Дан Симънс
Петата купа (39)

14.

Добър колкото „Бостън Бийнийтърс“

Младият крадец отдръпна ножа си от корема на Джеймс и го притисна до бедрото си, докато Рузвелт и Кинг приближаваха групичката.

— Джеймс! — каза отново Рузвелт и, без да обръща внимание на тримата бандити, разкри в усмивка идеалните си едри зъби под златното пенсне. Сините му очи сияеха, сякаш в радостно очакване на нещо. — Какъв късмет да те срещнем! Двамата с Кинг се надявахме да те открием… тръгнали сме към дома на Хей за вечеря.

Лешниковите очи на Кларънс Кинг излъчваха много повече студенина от сините на Рузвелт. Момчето нямаше бастун, но Кинг носеше със себе си своя, който Джеймс бе видял за пръв път в дома на Хей: дръжката му беше от някакъв лъскав камък, природно оформен като птичи клюн.

Двамата високи крадци се спогледаха и брадатият водач кимна. Джеймс предположи, че те просто безмълвно се бяха договорили да ограбят, набият — и вероятно да убият — и тримата „богаташи“, които бяха срещнали в покрайнините на Нощния град. Джеймс не знаеше дали тези тримата са били на срещата с Мориарти… и осъзна, че това няма никакво значение. Беше се опитал да предупреди приятелите си със знаци, докато се приближаваха по улицата, но вече беше твърде късно. Шестимата мъже се бяха събрали в доста плътен кръг на входа към тъмната алея.

— Добър вечер, господа — каза младият Рузвелт на крадците, продължавайки да се усмихва с невъзможно бялата си усмивка. — Благодаря ви, че придружихте приятеля ни дотук. Сега той ще тръгне с нас.

Двамата високи мъже се отместиха вдясно, препречвайки мястото за отстъпление на Кинг или Рузвелт. Кльощавият младеж, който остана близко до Джеймс, отново беше вдигнал ножа.

Водачът перна леко с мръсните си пръсти жилетката на Рузвелт.

— На края на тая верижка виси хубав часовник, нали, четириочко? — рече той, показвайки жълтите си зъби.

— Разбира се, че виси — отвърна студено младият Рузвелт.

— А в джоба ти има портфейл, нали? — додаде брадатият мъж.

Усмивката на Теодор стана някак по-широка.

— Да — отвърна тихо той. — И ще си остане там. Вие тримата си гледайте работата и никой няма да пострада.

Двамата високи крадци избухнаха в смях и най-младият се присъедини към тях с неприятно пискливо кискане.

Водачът посегна с ръка. Вторият мъж извади нож, почти идентичен с онзи, който най-младият крадец бе насочил към корема на Джеймс.

— Не ме докосвай — каза Рузвелт на брадатия крадец. Високият мъж с шапката сигурно имаше поне двайсет паунда и двайсетина сантиметра височина в повече.

— И какво ще направиш, ако те докосна, четириочко? — Едрите мръсни ръце се насочиха към едрото тяло на Теодор и проблясващата верижка на часовника.

На доста добър немски — който Джеймс разбираше — Рузвелт каза:

— Ще те сритам в топките, ще накарам зъбите ти да нагризат коляното ми и после ще ти ударя една глава така, че ще ти пръсна нищожния мозък.

Джеймс забеляза, че младият Теодор не е сигурен в немската дума за „удрям с глава“, и просто използва приблизителното Kopfbütten. Той също така използва неофициалната форма du, с която възрастните се обръщат към близките си, децата и животните. Стана ясно защо го е направил, когато използва fressen за „ям“ — за кучетата и други животни се използва fressen, докато за хората — essen. Теодор внимателно свали пенснето си, прибра го във вътрешния джоб на жилетката си и се потупа по джоба. Усмивката му сега беше напрегната и огромните зъби вече не проблясваха.

Високият водач се изсмя и каза:

— Тук си имаме двама дребни германци, момчета. Да им пръснем задниците.

Двамата високи мъже пристъпиха напред. Рузвелт и Кинг отстъпиха бързо три крачки назад, сякаш се приготвяха да избягат. С няколко широки крачки водачът се опита да отреже пътя на Теодор.

Рузвелт разпери широко ръце, изви назад масивното си тяло и изрита високия мъж между краката със засилване по начин, какъвто Хенри Джеймс беше виждал само на игрището за ръгби. Лъскавият нос на малкия, скъп ботуш на Теодор почти потъна в уязвимия чатал на водача. Ударът беше толкова силен, че Джеймс видя как краката на водача на крадците буквално се отлепят от земята.

Високият мъж се свлече на колене и започна да се гърчи, а шапката му падна, когато наведе главата си напред. Стисна чатала си с две ръце и от устата му се изтръгна нечовешки стон.

Когато главата му се наведе напред, дясното коляно на Теодор се вдигна по-бързо, отколкото кракът му при ритника. Джеймс чу изщракване на зъби и големият нос на мъжа изхрущя.

Тялото на крадеца се отметна назад — лицето му беше омазано с кръв — но затворените му очи вече бяха на нивото на очите на Теди Рузвелт. Той сграбчи крадеца за раменете, дръпна го към себе си и заби огромното си, квадратно рузвелтско чело в лицето на водача с такава сила, че звукът, който се чу, наподобяваше удар на брадва в тънко дърво.

Водачът падна по гръб и не помръдна.

Другият крадец не наблюдаваше безучастно. Той бе протегнал ръката си, в която стискаше нож, и я размахваше бавно наляво и надясно, докато заобикаляше Кларънс Кинг, за да го намушка.

Кинг беше преметнал тежкия си бастун през рамо и сега замахна с него като с бейзболна бухалка. Хенри Джеймс никога не бе играл бейзбол като малък, но брат му Уилям беше… и обожаваше играта. А през последните две седмици Джеймс бе принуден да търпи ентусиазма, с който Джон Хей се отнасяше към този спорт, затова когато Кинг направи своя мощен замах, Джеймс предположи, че той прилича повече на батърите от „Бостън Бийнийтърс“ — за които се смяташе, че ще спечелят шампионата тази година — отколкото на някой от подавачите на вечно последните „Вашингтон Сенатърс“.

Клонестият камък на края на бастуна улучи нападащия крадец в лицето. Джеймс видя и чу как едната му скула изхрущява, носът се чупи и двамата със стоящия до него млад крадец трябваше да отскочат назад, за да избегнат гейзера от кръв и зъби, който изригна в тяхна посока. Големият мъж изпусна ножа си и падна на четири крака.

Дребничкият Кларънс Кинг си беше пуснал шкембенце, но годините, прекарани в катерене из планините и копаене в мините, бяха превърнали бедрата и ръцете му в мощни двигатели. Той изрита мъжа в гърба толкова силно, че крадецът се плъзна по лице напред в сгурията, покриваща алеята, влачейки ръце след себе си.

Момчето, което беше левак, отскочи от Джеймс и замахна с ръка, за да забие ножа си в хълбока на Кларънс Кинг.

Точно преди Коледа Хенри Джеймс беше писал на Уилям, че е качил твърде много килограми, че напоследък коремът му върви няколко инча пред него и това не му харесва. Беше казал на Уилям, че е наел треньор по фехтовка за три двучасови тренировки седмично, и че това упражнение — колкото и да му харесваше — не беше свалило и една унция от теглото му.

Сега Джеймс вдигна собствения си бастун и го стовари върху китката на момчето като чук. Прицелът му беше изненадващо точен — той чу как дръжката на бастуна се удари звучно в костта на китката и ножът падна на земята.

Младият крадец извика от болка, но той беше много, много бърз. Падна на едно коляно, за да грабне ножа, преди Джеймс дори да е успял да вдигне повторно бастуна.

Кинг пристъпи напред и затисна с излъскания си, но тежък ботуш острието на ножа. Младият крадец дръпна, но дръжката се откъсна от острието.

— Работнически нож — каза Рузвелт, застанал до падналия водач. — Дават ги с тонове на индианците. Нищо не струват.

Кинг беше прехвърлил бастуна в лявата си ръка и внезапно извади от джоба на палтото си сгъваем нож, който разтвори с едно врътване на китката. Острието беше огромно за сгъваем нож — дълго поне седем инча, прецени Джеймс, и адски наточено.

Кинг опря заострения му връх на милиметър под лявото око на младия крадец и натисна достатъчно силно, за да пусне малко кръв и да накара пишман-разбойника да изпъшка ужасено. Джеймс почти бе готов да повярва, че Кинг ще извади окото на момчето като уличен търговец, който вади топка сладолед в гореща лятна нощ.

— Ето ти един урок, момче — изсъска Кинг. — Ако си решил да се биеш с нож, донеси си истински нож. Иначе ще се сдобиеш с белег.

Кинг дръпна ножа през бузата на младия крадец — плисна кръв.

Момчето изпищя, притисна с две ръце разрязаната буза, през която вече се виждаха венците му, стана и побягна в нощта.

Джеймс само гледаше двамата мъже, които лежаха на земята, докато отекващите стъпки на момчето заглъхнаха в тъмната алея. Подскочи, когато някой леко го докосна по лакътя, но това беше просто Рузвелт.

— Ударът ви беше доста ловък, господин Джеймс.

— Много ловък според мен — рече Кинг, докато почистваше дръжката на бастуна си от калта и сгурията.

— Десният ви ръкав е разпран и окървавен — каза младият Теодор. — Момчето ли направи това?

— Не — отвърна Джеймс, изненадан колко силно прозвуча гласът му. — Аз… паднах, докато слизах от един трамвай. Просто го разкъсах малко на чакъла.

Кинг и Рузвелт се спогледаха, но не казаха нищо. После се отдалечиха от двете фигури, които лежаха на земята, едната, стенеща и плачеща, другата — все още в безсъзнание.

Кинг завъртя почистения си бастун.

— Наистина отивахме на вечеря у Хей. Ще ни придружите ли, господин Джеймс?

— С удоволствие, господин Кинг — отвърна писателят.

Две пресечки по-нататък — където уличните лампи бяха разположени по-нагъсто, магазините бяха отворени, улиците бяха равно павирани и тротоарите се появиха отново — те видяха един преминаващ файтон, който беше достатъчно голям, за да побере и тримата, и Рузвелт го повика с едно рязко изсвирване, което накара коня да подскочи.