писателя през кълбящия се дим.

— Вие никога не губите нищо, Джеймс. Знаете го много добре и аз също го знам.

Джеймс не каза нищо и двамата възобновиха разходката си. Слънцето се скри и триизмерността на всичко, което ги заобикаляше, се изгуби в приятния сумрак. С изчезването на сенките и отразеното сияние на слънчевите лъчи всички дървета, паметници, ниските надгробни камъни и затревените хълмчета придобиха доста по-плосък вид.

— Имаше някаква мистерия в липсата на патките-потапници — каза Джеймс. — Но всъщност въпросът бе повдигнат от Клара Хей, когато ни каза, че ще вечеряме примкари, а всъщност нейният съпруг обяви, че изчезването на потапниците от ресторантите и магазините си е донякъде загадка.

— А Хенри Адамс разреши тази загадка — рече Холмс. — Зад изчезването им стоят евреите… както и зад толкова много други престъпни дела.

Тонът на Холмс не остана незабелязан от Джеймс и той се накани да обясни какво е искал да каже приятелят му, да заяви, че обикновено Адамс е изключително либерален човек, но е изключително предубеден, когато стане дума за евреи.

Холмс прекъсна извиненията му с махване на бастуна си.

— Няма значение, Джеймс. Много англичани споделят тази недоверчивост и омраза към евреите, но в тази страна, разбира се, всички тези чувства са засенчени от отношението на американците към повече от осем милиона негри, които не се считат за пълноправни граждани и дори не се смятат за човешки същества.

Джеймс без малко да каже „Не и тук, на Север“, но си спомни, че се намираха във Вашингтон, окръг Колумбия, който всъщност никога не е бил част от Севера. Внезапно го връхлетя яркият спомен за онзи красив пролетен ден през 1863 — 23 май — когато той умишлено не отиде да гледа парада по Бийкън Стрийт, в който участваше и брат му Уилки с неговия полк — прочутия негърски 54-ти Масачузетски полк под командването на младия (и естествено бял) полковник Шоу. Хенри Джеймс, общо взето, си губеше времето в Харвард, почти не посещаваше часовете по право и използваше цялото време, за да чете литературни произведения, но в онзи ден, когато часовете бяха отменени, за да могат младите мъже от Харвардския университет да отидат да изпратят маршируващите полкове, Джеймс бе останал в квартирата си да чете. По-късно откри, че по-големият му брат Уилям — който също учеше в Харвард — беше направил същото. Джеймс бе убеден, че Уилям също нямаше обяснение защо не се е присъединил към семейството, приятелите си и всички останали хора, които се бяха събрали да гледат парада.

За миг Джеймс изпита угризения, че е използвал нараняванията на братята си Уилки и Боб предишната вечер в язвителния си отговор към Теодор Рузвелт. Раните на Уилки бяха толкова ужасни, а болката толкова силна в онези дни, докато лежеше на плесенясалата, окървавена носилка край входната врата, където го бяха оставили, а по-късно Уилки бе проявил такава смелост, когато се върна на активна служба в полка си, че преживяното беше променило завинаги нещо у писателя. Той се презираше заради това, че бе въвлякъл страданията на Уилки в спора.

Но освен това знаеше, че дори онзи 23 май 1863 година да се повтореше, той пак нямаше да отиде на Бийкън Стрийт да гледа как брат му Уилки и неговият полк, сияещи, мъжествени хора в цветущо здраве, с приповдигнат дух под покритите със слава знамена, маршируват към гарата, отивайки на война.

Сепна го рязкото почукване на металния връх на бастуна на Холмс по паважа.

— Трябва да предположим — ако, както вие смятате, Адамс играе честно — че неговата тъй наречена „мистерия“ е свързана по-скоро с онова, което ни разказа днес, а не със снощната вечеря.

— Това ми се струва много вероятно — отвърна Джеймс, внезапно изпълнен с досада. — Но нали си спомняте, че аз пропуснах разговора ви край паметника на Клоувър, докато се разхождах.

— Да — рече Холмс и поведе Джеймс встрани от пътеката, по тревата.

Писателят видя гъстите дървета, заобикалящи мемориала на Клоувър, и каза:

— Според вас паметникът може да е улика?

— Мисля, че там има пейка, на която мога да седна и да попуша, докато мислим — отвърна Холмс.

Двамата безмълвно се приближиха до задната част на паметника. Когато стигнаха до гранитния блок, Холмс каза:

— Странно… Адамс ни каза, че това е важната част от паметника. — Той предпазливо докосна гранитния блок с бастуна си.

— Няма нищо странно — отбеляза Джеймс. — Колкото и въздействаща да е скулптурата на Сен Годен, точно преплетените пръстени от тази страна на паметника — той се повдигна на пръсти, за да докосне гравираните пръстени, — символизират брака им.

— Да, сигурно — рече Холмс, преметна бастуна през рамото си като пушка и се вгледа с присвити очи в тъмния каменен блок. Джеймс си помисли, че детективът не звучи твърде убедено.

След това Холмс премина през тесния проход между дърветата и живия плет. Вътрешният терен с шестоъгълника, пейките и скулптурата беше доста тъмен. Холмс седна на пейката, която се намираше точно срещу статуята, остави тежката брезентова торба до себе си, положи до нея бастуна и кръстоса крака, докато палеше лулата си.

— Какво пропуснах, когато ви оставих двамата сами днес следобед? — попита Джеймс.

— Показах му снимката на актрисата Ирен Адлер, за която съм сигурен, че е изиграла ролята на приятелката на Клоувър, Ребека Лорн, в месеците преди смъртта й. Адамс каза, че не е сигурен дали това е същата жена. Поиска да се откажа от разследването. Отвърнах, че съм задължен на клиента си, което накара Адамс да ме наругае и…

— Той ви е наругал? — попита Джеймс, като дори не се опита да скрие изненадата и недоверието в гласа си. Това изобщо не беше в характера на Хенри Адамс, когото познаваше от години.

— Наруга ме — повтори Холмс, — след което ми обясни, че макар да е обичал брата на Клоувър, Нед, тази лудост е характерна за цялото семейство Хупър. Заяви просто, че задачата ми е поставена от един луд човек и че точно Нед е бил онзи, който е напечатал картичките и ги е разпращал на „Петте купи“…

— Има ли доказателство за това? — попита Джеймс. Той бе обмислял тази възможност и тя му се беше сторила много по-смислена от която и да е друга хипотеза.

— Няма — отвърна Холмс. — Просто така смята.

— Има ли още нещо?

Холмс разтвори дланите си. Джеймс си представи как от тях в мрака излитат бели гълъби.

— Всъщност не. Тогава той ме предизвика да открия и разгадая тази „мистерия“ и вие се върнахте.

— Това не ми звучи като…

— Тишина, моля! — сопна се Холмс. В първия момент Джеймс реши, че Холмс е чул как някой се приближава, и се приготви отново да се изправи лице в лице с Хенри Адамс. Но през малкия проход между дърветата не се появи никой и Джеймс осъзна, че Холмс иска тишина, за да може да мисли.

Писателят погледна към издигащата се пред тях скулптура и макар да беше невъзможно — върхът на бронзовата статуя бе по-нисък от редицата дървета и дори от гранитния блок зад нея — забулената фигура като че ли излъчваше повече светлина от всичко останало в тъмното оградено място.

Холмс продължи да седи и да пуши, размишлявайки, поне още двайсетина минути. Джеймс нямаше нищо против тишината и спокойствието, макар сгъстяващият се мрак леко да го притесняваше. Сепна се, когато детективът най-после заговори със силен глас:

— „Много пъти през последните две години, без да ме виждат или чуват, седях тук и наблюдавах хората, които за пръв път виждаха статуята. Коментарите им варираха от интересни до жестоки и детински.“

— Какво? — извика Джеймс. — Мислех си, че днес за пръв път виждате този паметник!

— Така беше — рече Холмс. — Така е. Това са думи на Адамс от днес следобед — каза ги и пред двама ни.

— Да — рече Джеймс, изпращайки силната си памет назад като прожектор. — Това бяха точните му думи.

— „Без да ме виждат или чуват, седях тук и наблюдавах“ — цитира отново Холмс. Детективът разпери ръце в сумрака, за да обхване и трите пейки, заемащи едната половина на шестоъгълника. — Къде ли може да седи и да наблюдава, без да го виждат, Джеймс?

— Според мен е имал предвид, че е улавял реакциите на хората, когато не са му обръщали внимание — каза Джеймс. — И че е чувал коментарите им.

— И аз така възприех думите му — рече Холмс и се изправи, — но вие знаете дори по-добре от мен, че Хенри Адамс не е нехаен към езика. Използвал е умишлено точно тези думи — без да ме виждат или чуват, седях тук и наблюдавах. Тук някъде има местенце, където може да седи и да подслушва незабелязано.

— Със сигурност не е тук, на пейките — каза Джеймс.

— Не, трябва да е някъде извън това пространство — каза Холмс. — Спомняте ли си дали някъде отвън има пейка, която да се намира достатъчно близо, за да се чуват гласовете и да се вижда кой седи на тези пейки?

— Не съм забелязал никаква, докато се разхождах днес — отвърна Джеймс, — но аз, разбира се, не търсих пейки. Размишлявах.

— Да разберем тогава — каза Холмс. — Можем заедно да отидем да потърсим.

— Тук ще е твърде тъмно, за да може да се различи каквато и да е фигура отвън — възрази Джеймс.

Холмс чукна лулата си в пейката, за да изтръска остатъците от пепелта, и я прибра в джоба на палтото си.

— Именно — рече той. — Това ще бъде нашият заместител. — Той извади фенера от торбата, постави го върху лявата облегалка на пейката, запали го и вдигна капака му. Лъчът на фенера осветяваше само прохода през дърветата. Оставяйки торбата и фенера на пейката, Холмс се запъти нататък.

Навън не беше толкова тъмно. Пролетният здрач запълваше небето с лека сивота, макар една или две от по-ярките звезди вече да се бяха появили. Имаше не съвсем, но почти достатъчно светлина, за да може да се чете.

— Какво пречи Адамс да е седял някъде в тревата? — попита Джеймс, махвайки с ръка към хълмчетата и падините в тревните площи.

— Можете ли да си представите вашия приятел Адамс, седнал на тревата в гробището? — засмя се Холмс.

Джеймс поклати глава.

— Значи на някоя пейка край паметник. И трябва да е от тази страна, защото това е единственият проход между дърветата, през който може да се надникне вътре.

Холмс посочи с върха на бастуна си надясно, докато самият той тръгна наляво. Двамата се разделиха, оглеждайки паметниците в търсене на пейка.

След няколко минути Джеймс извика:

— Този тук е плосък. Човек може да седи на него!

Холмс отиде при него. Над главите им прилепи и лястовици описваха дъги в небето.

— Този надгробен камък е достатъчно висок и широк, за да бъде използван за удобна пейка — рече Джеймс, потупвайки го с ръка.

— Тогава защо не седнете върху него?

Джеймс се намръщи на тона на детектива.

— Не мога. Това все пак е надгробен камък.

— Точно така — рече Холмс, — а освен това трябва да приемем, че Адамс предимно наблюдава и слуша през деня.

— Хей ми каза, че Адамс идвал често в това гробище и че го наричал свой истински дом — каза Джеймс.

Холмс кимна разсеяно.

— Оттук няма да се виждат добре хората, които седят или стоят в заграденото пространство — отбеляза той.

Джеймс погледна. Детективът беше прав. През тесните пролуки между дърветата се виждаше съвсем слабо сиянието на фенера и практически цялата площ на шестоъгълника бе скрита от погледа.

— Освен това се намира на около шейсет крачки от онази част, която е пред статуята, и дърветата представляват допълнителна преграда — продължи Холмс. — Твърде далеч е, за да могат да се чуват хората, които разговарят на нормален глас.

— Къде тогава… — започна Джеймс.

— Дърветата и живият плет! — обяви Холмс, като се устреми обратно към все по-притъмняващото оградено място.

Двамата прекосиха външния периметър почти едновременно.

— Да разбирам ли, че търсим нещо подобно на онова, което ние, американците, наричаме „параван за лов на патици“? — прошепна Джеймс. Не беше съвсем сигурен защо шепне.

— Да — отвърна Холмс. — Някакво укритие в храсталака. — Той махна с бастуна си. — В Англия наричаме „паравани“ законен бизнес, който служи за прикритие на някакво престъпно занимание.

— Ако намерим така наречения параван — рече Джеймс, — пак няма да сме разгадали най-важния въпрос.

— И какъв е той? — попита Холмс, разгръщайки храсталака както с ръка, така и с бастуна си.

— Дали сме на лов за потапници, или за примкари.

Те продължиха да търсят, без да разговарят. Не откриха нищо — дърветата си бяха просто дървета, храстите — просто храсти. Нямаше никакво укритие, освен ако някой не се промъкнеше с усилие в бодливия храсталак, а Джеймс познаваше Адамс достатъчно добре, за да знае, че това никога нямаше да се случи.

Двамата се върнаха при фенера и Холмс спусна капака му, оставяйки очите им да привикнат отново към тъмнината. Но вместо да си тръгне или отново да седне на пейката, той остана прав за няколко минути, като очевидно беше потънал в мислите си. Докато го чакаше, Джеймс се чудеше дали приятелят и хроникьор на Холмс, доктор Уотсън, прекарваше голяма част от времето си в чакане детективът да излезе от вглъбеното си мислене.

— Разбира се! — възкликна Холмс и щракна с пръсти. — Действам като пълен глупак. Дори слепец щеше да го забележи! — Той взе фенера, вдигна капака му и го отнесе до скулптурата, като освети първо едната й страна, после и другата, оглеждайки я отблизо, а след това и по-отдалеч.

Джеймс остана на мястото си. Той намираше мрачната статуя на Сен Годен за смущаваща дори през деня; на слабата светлина от фенера тя си беше направо плашеща.

— Елате — каза Холмс, като се върна бързо при пейката, за да си вземе торбата; после спусна капака на фенера наполовина, оставяйки само съвсем тънък лъч светлина.

— Вкъщи ли се прибираме? — попита Джеймс.

— Не — отвърна Холмс. — Отиваме зад паравана на Хенри Адамс.