Дан Симънс
Петата купа (38)

13.

„Ще накарам Лукан Адлер да убие всеки, който говори с полицията“

Хенри Адамс и Джон Хей имаха телефони в домовете си. Хей използваше своя през цялото време, особено във връзка с консултантската работа, която вършеше за Държавния департамент. Адамс не обичаше да използва своя, но често се обаждаше на Джон Хей, който живееше в къщата, долепена до неговата. Всъщност те разговаряха през две стени, и заради статичните шумове в слушалките, пропукванията и преплитащите се линии сигурно щеше да им е по-лесно просто да отворят прозорците и да започнат да си подвикват.

— Опитваш се да се измъкнеш от вечерята, нали, Хенри? — попита Хей, след като в продължение на минута-две слушаше приказките на Адамс. Вече беше събота следобед.

— Ами… като че ли не бях особено добра компания на последната ти сбирка — рече Адамс. — Хората в постоянно лошо настроение не бива да бъдат допускани до празничните сбирки на висшето общество.

— Това правило би важало за деветдесет и три процента от нас — засмя се Хей.

— И съответно ще подобри качеството на общуването — рече Адамс.

— Така е, Хенри, така е. Но ти ела довечера. Просто ще хапнем по ергенски.

— Ами прекрасните дами, включително дъщеря ти Хелън? — попита Адамс.

— Нани Лодж, Хелън, Клара и Едит Рузвелт — която е съвсем за малко в града при съпруга си — ще разливат кафе на голямото благотворително събиране на ДАР в помощ на ветераните от Гражданската война — отвърна Хей.

— Къде ще се проведе тази година?

— В ротондата на Капитолия.

— Ще умрат от студ или от задух.

— Вероятно и двете.

— Лизи Камерън ще бъде ли там?

— Не, тази вечер е на опера.

— С Дон?

Хей се изсмя.

— Кога за последно си виждал Лизи на опера или на някое друго културно събитие, придружавана от съпруга си Дон?

— С кого тогава? — попита Адамс.

— С братовчед си — какмубешеимето. Достопочтения старец, който умори от скука дори железните дилафи у Вандербилтови миналия ноември.

— Спомена Едит Рузвелт, което означава, че Момчето също ще присъства довечера — каза Адамс. — Наистина ли искаш отново да хвърлиш Хари и Теди в една яма?

— Момчето мрази да го наричаме с детското му име „Теди“ — рече Хей.

— Мрази и да му викаме Момчето, но ни обича повече, отколкото го мрази. Наистина ли смяташ отново да сложиш на една маса Хари и Теди?

— Теди ужасно се разкайва за действията и думите си при последното ни събиране — каза Хей.

Този път беше ред на Адамс да се изсмее.

— Никога не съм виждал Теодор Рузвелт да се разкайва за нещо, което е казал, направил, намушкал или застрелял.

— Така е — съгласи се Хей. — Но след като размислил, вероятно под влиянието на Едит, той осъзнал, че думи като „мекушав“ и „страхливец“ не са подходящи за употреба в разговор с един от най-изтънчените писатели на Америка.

— Щеше да е по-забавно преди петдесет години — каза Адамс. — Или дори трийсет. Вече щяхме да сме избрали секундантите, а те вероятно щяха да са избрали терена и да са смазали и заредили пистолетите си.

— На мен Хари ми изглежда повече като човек на острието — отвърна Хей. — А той щеше да получи правото да избира оръжията.

— И щеше да избере остроумието — отбеляза Хенри Адамс. — Най-острото му и точно оръжие.

— Но Теди наистина съжалява и моли за възможност да покаже, че наистина може да се държи прилично — каза Хей. — И иска да бъдеш свидетел на доброто му поведение.

— Бях свидетел последния път, когато го показа — отвърна Адамс. — Мисля, че беше през седемдесет и трета или седемдесет и четвърта.

— Сериозно, Хенри. Довечера ще бъдем само мъже. Ще спорим за политика — учтиво, разбира се — ще се почесваме където ни се иска, ще се оригваме, ще говорим като моряци, ще пием като моряци и ще вдигаме тостове за липсващите представителки на нежния пол, докато накрая Бенсън и другите ми хора не ни отнесат до леглата. Поканил съм доктор Грейнджър, защото… е, знаеш защо.

Адамс знаеше. Доктор Илайъс Грейнджър беше по-възрастен от повечето от тях, малко над шейсетте вече, и беше в дълбок траур от четири години, когато почина съпругата му. В присъствието само на мъже Грейнджър можеше да се отпусне и да се потопи във веселието, което бе негов отличителен белег преди смъртта на жена му. В смесена компания, при присъствието на жени, той вече рядко говореше, сякаш това щеше да нарани чувствата на мъртвата му съпруга. Адамс, който вече от седем години беше вдовец, мислеше, че го разбира. Ако не беше Лизи Камерън и, до по-малка степен, Нани Кабът Лодж, той сигурно вече нямаше да приема покани за вечери — поне не такива, на които присъстват и представителки на нежния пол. Напоследък той не само присъстваше на подобни смесени вечери, но и беше подновил прочутите си „закуски“ — които се провеждаха по-скоро към обедните часове, отколкото сутрин — в присъствието на Лизи, Нани и други местни наслади.

— Звучи ми добре, а и харесвам стария Грейнджър — рече Адамс, — но…

— Преди да продължиш след това „но“ — прекъсна го Джон Хей, — забравих да ти кажа, че и Кларънс Кинг ще бъде тук. С неговото прословуто настроение тип „празнични звънчета“, и доколкото познавам Кларънс — и с истински такива.

— Кинг! — извика Адамс. — Мислех, че е тръгнал към Мексико или Чили, или Патагония, или към някое от онези места, където са неговите предпочитани смугли дами.

— И аз така си мислех, Хенри, но се е върнал в града… за кратко, както разбирам… и с удоволствие ще вечеря с нас.

— Кой още ще идва довечера? — попита Адамс.

— Теди и Джеймс, разбира се, Кинг, Ръдиард Киплинг ще се откъсне за малко от любимия си клуб „Космос“…

— Бих дошъл само за да чуя някой от разказите на Киплинг — рече Адамс, — но всеки път, когато присъства Теди и разказва някоя от своите истории, Ръдиард подвива крака като някое младо девойче и слуша очарован цяла нощ.

— Един велик разказвач разпознава друг велик разказвач — каза Хей. — Камерън не може да дойде, но Кабът Лодж ще присъства отново…

— Докато жена му разлива кафе и реже кексове под Големия купол — каза Адамс.

— Точно така. А що се отнася до Хари… казах ли ти, че той отново отседна у нас? Поне докато е във Вашингтон, мисля.

— Не — отвърна Адамс тихо. — Не си ми го споменавал.

— Ами, така е — рече Хей. — И довечера ще сме с доста неофициално облекло, за разлика от предишната вечеря.

— Хари Джеймс неофициален — промърмори Адамс. — Това вече не мога да си го представя по никакъв начин. — Той се поколеба няколко секунди и се прокашля, преди да заговори отново: — А… господин Холмс ще присъства ли отново?

Хей не забеляза странния му тон или просто не му обърна внимание.

— О, не — отвърна той. — Холмс е изчезнал. За последно чух, че е напуснал града, вероятно се е върнал в Англия. При всички случаи тази вечер няма да е тук и това ме радва.

— Защо? — попита Адамс.

— Защото дъщеря ми Хелън е обсебена от този човек — излая Хей. — Онзи ден ме попита колко печели един детектив и могат ли доходите му да издържат женена двойка с охолството, на което е свикнала. Освен това се чудеше дали великите детективи получават рицарски звания от кралица Виктория.

— Мили боже! — извика Адамс. — Едва ли го е казала точно така.

— Приблизително — рече Хей. — О, Сен Годен ще бъде тук довечера, но каза, че ще си тръгне рано, преди коняка и пурите — дяла от гранит статуята на някаква сенаторска съпруга.

— И тя му позира през нощта?

— Всеки път, когато сенаторът е извън града — отвърна Хей.

— Киплинг, скъпият ни Кларънс Кинг, Сен Годен, Кабът Лодж без Нани — той почти не си отваря устата в присъствието на Нани, но в мъжка компания може да е доста духовит — и шанс, разбира се, за място на първи ред за втория тур между Момчето и Хари — рече Адамс. — Не мога да го пропусна. Ще дойда.

— В настроение „празнични звънчета“?

— Всъщност имам една шутовска шапка, която мога да донеса със себе си и дори да се изкуша да си я сложа, след като отворим четвъртата бутилка — каза Адамс.

— Запази шутовската шапка за младия Теодор… за всеки случай — подсмихна се Хей.

Двамата продължиха да се смеят и след като прекъснаха разговора.

* * *

Гръмотевичният рев на пушките, макар и на петдесет фута под него, оглуши Джеймс. Над брезента, който покриваше по-тънките греди, се разхвърча кокоша перушина. По-дебелата и по-високо разположена греда, върху която стоеше самият той, се разтресе, улучена от няколко сачми. Вкопчен в по-тясната страна на гредата, едрият Джеймс усети как няколко от тях разкъсват левия му ръкав и надупчват ръката му. Стисна здраво зъби, за да не извика.

— Не успяхте да го улучите! — извика един от събралите се долу бандити. — Внимавайте… дай на мен… — Разнесоха се два бързи изстрела, чийто отчетлив звук показваше, че са по-скоро от винтовка, а не от ловджийска пушка. Джеймс усети, че поне единият куршум се е забил в гредата му на шест или осем фута пред него. Цялата греда се разтресе като дърво под първия, най-силен удар с брадва.

— Улучих го! — изкрещя мъжът веднага след изстрелите. Тълпата изрева.

Джеймс се осмели да погледне надолу.

Повечето от мъжете, с изключение на анархистите, вече бяха наставали от сандъците и се бяха събрали в групичка, потупвайки се със смях по гърбовете, забравили за враждата между отделните банди. Мъжът с пушката държеше за опашката един огромен сив плъх — съвсем мъртъв — и обикаляше в кръг, получавайки аплодисментите на престъпните си колеги.

— ТИШИНА! — Гласът на Мориарти прозвуча толкова силно и властно, че Хенри Джеймс едва не изгуби равновесие и не се изтърколи от гредата си. Тълпата веднага утихна.

— През следващата седмица Гроугън ще посети всеки един от водачите ви и ще предаде точни инструкции за онова, което трябва да направите на първи май, какви оръжия трябва да носите и какви ще ви бъдат дадени, къде точно ще бъдат поставени засадите за полицаите и информация за това къде анархис… простете… социалистите ще започнат да взривяват. Това е за тази вечер. Можете да се връщате в районите и бирхалетата си, но напускайте склада на малки групи. Не искаме полицаите да хванат някой от вас тази вечер, камо ли да арестуват цели групи. Ще накарам Лукан Адлер да убие всеки, който говори с полицията — дори ако този човек е задържан под стража в щаба на полицията.

Това като че ли отрезви тълпата и я накара да замълчи. Мъжът с винтовката захвърли настрани мъртвия плъх. Групичките започнаха да се измъкват през главния портал и задните изходи на стария склад.

Джеймс се наведе, за да види отново Мориарти, но на платформата стоеше само гангстерът на име Гроугън. Професорът беше изчезнал.

* * *

Джеймс продължи да лежи върху високата греда, докато мускулите и костите му не го заболяха дотолкова, че му се прииска да изкрещи. Лежа там, докато и последният човек от събраните бандити и анархисти не излезе смело през плъзгащите се врати; остана на мястото си, докато мъжът, когото нарекоха Гроугън, не угаси лампите и не си тръгна. И продължи да лежи още цял час, че и повече, заслушан в топуркането на плъховете по съседните греди.

Сигурен беше, че всеки момент ще чуе тежки стъпки по стълбището. Беше затворил капака зад себе си, използвайки забитите от вътрешната страна колчета, поставени точно за тази цел, но беше сигурен, че ако някой се качи по стълбите и запали газеничето, ще види, че външните райбери са завъртени настрани, и ще отвори капака.

Накрая вече не можеше да търпи болката и тъмнината. Надигна се на четири крака и замаян започна да пълзи на заден ход, докато подметките му не се удариха в капака. Отвори го колкото се може по-внимателно и тихо.

Промъкна се през отвора и се озова на тъмната площадка, но краката не го държаха. Наложи се да се изправи, опирайки се с две ръце на стената, и се облегна на нея, дишайки тежко; коленете и гърбът го боляха повече, отколкото нараняванията по ръката му под разкъсаните от сачмите ръкави на палтото и ризата.

През матовото стъкло на вратата, която се намираше от другата страна на абсурдно тясната площадка, не проникваше никаква светлина. Възможно ли бе да е лежал толкова дълго на онази греда, че навън да се е стъмнило? Накани се да засили пламъка на газеничето, но размисли. Ако някой го чакаше на тъмните стълби, светлината щеше да превърне Джеймс в идеалната мишена.

Той намери шапката си и бастуна на същото място, където ги бе оставил на площадката.

Спомняйки си колко стръмно и тясно беше стълбището, той започна да слиза предпазливо в тъмнината, като плъзгаше едната си ръка по стената, а с бастуна в другата опипваше стъпалата.

На всяка площадка с примигващо газениче той очакваше да види някого, който го чака. Но нямаше никого. И въпреки това, когато измина последната поредица от стъпала и застана пред вратата, през която беше влязъл, му трябваха минута или две, за да събере кураж и да я отвори. Ужасна мисъл го накара отново да потърси опора в стената: Ами ако са я заключили? Ако са ме затворили вътре?

Не бяха. Джеймс излезе навън. Задънената уличка беше празна; единственият човек, който се виждаше в сумрака, беше той.

До края на задънената уличка и началото на непавираната улица бяха около шейсетина нормални крачки, но те се сториха като половин миля на изпитващия силни болки писател.

Той зави надясно по безименната улица, опитвайки се да си спомни в каква посока се намират по-цивилизованите части на града. На улицата имаше и други хора — само мъже, доколкото можеше да види — но те се бяха събрали на групички около няколкото осветени кръчми. Джеймс се придържаше близо до тъмните сгради от другата страна на улицата, вървеше там, където би трябвало да има тротоар, ако това бе истинска улица. А и там поне имаше по-малко конски фъшкии.

Докато вървеше, Джеймс размишляваше върху реакциите си, докато беше лежал на онази греда над крадците, обирджиите, изнасилвачите, подпалвачите и професор Джеймс Мориарти. Беше се страхувал със сигурност — особено когато мъжът бе извикал „Плъх!“ и край него бяха полетели сачми — но заедно със страха беше почувствал и още нещо, което бе сравнително ново за Хенри Джеймс — възбуда? Вълнение? Странно, необяснимо удоволствие от всичко това странно и непознато нещо, което се случваше с него?

Зачуди се дали, докато сърцето му биеше лудо и възбудата му бе затихнала в онези напрегнати моменти на гредата, когато си бе помислил, че са го открили, когато се разнесоха изстрелите, дали тогава не беше преживял нещо, което си мислеше, че никога няма да получи възможността да преживее, след като бе избегнал службата в армията по време на Гражданската война. Дали брат му Уилки бе изпитал същата възбуда пред опасността в минутите или часовете преди да получи ужасните си наранявания? Как иначе да си обясни нетърпението на Уилки да се върне в частта си няколко месеца след като бе получил такива непристойни, гнойни и невероятно болезнени рани?

И брат му Боб, който беше казал, че е „харесал“ армейския живот по време на войната. Възможно ли бе преживяното от Джеймс този следобед да беше по някакъв начин свързано с обикновената радост от битката, за която пишеха братята му? Джеймс си спомни за братовчед си Гас — онова красиво бледо червенокосо голо тяло под следобедната светлина в деня, когато Джеймс бе влязъл в класа по рисуване от натура — дали Гас бе изпитал същата възбуда пред опасността и радост от опасността по време на месеците служба, преди да бъде убит от снайперист и тялото му да не бъде открито? Дали Гас беше чул звука от изстрела, който бе отнел младия му живот? Ветераните твърдяха, че това не става — никой не чува фаталния изстрел, защото науката е доказала, че сачмата или куршумът пътуват по-бързо от звука — но Джеймс си спомняше, че беше чул силен гръм от пушка преди гредата, върху която лежеше, да завибрира. Това беше… вълнуващо.

Той продължи да върви сякаш часове, докато и последните следи от светлина не се скриха от небето. Напълно изгубил ориентация, Джеймс се запъти към светлината, отразена от ниските облаци. Там трябваше да има улични лампи. Което означаваше, че това е пътят към цивилизацията.

Няколко пъти различни мъже се отделяха от групичките си и прекосяваха улицата в негова посока, и всеки път Джеймс си мислеше: „Това е то!“, но никой не го закачи. Никой дори не го заговори с изключение на една странно гримирана дама на нощта — от онези улични проститутки, които си вършеха работата в покрити с брезент бараки във вонящи улички — с бяло като тебешир лице и кървавочервени уста, от които се показаха жълти зъби, когато му извика:

— Търсиш си забавление, нали, господин джентълмен, сър?

Джеймс кимна на привидението и бързо премина от другата страна на улицата.

Когато най-после стигна до калдъръмена улица — с трамвайни релси по средата! — с газени лампи на всеки ъгъл, той си позволи да въздъхне с облекчение. Тук трябваше да има пътни знаци. Копторите бяха останали зад гърба му.

И точно в този момент трима мъже изскочиха от една странична уличка и му препречиха пътя.

— Изгуби ли се, приятел? — попита по-високият, брадат и мръсен мъж. Вторият бе също толкова висок, но по-едър и имаше подрязани бакенбарди вместо брада. Джеймс зърна проблясък от златен зъб, когато светлината на уличната лампа за миг докосна лицето на първия. И двамата високи мъже носеха широкополи шапки, които изглеждаха вкоравени от пот и мръсотия и нагризани от плъхове. Третият мъж, който препречваше пътя на Джеймс, все още трудно можеше да се нарече мъж: това бе шестнайсет– или седемнайсетгодшпно момче, високо почти колкото другите двама, но много по-слабо. От лицето му се виждаше най-вече носът, а мазната коса, която падаше над очите му, и големите зъби накараха Джеймс да се сети за плъха, който бандитите бяха отстреляли на гредите.

— Пуснете ме да мина, моля — рече Джеймс и пристъпи напред към брадатия мъж със златния зъб.

Той отстъпи встрани, но вторият едър мъж препречи пътя на Джеймс. Тримата го обградиха от три страни. Писателят погледна над раменете им, но не видя нито полицаи, нито пешеходци, нито един почтен човек, на когото да извика за помощ.

— Хубави гети — каза водачът на бандитите. След това се изхрачи и нарочно изплю една кафява тютюнджийска храчка върху левия крак на Джеймс.

Вторият мъж докосна разпрания ръкав на писателя.

— Кървиш, приятел. По-добре ела с нас да те превържем.

Джеймс се опита да отстъпи наляво, към улицата, но момчето и първият мъж отново му препречиха пътя. Те пристъпиха агресивно напред и Джеймс осъзна, че постепенно отстъпва назад към тъмната уличка, от която се бяха появили. Той се спря.

Водачът се озова толкова близо до него, че писателят подуши миризмата на уиски и чесън в дъха му, когато мъжът прокара пръсти по предницата на палтото и жилетката му.

— Шибани гети, шибан цилиндър, шибан бастун със сребърна дръжка — каза брадатият, — но в джобчето няма шибан часовник. Къде е?

— Аз… изгубих го — каза Джеймс.

— Немарлив негодник си ти, нали? — рече вторият мъж. — Но се обзалагам, че не си изгубил шибания си портфейл, нали, господин Гети?

Джеймс се изпъна в цял ръст и стисна здраво дръжката на бастуна, макар да знаеше, че ще се нахвърлят върху него, преди да успее да го вдигне, за да се защити.

Почувства как нещо остро докосва корема му и погледна надолу; най-младият мъж бе опрял в него нож.

— Джеймс! — извика познат глас от другата страна на улицата.

Писателят и тримата крадци обърнаха едновременно глави натам. Джеймс едва успя да потисне кикота си — предизвикан най-вероятно от истерия — тъй като двама мъже, които най-малко бе очаквал да срещне, сега вървяха забързано към него. Теодор Рузвелт беше извикал името му, а с него, облечен в по-изискан костюм от предишния път, беше Кларънс Кинг.

Докато двамата мъже приближаваха тротоара, брадатият крадец — висок над метър и осемдесет — погледна към високия метър и седемдесет Рузвелт и Кинг, който беше малко по-нисък от него, и каза:

— Готов съм да се обзаложа на една бутилка, че те имат часовници.

— Не задълго, мамка му — каза неговият също толкова висок, мускулест и мръсен партньор.